Назад по линията

— Едва ли, освен ако не са имали гръцка прислуга.

— Съмнявам се.

— И аз. И двата ми рода са чисти гърци много поколения назад.

— Бих искал, да поговорим малко и за това, ако имаме време — подхвърлих нехайно.

Тъкмо в този момент сънливо, съвсем голо момиченце на около пет години излезе от една спалня. Застана безсрамно пред мен и попита кой съм. Това сочно дупенце, тази розова малка цепка — колко чисти изглеждат всички малки момичета, когато са голи. Преди пубертетът да оплеска всичко.

Пасилидис каза гордо:

— Това е дъщеря ми Диана.

Гръмовен глас отекна в мозъка ми: „И ДА НЕ ОТКРИВАШ ЗА ВЗОРА СИ ГОЛОТАТА НА СВОЯТА МАЙКА!“

Извърнах се потресен и прикрих смущението си с насилена кашлица. Видението на необраслите с косми срамни устни на малката Диана пламтеше в душата ми. Катина Пасилидис сякаш долови, че намирам нещо нередно в голотата на момичето, и побърза да й обуе гащи.

Още се тресях. Озадаченият Пасилидис отвори бутилка рецина. Седнахме на балкона в яркото пладне. Под нас неколцина ученици помахаха с ръце и поздравиха гръмогласно кмета. Малката Диана изтопурка на балкона, защото й се играеше, аз разроших пухкавата й косица и натиснах с пръст върха на нослето й, но се почувствах твърде странно от всичко това.

Баба ми поднесе чудесен обяд с гозба от варено агнешко. Изпихме шише и половина от виното. Приключих с въпросите за политика и най-сетне заприказвах Пасилидис за произхода му.

— Винаги ли сте живели в Спарта?

— О, не. Дядо ми по бащина линия е дошъл тук преди век от Кипър. По майчина линия пък са били атиняни от едно столетие.

— Родът Маркезинис, нали? — уточних аз.

Той ме изгледа особено.

— Ами да… Вие как…

— Случайно попаднах на фамилията, когато прочетох материали за вас, преди да се срещнем — побързах да го прекъсна.

Той забрави подозренията си. Щом заприказвахме за семейството му, заговори по-охотно, а може би виното му развърза езика. Засипа ме с подробности за родословието си.

— Прадедите на моя баща са живели в Кипър поне хилядолетие. Там е имало род Пасилидис още когато кръстоносците стъпили на острова. А прадедите на майка ми дошли в Атина чак през деветнайсети век след поражението на турците. Преди това живели в Шкипери.

— Шкипери ли?

— В Албания. Преселили се там през тринайсети век, след като кръстоносците превзели Константинопол. Останали там и под властта на сърбите, и под турско иго, и по времето на бунтовника Скендербег. Винаги съхранявали гръцкото си потекло въпреки всички трудности.

Наострих уши.

— Споменахте Константинопол. Можете ли да проследите произхода си чак до онези векове?

Пасилидис се усмихна.

— Познавате ли историята на Византия?

— Повърхностно — излъгах го.

— Може би ви е известно, че през 1204 година кръстоносците са превзели града и са го владели известно време като Латинска империя. Византийските благородници избягали и възникнали няколко държавици, наследници на Византия — една в Мала Азия, друга на Черно море и трета на запад — в Албания. Моите прадеди последвали Михаил Ангел Комнин в Албания, защото не искали да бъдат подвластни на кръстоносците.

— Разбирам… — Пак започнах да треперя. — А фамилното име? И тогава ли е било Маркезинис?

— О, не, Маркезинис е доста съвременна гръцка фамилия! Във Византия сме принадлежали на рода Дука.

— Тъй ли?! — облещих се аз. Все едно някой германец да твърди, че носи кръвта на Хохенцолерните или англичанин да си приписва гени от Плантадженет. — Дука! Наистина ли?

Бях видял бляскавите дворци на рода Дука. И бях гледал как четирийсет горди представители на рода Дука крачат в златотъканите си одежди по улиците на Константинопол, за да празнуват въздигането на трона на своя братовчед Константин. Щом Пасилидис беше Дука, значи и аз бях Дука.

— Е, родът е бил много голям — добави Пасилидис — и доколкото знам, ние сме били от не толкова знатните разклонения. Все пак човек може да си позволи мъничко гордост, че произхожда от такъв род.

