Назад по линията

Имаше особена слабост към нескопосаните императори. Чухме реч на Михаил II Пелтека, забавлявахме се с щуротиите на Михаил III Пияницата, присъствахме на кръщенето на петия Константин, който имаше злощастния късмет да се наака в купела и до края на живота си остана известен като Константин Копроним — тоест Константин Лайното. Метаксас беше като у дома си във Византия през цяло хилядолетие. Обикаляше епохите хладнокръвно, ловко, самоуверено.

А вилата, която поддържаше в миналото, беше поредната проява на самочувствието и дързостта му. Нямаше друг куриер, осмелил се да си създаде втора самоличност назад по линията и да прекарва цялото си свободно време като жител на миналото. Метаксас съобразяваше живота си във вилата с текущото време. Когато я напускаше за две седмици, за да води екскурзианти, старателно се връщаше там две седмици след отпътуването си. Никога не препокриваше присъствието си, никога не допускаше да се появи в миг, когато вече е там. Във вилата можеше да има само по един Метаксас — този от текущото време. Купил я преди десет години според текущото време и в двете епохи — 2049-а напред по линията и 1095-а във Византия. Съгласуваше времето виртуозно. И на двете места за него бяха минали десет години. Обещах да го навестя в 1105 година, като добавих, че за мен ще бъде чест.

Той се ухили.

— Когато дойдеш, ще те представя и на моята прапра-много-пъти-прабаба. Невероятна е в леглото. Помниш ли какво ти казах за чукането с прабабите? Няма нищо по-хубаво от това!

Слисах се.

— Тя знае ли кой си?

— Не дрънкай врели-некипели — сряза ме Метаксас. — Нима бих нарушил най-важното правило в службата на времето? Нима бих се издал и само с намек пред някого назад по линията, че идвам от бъдещето? Дори Темистоклис Метаксас спазва това правило!

Също като вкиснатия Капистрано, Метаксас бе посветил големи усилия на издирването на свои предтечи. Само че подбудите им се различаваха коренно. Капистрано замисляше сложно самоубийство, а Метаксас беше маниак на междувремевото кръвосмешение.

— Не е ли опасно? — попитах го.

— Просто си пий хапчетата и няма риск нито за тебе, нито за нея.

— Говоря за времевия патрул…

— Грижиш се да не научат — прекъсна ме той. — Така няма рискове.

— Ако случайно зачене от тебе, ще станеш прародител на самия себе си.

— Много свежо — отбеляза Метаксас.

— Но…

— Момко, хората вече никога не забременяват случайно. Разбира се — добави той, — някой ден би могло да ми хрумне да й надуя корема нарочно.

Усетих как ветровете на времето фучат с ураганна сила.

— Говориш за анархия!

— По-точно за нихилизъм. Джъд, я хвърли един поглед на тази книга. Записал съм в нея всички мои прародителки — стотици! — от деветнайсети век назад чак до десети. Няма друга такава книга в света освен може би в архива на високомерен потомък на някогашни крале и кралици, но и неговата не е толкова пълна.

— И Капистрано има подобен бележник — напомних аз.

— Той е стигнал назад само до четиринайсети век! Освен това е побъркан. Знаеш ли защо проследява родословното си дърво?

— Знам.

— Много е побъркан, нали?

— Да — съгласих се. — А ти ще ми кажеш ли защо си толкова настървен да спиш с прабабите си?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Наистина.

— Баща ми беше студен злобен гад — започна Метаксас. — Биеше децата си всяка сутрин преди закуска, за да се разкърши. И неговият баща е бил студен злобен гад. Принуждавал своите деца да живуркат като роби. А неговият баща… произхождам от дълга поредица мъжкари, настроени тиранично, авторитарно, диктаторски. Презирам ги всичките. Това е моят начин да се опълча срещу образа на бащата. Обикалям миналото и съблазнявам жените, сестрите и дъщерите на тези мъже, от които се гнуся. Така троша на парчета леденото им самодоволство.

— Щом е така, за да бъдеш последователен, би трябвало да започнеш с…

— Не си позволявам да бъда изверг — спря ме Метаксас.

