Назад по линията

Озърна се към Хершковиц, който ми каза:

— Сега Сам ще ти направи проверката за времева непоносимост. Ако издържиш — вземаме те.

И Сам си сложи таймер.

— Мотал ли си се досега из времето? — попита ме.

— Никога.

— Ще се накефим, мой човек — ухили ми се Сам. — Аз ще ти настроя регулатора. Чакаш да ти дам знак и с лявата ръка включваш таймера. И не забравяй да си вдигнеш панталона.

— Преди или след прехвърлянето?

— Преди — уточни той. — Можеш да го включваш и през дрехите. Не е много умно да се появяваш в миналото със смъкнат под коленете панталон. Не можеш да побегнеш. А понякога е нужно да си готов за спринт още в секундата, когато се прехвърлиш.

7.

Сам настрои регулатора и аз си оправих панталона. Той докосна леко корема си отляво и изчезна. И аз прокарах малка дъга с два пръста от хълбока към пъпа. Не изчезнах аз. Изчезна Самюъл Хершковиц.

Отфуча там, където се пренасят и пламъчетата на свещите, когато ти гасиш, а в същия миг Сам пак се изтъпани пред погледа ми. Двамата се зяпахме в празния кабинет на Хершковиц.

— Какво стана? — смънках. — Къде е той?

— В момента е единайсет и половина вечерта. А той не бачка извънредно, за твое сведение. Оставихме го две седмици напред по линията, когато се прехвърлихме. Вече се носим с ветровете на времето, момко.

— Значи отидохме две седмици в миналото?

— Отидохме две седмици назад по линията — поправи ме Сам. — И още половин денонощие, затова е късна вечер. Хайде да се помотаем из града.

Излязохме от службата на времето и се качихме на трето ниво в Долния Ню Орлиънс. Наглед Сам не си бе наумил точно къде да отидем. Спряхме в една закусвалня да хапнем по десетина стриди, да пийнем по бира и да намигаме на туристите. Накрая се довлякохме до Долната Бърбън Стрийт и внезапно се сетих защо Сам бе избрал точно тази нощ. Коремът ме присви от уплаха, изпотих се. Сам се разсмя.

— Новобранците винаги се стряскат от това, Джъд. Това е препятствието, на което отпадат повечето смотаняци.

— Ама аз ще срещна себе си! — възкликнах.

— Ще видиш себе си — уточни Сам. — Внимавай, ама много внимавай да не срещаш себе си — никога, иначе изхвърчаш. Времевият патрул направо ще те изрита, ако направиш такъв номер.

— Ами ако по-ранното ми „аз“ ме зърне случайно?

— Тогава край с постъпването при нас. Проверяваме ти нервите, човече, затова най-добре бъди нащрек. Ето… Виждаш ли оня бледолик тъпчо, който ни доближава по улицата?

— Да, това е Джъдсън Даниъл Елиът Трети.

— Тъй си е, човече! Виждал ли си по-глупав от него през живота си, а? Шмугни се в сянката, човече. В сянката! На бледоликите не им сече много пипето, но той все пак не е сляп.

Потулихме се в тъмно ъгълче и аз гледах, потиснал гаденето си, как Джъдсън Даниъл Елиът Трети, току-що пристигнал с капсулата от По-новия Ню Йорк, се шляеше по улицата към смъркалницата на ъгъла, понесъл куфара си. Забелязах, че стойката му е леко отпусната, а походката — малко патешка. Ушите му ми се струваха изумително големи, дясното рамо бе едва забележимо по-ниско от лявото. И се пулеше като селяндур. Мина покрай нас и спря пред смъркалницата, вторачен в двете голи момичета в аквариума с коняк. Връхчето на езика му се подаде и облиза горната устна. Позалюля се на пети, потърка си брадичката. Питаше се какъв е шансът му да разтвори краката на някоя от съблечените красавици. Бих могъл да го светна, че шансът е големичък.

Той влезе в смъркалницата.

— Как си? — попита ме Сам.

— Втресе ме.

— Поне си честен. Всички са като ударени по главата, когато отидат назад по линията и за пръв път видят себе си. След време се свиква. Как ти изглежда той?

— Като дръвник.

— И това си е типично. Не бъди прекалено строг към него. Той няма как да знае онова, което ти знаеш. В края на краищата е по-млад от тебе.

Сам се засмя тихичко, а аз — не. Още бях замаян от гледката. Чувствах се като призрак на самия себе си. „Времева непоносимост“, бе подхвърлил Хершковиц. Имаше защо.

