Отклонение

— Още няколко часа, Ханс — Дариа неочаквано се почувства отпусната и ленива. — Само още няколко часа и ще започнем да виждаме всички малки спътници. Ще добием престава къде отиваме, нали? — тя беше смутена от собствените си думи и от странното звучене на собствения си глас. — Къде всъщност отиваме? Аз не зная.

Ханс Ребка не отговори. Тя положи голямо усилие и се обърна към него, за да открие, че той изобщо не я гледа. Гледаше към Д’жмерлиа и Калик.

— Още спят — каза той.

— Да. Още спят — Дариа се усмихна. — Спокойно, Ханс, няма да ви се хвърля.

Той се изправи и провеси крака от койката. Лицето му беше по-червено от обикновено, белегът, който тръгваше от лявото му слепоочие и стигаше до челюстта, изпъкваше по-ясно.

— Нещо не е наред. Калик никога не спи повече от половин час. Стойте тук.

Тя гледаше как той забърза към централното контролно табло на „Дриймбоут“, разглежда го и високо изругава. После се пресегна, чу се бръмченето на кондиционерите и Дариа неочаквано почувства хладен повей в лицето си. Тя промърмори недоволно. Ребка не обърна внимание на протеста и. Беше се надвесил над неподвижните тела на Д’жмерлиа и Калик, после се приближи отново към нея.

— Как се чувствате? Хайде, изправете се.

Дариа седна. Хладният въздух напълно я разсъни.

— Добре. Нещо не е наред ли?

— Атмосферата. При излитане от Куейк корабът е бил лошо ударен. Нещо е откъснато от него. Временно блокирах автоматиката. Докато разберем какво се е случило, ще преминем на ръчно управление.

За първи път тя осезателно почувства, че той изпитва желание към нея.

— Добре ли сте? А Калик и Д’жмерлиа?

— Добре сме, всички сме добре. Намираме се в пълна безопасност. Но не бяхме. Може би Д’жмерлиа и Калик могат да дишат онова, което получавахме преди минути — те са издръжливи на лош въздух, но вие и аз не бихме могли. Въглеродният окис беше прекалено много. Още половин час в такава атмосфера и щяхме да сме мъртви.

Мъртви! Дариа почувства как през тялото й преминаха студени тръпки, които нямаха нищо общо с хладния полъх в кабината. Изправени пред смъртта по време на летния прилив, опасността за всички тях беше очевидна, но тя можеше да дойде и по други пътища, без да им определи среща или да оповести присъствието си, да се промъкне незабелязано и да ги отнесе със себе, когато най-малко я очакват…

Дариа не можеше да се отпусне. Ханс Ребка отиде на нейната койка. Тя се премести по-близо до него, изпитвайки нужда от човешка близост. Той дишаше тежко. В следващия момент те притиснаха тела едно в друго. Дариа усети, че той трепери. После разбра, че трепереха ръцете му, докосващи лицето й, промъкващи се под ризата, към гърдите й. През следващите няколко минути стана ясно, че той е силно възбуден.

Прегърнаха се, без да говорят. Накрая Дариа обърна глава да погледне покрай Ханс към спящите Д’жмерлиа и Калик.

Какво щяха да правят с тях, ако се събудят? Едва не го каза на глас. Успя да се сдържи. Млъквай, глупачке! Какво се опитваш да направиш?

Дариа направи един жест в името на скромността, пресегна се и изключи лампата над койките. На него му беше безразлично. След няколко секунди и на нея. Също и на Д’жмерлиа и Калик, тя беше сигурна.

Един час след това двете извънземни още спяха. Ханс също. Дариа лежеше със затворени очи и размишляваше върху един аспект на мъжкото поведение, който почти не се различаваше от Четвърти съюз до Фемъс Съркъл.

