Назад по линията

— Това е за старанието ти — казах и дадох на опърпания старец още една златна монета.

Измъкнах се от кръчмата, докато той още фъфлеше зашеметен благодарността си.

Знаех си, че Метаксас ще се гордее с мен. Може би дори ще завижда мъничко — толкова набързо съставих родословно дърво, простряло се през повече векове и от неговото, което стигаше до десети век. А моето (макар и малко недоказано) — до седми. Е, да, той имаше списък със стотици свои предтечи, аз научих подробности само за десетки от моите, но Метаксас бе започнал години преди мен.

Настроих внимателно своя таймер и скочих обратно в 27 декември 637 година. Тъмната улица беше безлюдна. Влязох припряно в странноприемницата. По-малко от три минути се бяха изнизали от моето изчезване, въпреки че прекарах осем часа напред по линията в 1175 година. Моите туристи спяха дълбоко. Всичко беше наред.

Аз бях доволен от себе си. Запалих свещ и си записах каквото знаех за родословието на Дука върху парче стар пергамент. Нямах намерение да правя нищо с това родословно дърво. Не търсех прародител, когото да убия, както си бе наумил Капистрано, нито прародителки за съблазняване, както постъпваше Метаксас. Само исках да се понаслаждавам на факта, че сред моите предшественици има Дука. Някои хора не могат да се похвалят с каквото и да било родословие.

33.

Не мисля, че можех да се меря с Метаксас като куриер, но нарисувах за моите хора съвсем сносна картина на Византия. Свърших страхотна работа като за пръв опит.

Минахме на скокове през всички върхови моменти и някои от паденията. Показах им кръщенето на Константин Лайното, унищожаването на иконите по волята на Лъв III, нашествието на българите през 813 година, дърветата от позлатен бронз в Магнаурската школа на Теофил, гуляите на Михаил Пияницата, пристигането на първите кръстоносци през 1096–1097 година, несравнимо по-унищожителната поява на участниците в Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година, успешния опит на византийците да си върнат града през 1261 година и коронясването на Михаил VIII. Накратко — всичко, което си струваше да видят.

И моите хора се захласваха. Подобно на повечето туристи в миналото, те много си падаха по бунтовете, въстанията, размириците, обсадите, масовите кланета, нашествията и пожарите.

— Кога ще ни покажеш как нахлуват турците? — честичко питаше предприемачът от Охайо. — Искам да видя как проклетите турци опустошават това място!

— Напредваме натам — уверявах го.

Първо им представих Византия в нейния залез при династията Палеолог.

— Империята е загубила повечето си земи — обясних, когато се преместихме напред по линията в 1275 година. — Сега византийците мислят и строят в смален мащаб. Ценят над всичко интимността. Ето я малката църква „Света Мария Монголска“. Построена е в чест на извънбрачна дъщеря на Михаил VIII, която за малко е била съпруга на монголски хан. Долавяте ли очарованието й, простотата?

Пренесохме се още по-напред в 1330 година, за да надникнем в църквата „Христос Спасител“. Туристите вече я познаваха от Истанбул в текущото време под турското й име — „Карийе Джамии“. Видяха я каквато е била преди, с всичките й смайващи мозайки, свежи и нови.

— Погледнете там — сочех им. — Ето я Мария, която се омъжила за монголец. Още можете да я видите и в текущото време. А тази — ранните години и чудесата в живота на Христос — я няма в наши дни, но сега се убеждавате, че е била превъзходна.

Куко-докторът от Сицилия си направи пълен холографски запис на църквата. Носеше камерата в шепа. Службата на времето допуска това устройство в миналото, защото никой не би го забелязал, нито пък би проумял за какво се използва. Неговата кривокрака временна съжителка се тътреше край стените и ахкаше неспирно. Онези от Охайо май скучаеха, както и очаквах. Все едно. Ако беше нужно, щях да им натикам малко култура насила в гърлата.

— Кога ще гледаме турците? — питаха нетърпеливо. Подминахме епидемията на „черна смърт“ от 1347–1348 година.

— Не мога да ви заведа там — отсякох пред сърдитите туристи. — Трябва да се запишете на специална екскурзия из чумните епидемии, ако искате да присъствате на тях.

Зетят от Охайо изсумтя:

— Ваксинирани сме, както се полага.