— Не се тревожи — успокои ме Сам. — Добре се справяш.

Ръката му бръкна фамилиарно под моя панталон и нагласи регулатора. После настрои и своя.

— Хайде сега по-назад по линията.

Изчезна. Аз го последвах. След замъглен миг отново стояхме един до друг на същата улица, в същия час от денонощието.

— Кога се пренесохме?

— Денонощие преди да се довлечеш в Ню Орлиънс. Хем си тук, хем си още в По-новия Ню Йорк, готов да се пъхнеш в капсулата и да поемеш на юг. Как ти се струва?

— Щураво — признах си, — но свиквам.

— Още ще те мъча. Да идем у дома.

Заведе ме в апартамента си. Не заварихме никого, защото Сам от този Ден беше на работа в смъркалницата. Влязохме в банята и Сам пак нагласи моя таймер 31 часа напред.

— Скачай!

Пренесохме се заедно напред по линията. Чувах пиянски кикот от стаята, чувах и дрезгави гърлени стонове. Сам побърза да заключи банята. Аз пък осъзнах, че ме има и в стаята, увлечен в секс с Бетси или Хелън. Пак ме скова страхът.

— Чакай тук — делово заповяда Сам — и не отваряй, ако не потропам два пъти дълго и веднъж късо. Ще се върна ей сега… може би.

Излезе и аз заключих отново. Минаха две-три минути. Чух две дълги и едно късо почуквания и отворих на ухиления Сам.

— Безопасно е да надникнем. Никой не е в състояние да ни забележи. Ела, де!

— Нужно ли е да дойда?

— Ако искаш да работиш в службата на времето.

Измъкнахме се от банята и отидохме да позяпаме оргията. Едва сподавих кашлицата си, когато димът нахлу в неподготвените ми ноздри. Стори ми се, че зърнах в хола на Сам цели декари гола гърчеща се плът. Отляво огромното черно туловище на Сам напъваше върху стройната белота на Хелън. Впрочем от нея се виждаха само лицето, ръцете (вкопчени в широкия му гръб) и единия крак (обвил задника му). Отдясно беше предишното ми „аз“, сляло се с едрогърдестата Бетси в някакво подобие на поза от „Кама Сутра“. Изпаднал в почти смразяваш ужас, аз го наблюдавах как се чука с нея. Макар че бях виждал предостатъчно хора да се сношават — в триизмерно шоу, на плажа, понякога и на купони, за пръв път гледах самия себе си в това занимание и направо ме потресоха странната му нелепост, идиотското пъшкане, потното отъркване. От Бетси се изтръгваха блеещи звуци, шарещите крайници се оплетоха в ново съчетание няколко пъти, опипващите ми пръсти се впиваха надълбоко в закръгленото й дупе, еднообразното тласкане просто нямаше край. Ужасът ми чезнеше полека и започнах да свиквам със зрелището. Открих, че у мен се прокрадва хладно безразличие, избилата от страх пот изсъхна и накрая стоях със скръстени на гърдите ръце, взрян в заниманията на пода. Сам се усмихна и ми кимна, сякаш бях издържал изпит. Пак нагласи таймера ми и се прехвърлихме едновременно.

В хола нямаше любители на плътските удоволствия, а във въздуха — пушеци.

— Сега кое време е?

— Върнахме се трийсет и един часа и тринайсет минути. След малко аз и ти ще влезем в банята, но няма да чакаме това събитие. Хайде да се качим над града.

Тръгнахме нагоре към Стария Ню Орлиънс и се озовахме под звездното небе.

Роботът, наблюдаващ чудаците, на които им харесва навън, отбеляза излизането ни и ние тръгнахме по притихналите улици. Тук беше истинската Бърбън Стрийт, тук бяха рушащите се сгради на първоначалния Френски квартал. „Очички“, монтирани по парапетите от ковано желязо над нас, дебнеха неуморно, защото в тази изоставена зона невинните са лесна жертва за пропадналите. Постоянното наблюдение предпазва туристите от мародерите, които се прокрадват в града на повърхността. Но ние не останахме толкова дълго, че да си търсим белята. Сам се огледа, поумува и реши да застанем до една стена. Докато нагласяше таймера ми за поредното прехвърляне, аз попитах:

— Какво ще се случи, ако се материализираме в пространство, което вече е заето от някого или от нещо?