„Започвам да го разбирам по-добре — мислеше си тя. — Сладък е, но е странен. Близката смърт не го плаши. Възбужда го… достатъчно силно, за да пренебрегне собствените си морални задръжки. Предполагам, че не е и помислил за Калик и Д’жмерлиа… както и аз, що се отнася до въпрос като този. Мисля, че стимулът не е приближаването на смъртта, а съзнанието за оцеляване… Може би е така с всички мъже от световете на Периметъра, както и с жените. Това определено действа възбуждащо на Ханс — тя се усмихна. — Жалко, че с мен не е така. Смъртта не ме възбужда, а ме плаши. Беше ми приятно, но не се сближихме. Няма значение. Ще има и други възможности.“

Дариа най-после отвори очи. Не се бяха постарали да изключат проекционния апарат. Гаргантюа висеше над главата й значително по-голяма. Тя видя окраската върху набъбналата повърхност — от последния път планетата беше направила четвърт обиколка. Огромният и постоянен атмосферен вихър известен като „Окото на Гаргантюа“ стоеше в центъра на диска и гледаше право в нея — оранжево-червено, хипнотично, злобно.

Дариа почувства, че й е трудно да диша.

„Значи ще има и други възможности, така ли? — казваше изражението на Окото. — Не разчитай толкова. Аз също зная нещо за смъртта.“

Глава 4

Днес достигнах до крайното си местоназначение, планетата Опал на системата Добел и направих задълбочено и смущаващо заключение за моята мисия:

Решението, взето от старшия специалист Сю Ксантип Харбсън Андо, е уместно, макар и не по съображенията, които тя изтъкна. Защото се оказа, че бавните неефективни човешки канали дават информация, която аз никога не бих получил чрез директен достъп до банките с данни. Това е вярно поради една проста причина: те не съдържат важна информация.

Централните банки с данни на Четвърти съюз са непълни! Кой би могъл да предположи това? Още по-лошо! Имам основание да смятам, че те понякога грешат толкова много, че не мога да разчитам на тях.

В подкрепа на заключенията си ще представя своите доказателства:

Първо: Моето пътуване до Опал изискваше да мина през четири пункта на преход в мрежата Боуз. Това го знаех преди тръгване. Банките с данни също посочваха, че всеки такъв пункт служи като връзка за транспортиране на различни видове. Там можеха да се срещнат членове на Сикропеанската федерация, на общността Зардалу, както и хора от Четвъртия съюз и от Фемъс Съркъл.

Тази информация се оказа точна. На третия пункт на преход, 290 светлинни години от Сол, в регион, вече граничещ със зоната на Фемъс Съркъл и в съседство с териториите и на Четвъртия съюз и на Сикропеанската федерация, видях и разпознах сикропеанци, ло’фтианци, варнианци, хименопти пдитрони.

Според банките данни отношенията между тези видове са много ясни: ло’фтианците и дитроните са роби на сикропеанците. Хименоптите и варнианците са понякога свободни същества, но най-често са роби на хората, населяващи територията на общността Зардалу. (Роби на земните членестоноги зардалу сигурно също все още съществуват, но от Голямото въстание, от времето преди Експанзията, такива не са виждани.)

Банките с данни също показват ясно, че въпреки независимостта на видовете, сикропеанците и зардалу признават превъзходството на хората от Четвъртия съюз, признават по-високото ниво на човешкия интелект и постижения и смятат Земята и териториите, заобикалящи Съюза, за културен и научен център на спиралния ръкав.

На практика не е така! Към мен, човек дошъл от Четвъртия съюз, въобще не проявиха никакво почтително отношение. На голямата спирка на възел Боуз 145 пунктът за преход беше препълнен. За да достигна до моята зона на отлитане, трябваше да мина покрай група пътници — между тях сикропеанци, хора от общността Зардалу и хименопти. Молбата да ми направят път остана без всякакво внимание. Нещо повече, една сикропеанка ме избута, сякаш бях някакво нищожество.

Когато протестирах пред друг пътник, човек, той ми каза: „Вие изглежда пътувате за първи път? Ще се натъкнете на много неща, които липсват в туристическите справочници. И тепърва ще ви блъскат като онази сикропеанка — той се засмя. — За нея вие изобщо не съществувате. Хората не излъчват онези феромони, които сикропеанците усещат, затова те не улавят вашето присъствие. И във всеки случай, тъй като тяхната цивилизация е по-стара от тази на хората, те като че ли гледат малко отвисоко на нас. Изобщо не очаквайте учтивост от сикропеанка. За вас те знаят, че сте ходеща изправена малка маймуна. Щом ги видите да идват, отместете се от пътя им. Те са много по-големи.“