Бариерата

Павел Вежинов

Бариерата

1

И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол, който всъщност е моето работно помещение. Няма спасение. Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина. Качвам се в асансьора, смъквам се със затаен дъх от четиринайсетия етаж в партера. Знам много добре, че в такава нощ бих загинал, докато ме намерят, ако тая скърцаща катафалка внезапно спре. Качвам се в колата, бързо запалвам мотора. Неговият тих, ромонещ шум, безкрайно по-приятен от бълбукането на прочутите планински потоци, мигновено ме съвзема. Усмихвам се на глупостта си, потеглям бавно. И все пак се чувствувам някак хладно изтръпвал, сякаш са ме извадили от хладилник. Зиморничаво свивам рамене. И отварям прозореца, за да изветрее вонящото дихание на звяра, което ме е преследвало до самата кола. Не знам какво става с мен, май нещо съм се невротизирал, откакто се разведох с жена си.

Гумите пърпорят под мене меко и монотонно, като дъжд. Свивам много остро към алеята, която ни служи за улица, за да чуя обидения и ободряващ в същото време писък на спирачките. Фаровете задраскват като с пръст тъмните фасади на блоковете. Някой далечен полилей, спипан от светлините им, пламва за миг пред очите ми и угасва. Бялва се и изчезва в небитието тънко дантелено перде. Вече не съм сам, моторът е с мен, напразно ругаят това търпеливо и непретенциозно същество, че бълвало мръсотии. Е, бълва, разбира се, но поне го прави с такт и прецизно, не се уригва като хората на кисело вино и чесън.

По това време май че е отворен само нощният ресторант на хотел „София“. Паркирах, както винаги, на площада и доста разколебан се пъхнах в елегантния асансьор. Бях се успокоил съвсем, заведението с нищо не ме привличаше. Не съм пристрастен към алкохола, не обичам празни компании, пияни дърдорковци, ласкатели. И все пак това като че ли е постоянната ми среда, натам ме тика всекидневната човешка инерция. Минах през ресторанта, без да посмея да се огледам, и седнах на една отстранена маса. По природа съм недружелюбен, малко навъсен човек, устните ми са винаги здраво стиснати. Знам, че съм търсен, но не разбирам защо. Като че ли неприветливите хора, които само от време на време ще изтърсят някой заядлив парадокс, са много по-силен притегателен център от веселите дърдорковци, особено около жена ми, която събираше около себе си рояци от хора. А сега, вместо да се успокоя, изведнъж се почувствувах в някакъв идиотски вакуум.

Поръчах си бял италиански вермут, сладникаво и блудкаво питие, което е по-добре да не се пие. Но с какво друго да се налива човек в тоя закъснял час? Едва сега предпазливо се поогледах. Тая вечер ресторантът ми се стори доста празен, поне додето стигаше погледът ми. Беше непривично тихо, тишината сякаш бе фиброзирала между червените кадифени завеси. В нейната призрачна мрежа безшумно, като паяци, се плъзгаха келнерите, сервираха мълчаливо и сръчно. Това май че е най-голямото достойнство на ресторанта, иначе студеното телешко месо, което си бях поръчал, ми се стори доста жилаво. Изпих още един вермут, после едно съвсем сухо уиски, само с една малка бучка лед. Започнах да се разгрявам вътрешно. Както винаги в такива случаи, първо се събужда въображението, протяга тънките си крилца, сини като на водно конче, и се приготвя да литне. Но не успя тоя път, някакъв келнер се приближи до мен и каза учтиво:

— Канят ви на голямата маса, другарю Манев.

Не бях видял никаква голяма маса.

— Кой ме кани?

— Големия Жан.

— Пиян ли е?

— Не, ни най-малко…

Въздъхнах притеснено. Големия Жан е моят шивач. Наричат го Големия Жан за разлика от Малкия Жан, който все още работи като частник. Не може току-тъй човек да обиди шивача си, особено ако държи да е добре облечен.

— Кажете му, че след малко ще дойда — отвърнах аз.

Доядох, без да бързам, студеното телешко и мрачно се понесох към неизвестната маса. Да, Жан наистина бе събрал поне десетина души между своите почитатели и клиенти. Като ме видя, той стана прав в своя безукорно изгладен, хризантемен костюм. Тоя човек, който с такъв вкус обличаше другите, наистина не знаеше как да облече себе си.

— Няма нужда да ви го представям, всички го знаете.

Едва ли — помислих с досада аз, докато сядах на почетното място до него. Не бях естраден композитор, за да ме гледат с опулени очи момичетата от модерните кафенета. Все пак имаше няколко познати, нищо особено, един режисьор от анимационната студия, барманката на дневния бар. Изобщо, както напоследък се случва, жените бяха повече от мъжете и по-добре се забавляваха, макар че алкохолът вече бе успял да направи гласовете им доста кресливи. В края на краищата сам си бях виновен, дори острият кинжал на самотата не е така страшен, като една леко пийнала, бъбрива и досадна компания.

И все пак можеше да бъде и по лошо — ако бяха съвсем пияни, да речем, или говореха за коли и футболни мачове. Тия поне бърбореха нещо за филми, макар и български. Животът ми е пълен с такива празни вечери и ненужни познанства, които понякога ми тежат с години. Стараех се да гледам само в чашата си, да не поемам реплики, да не се усмихвам, да не проявявам излишен интерес към нищо и никого. Изобщо хубавичко се наскучах. И тая вечер навярно щеше да изчезне докрай от паметта ми, ако все пак не се беше случило нещо особено. Но то се случи малко по-късно и сега, както бях изпълнен с досада, нямах никакво усещане, че ме очакват някакви изненади. Само от време на време поглеждах съвсем дискретно часовника си, който си тракаше все така акуратно, без да се интересува в каква компания бях попаднал. И когато сам той ме увери, че времето на доброто възпитание е кажи-речи изтекло, станах, извиних се и си отидох. Разбрах, че Жан никак не е доволен от мене, но какво да правя? Щях да му изпратя покана за някоя оперна премиера, той много обича всякакви премиери.

Навън бе станало доста хладно, вятърът мъкнеше ниско над града жълти разпокъсани облаци. И катедралата сякаш бе залята с гъст зарзалев сок, кубетата й мътно проблясваха под небето. Никакви хора не се мяркаха по площада освен тия на паметника, запътени към своята безкрайна участ. Нямах никаква връхна дреха, затова побързах да се пъхна в колата. И тъкмо бях потеглил, усетих зад себе си някакво човешко движение. Така се стреснах, че заковах на място колата. И се обърнах рязко назад с чувството, че в следния миг ще ме сполети жестокият удар — на обвита в плат метална тръба, както обикновено се случва. Разбира се, нищо подобно не стана — от задната седалка ме гледаше уплашено женско лице, доста продълговато, опулено, бледо. Едва повярвах на очите си.

— Какво правите тук? — креснах аз гневно.

Разбира се, не бях толкова ядосан, колкото засрамен от собствения си страх. Но за ядосване си беше — как тъй ще се пъха без разрешение в колата ми.

— Нищо, чаках ви — отвърна тя уплашено. — Но вие тръгнахте толкова бързо.

— Защо ме чакахте?

— Не ме ли познахте? — попита тя учудено.

— Откъде да ви познавам? — отвърнах аз почти грубо.

Разбира се, това не е най-добрият начин да се разговаря с млади момичета. А тя наистина беше съвсем младо момиче, около двайсетинагодишно, в тоя момент ми се стори малко немито и износено.