— Няма спор за това. Бихте ли могли да споменете имената на някои свои прадеди в Константинопол?

Сигурно въпросът ми прозвуча така, сякаш се канех да ги потърся при следващото си пътуване до Византия. Тъкмо такова беше и намерението ми, но Пасилидис не би могъл да се досети, защото още нямаше и теория на пътешествията във времето.

Той сви вежди.

— Това необходимо ли е за статията, която ще напишете?

— Всъщност не. Обикновено любопитство.

— Май познавате историята на Византия не чак толкова повърхностно.

Изглежда недоумяваше, че някакъв американски варварин е чувал името на прочут византийски род.

— Само откъслечно — вдигнах рамене. — Каквото съм запомнил от уроците в училище.

— За жалост не мога да ви кажа имена. Не познавам родословието си толкова подробно. Може би някой ден, когато се оттегля от политиката, ще поровя в историческите архиви… — Той тръсна глава и каза: — Още не мога да се опомня, че толкова си приличаме. Искате ли да се снимаме?

Чудех се дали не нарушавам правилата на времевия патрул. Твърде вероятно беше, но не измислих как да откажа любезно на толкова безобидна молба.

Моята баба донесе фотоапарат, Пасилидис и аз застанахме един до друг и тя направи първо снимка за него, после и за мен. Щом излязоха обработени от фотоапарата, тримата се взряхме в тях.

— Като братя — повтаряше тя. — Като братя!

Още щом излязох от апартамента, накъсах моята снимка на парченца. Предполагам обаче, че някъде из книжата на моята майка още има овехтяла и плоска снимка, на която баща й стои до по-млад от него мъж, с когото си приличат много. Сигурно си е мислила, че е някой далечен роднина. Нищо чудно снимката да е запазена и досега. Не бих се престрашил да я потърся.

30.

Дядо Пасилидис ми спести много напразни усилия — тършуване в почти осем века.

Скочих напред по линията към текущото време, порових за сведения в службата на времето в Атина и се нагиздих като византийски благородник от края на дванайсети век, с пищна копринена туника и черно наметало. Отпътувах на север към Албания и пристигнах в град Джинокастер. Преди столетия името му било Аргирокастро, намираше се в областта Епир.

И там се пренесох назад по линията в 1205 година.

Селяните зяпаха почтително моята княжеска премяна. Казах им, че съм тръгнал към двора на Михаил Ангел Комнин и те ме упътиха, продадоха ми и магаре, за да стигна по-лесно. Заварих Михаил и свитата му от византийски изгнаници да се забавляват със състезание с колесници в импровизиран хиподрум в подножието на назъбени ридове. Промъкнах се в тълпата ненатрапчиво.

— Търся един Дука — подхвърлих на кротък старец, който разнасяше вино.

— Кой Дука по-точно?

— Мнозина ли са тук? Нося вест от Константинопол за Дука, но там не ми казаха, че ще заваря повече от един на това място.

Старецът се разсмя.

— Ами очите ми виждат наоколо Никифор Дука, Йоан Дука, Лъв Дука, Георги Дука, Никифор Дука Младши, Михаил Дука, Симеон Дука и Димитрий Дука. Засега не мога да зърна Евтимий Дука, Леонтий Дука, Симеон Дука Високия, Константин Дука и… пропуснах ли някого?… да, Андроник Дука. Та кого от рода търсите?

Благодарих му и скоро се прехвърлих напред по линията.

В Джинокастер през шестнайсети век попитах за семейство Маркезинис. Със старинното облекло на византиец заслужих доста недоумяващи погледи, но пък византийските златни монети ми осигуриха цялата формация, от която се нуждаех. Заради първата ми казаха как да се добера до имението на Маркезинис. Още две ме запознаха с управителя на лозята им. Още пет — скъпичко ми излезе — и вече похапвах зряло грозде в просторната гостна на Григорий Маркезинис, старейшината на рода. Той беше достолепен мъж на средна възраст с гъста прошарена брада и пронизващи очи. Изглеждаше суров човек, но не пестеше гостоприемството. Докато разговаряхме, неговите дъщери шетаха спокойно около нас — сипваха вино в чашите, носеха още грозде, студен агнешки бут, вкусен ориз. Момичетата бяха може би на тринайсет, петнайсет и седемнайсет години. Внимавах да не се заглеждам в тях, защото познавах сприхавия нрав на планинските големци.