— Но петте милиарда в нашето текущо време не са защитени — напомних аз. — Можете да пренесете заразата и да развихрите световна епидемия. И тогава ще бъдем принудени да заличим цялата ви екскурзия от потока на времето, за да не допуснем това бедствие. Не бихте искали, нали?

Зяпаха ме неразбиращо.

— Вижте какво, щях да ви заведа, ако можех. Но ми е забранено по закон. Никой не може да влезе в години на чума без специално разрешение, каквото аз нямам.

Поведох ги към 1385 година — в залиняващия Константинопол с все по-малкото жители зад могъщите му стени. Цели квартали бяха изоставени, много църкви се рушаха полека. Турците опустошаваха околните земи. Качих моите хора на крепостната стена зад Влахерна и им посочих конници на турския султан, обикалящи наблизо. Приятелчето от Охайо размаха юмрук към тях.

— Мръсни варвари! Боклуци!

Стигнахме и до 1398 година. Показах им Анадоллу Хисар — крепостта на султан Баязид на азиатския бряг на Босфора. Лятната мараня замазваше малко гледката, затова прескочихме в есента и пак се взряхме. Подавахме си скришом два малки бинокъла. Доближиха ни двама престарели византийски монаси, зърнаха биноклите, преди да ги прибера, и поискаха да им кажем през какво гледаме.

— Помага на очите — отвърнах и се изнесохме оттам набързо.

В лятото на 1422 година наблюдавахме как армията на султан Мурад II млати здраво по крепостните стени. Двайсетина хиляди турци изгориха селата и нивите около Константинопол, изтребиха жителите, изкорениха лозята и маслиновите дръвчета, а сега напираха да влязат в града. Избутваха обсадни машини към стените, блъскаха с тарани по портите, мятаха грамадни камъни с огромни катапулти, изобщо забавляваха се с цялата тежка артилерия на онова време. Промъкнах се с туристите чак до битката, за да се насладят на зрелището.

Стандартният похват е групата да се маскира като поклонници — те могат да се врат навсякъде. Раздадох кръстове и икони, накарах всички да си придадат отнесено изражение и ги поведох с песен на уста. Разбира се, нямаше как да ги науча на византийски псалми, затова им казах да мрънкат каквото им хрумне, стига да звучи тържествено и набожно. Семействата от Охайо тутакси подхванаха химна на Щатите и го повтаряха неуморно, психиатърът и приятелката му се развличаха с арии от опери на Верди и Пучини. Защитниците на града прекъсваха за малко заниманията си, за да ни махнат с ръка и да ни поздравят. Ние също ги поздравявахме и прекръствахме.

— Ами ако ни убият? — поколеба се зетят от Охайо.

— Не може да се случи. Не и окончателно. Ако случайно ви улучат, ще повикам времевия патрул и те ще ви измъкнат оттук пет минути предварително.

Той ме гледаше с недоумение.

Византийците се сражаваха настървено, за да отблъснат турците. Мятаха по тях „гръцки огън“ и врящо масло, отсичаха всяка глава, която се подаде над стената, понасяха ударите на обсадните машини. И въпреки това изглеждаше неминуемо градът да падне до залез. Здрачаваше се.

— Сега внимавайте — дадох знак на туристите.

На няколко места около крепостните стени лумнаха огньове. Турците сами подпалваха обсадните машини и се оттегляха!

— Защо? — питаха ме моите хора. — Само след час градът щеше да бъде техен.

— Византийски историци ще напишат по-късно, че се случило чудо. Появила се Дева Мария във виолетова мантия сред ослепително сияние и обиколила стените. Турците избягали в ужас.

— Къде? — озърташе се зетят. — Не видях никакво чудо. Не видях никаква Дева Мария!

— Дали да не се върнем половин час назад и да погледнем пак? — колебливо предложи жена му.

Обясних им, че всъщност никой не е виждал Дева Мария на укрепленията. При султан Мурад пристигнали вестоносци с новината за въстание срещу него в Мала Азия. Поради опасението да не бъде откъснат от владенията си и обсаден на свой ред в Константинопол, ако го превземе, той се отказал веднага от нападението и потеглил да се разправи с бунтовниците на изток. На хората от Охайо им личеше, че са разочаровани. Май наистина искаха да видят Дева Мария.