— Ясно…

— Но с баба си — да! И с прабабите! И така нататък! — В очите му се разгоря пламък. Тази беше висшата цел в живота му. — Вече съм изчукал двайсетина, дори трийсетина поколения и ще го направя с още трийсетина! — Разнесе се острият му сатанински кикот. — Пък и аз харесвам хубавия секс не по-малко от всеки друг нормален мъж. Другите свалят мадами както им падне. Но Метаксас го прави по система! Това придава и смисъл, и опора на живота ми. Любопитно ти е, нали?

— Е…

— Това, което правя, ми носи най-силните хубави преживявания.

А аз си представих редица от легнали една до друга голи жени, простираща се в безкрая. И всяка от тях имаше клиновидната глава и острите черти на Темистоклис Метаксас. Самият той пък се местеше търпеливо по редицата, поспираше колкото да го пъхне в поредната, в следващата, в третата, в четвъртата… Неуморно ги изчукваше назад по линията и накрая жените, разтворили крака, станаха космати, брадичките им хлътнаха — самките на Питекантропус еректус, но и ерекцията на Метаксас не спадаше и той си ги обладаваше чак до началото на времето. Браво, Метаксас! Браво!

— Защо не опиташ и ти някой път? — не мирясваше той.

— Ами…

— Казаха ми, че си от гръцко потекло.

— Да, по майчина линия.

— Значи е вероятно прадедите ти да са живели тъкмо тук — в Константинопол. По това време никой грък, който е ставал за нещо, не би живял в самата Гърция. Дори в момента някоя твоя чувствена прабаба живее в този град!

— Ами…

— Намери я! — възкликна Метаксас. — Изчукай я! Това е радост! Това е екстаз! Опълчи се срещу пространството и времето! Ръгни с пръст Бог в окото!

— Не съм убеден, че ми се иска — отвърнах аз.

Само че ми се искаше.

28.

Както вече казах, Метаксас преобрази живота ми. Той промени съдбата ми по всевъзможни начини, което не винаги беше за добро. Но имаше и нещо добро — вдъхна ми увереност. Прихванах по малко и от обаянието, и от наглостта му. Научих се на самонадеяност от Метаксас.

Дотогава бях скромен и притеснителен младеж, поне пред по-възрастните и висшестоящите. Особено в службата на времето — липсваха ми и нахалство, и опит. Честичко подръпвах смутено някой кичур от косата си и несъмнено изглеждах дори по-наивен, отколкото бях. Държах се така, защото бях млад и имах много да уча — не само за себе си, което се случва всекиму, но и кое как става в службата на времето. Срещнах мнозина по-възрастни, по-находчиви, по-оправни, че и по-покварени от мен, затова се държах почтително с тях: Сам, Даджани, Джеф Монро, Сид Буонокоре, Капистрано. Но сега бях с Метаксас — най-стария, най-находчивия, най-оправния и най-покварения от всички. Той ми даде тласък, за да не кръжа в орбита около другите, а да полетя по своя траектория.

По-късно научих, че това е едно от призванията на Метаксас в службата на времето. Заема се с новаците куриери, които още имат жълто около устата, и ги прави толкова наперени, че да си вършат сами работата, и то свястно.

Когато се върнах от екскурзията с Метаксас, не се боях от първата си самостоятелна задача. Чувствах се готов да я поема. Метаксас ми показа как куриерът може да бъде своеобразен художник, който рисува портрет на миналото за своите клиенти. Тъкмо такъв възнамерявах да стана. Рисковете и отговорностите вече не ме тревожеха.

Протопополос ми каза:

— Когато се прибереш от почивката, ще заведеш шестима на едноседмична екскурзия.

— Ще пропусна почивката. Готов съм да тръгна още сега!

— Да, но твоите туристи не са готови. Бездруго законът изисква да имаш почивка между пътешествията. Затова си отдъхни. С тебе, Джъд, ще се видим отново тук след две седмици.

Трябваше да се примиря с нежеланата ваканция. Изкушавах се да приема поканата на Метаксас и да отида във вилата му през 1105 година, но ме споходи съмнението, че може да се е преситил на компанията ми за известно време. Позалъгвах се малко с идеята да се присламча към екскурзия до битките при Хейстингс или Ватерло, или дори да присъствам на Разпятието, за да броя колко Даджани има там. Отказах се бързо. Малко ми оставаше сам да поведа туристи и не исках някой друг да ми показва миналото, поне засега. Исках да закрепя своето тепърва открито самочувствие, преди пак да се оставя на грижите на друг куриер.