Мисията на посланика

Всички в стаята се умълчаха.

— Не — отвърна Лоркин.

Последваха възклицания и мърморене. Той срещна погледа на Калия и го издържа. „За колко глупав ме смята? Ако позволя на някой да влезе в главата ми, той веднага ще тръгне да търси тайната на Лечителството, а аз ще трябва да забравя всички надежди за напускането на това място“.

— Благодаря ви, лорд Лоркин. Моля, застанете до изхода.

По навик той кимна с уважение, след това се обърна и кимна на шестте жени и кралицата, в случай, че жестът му бъде приет като нежелана проява на благоразположение към Ръководителката. Лоркин забеляза, че до вратата стои пазачката, която го бе довела, отиде и застана до нея. Тя го погледна замислено и кимна.

— Добре се справи — промърмори тя.

— Благодаря — отвърна той. После погледна към Тивара. Тя се мръщеше, но щом срещна погледа му се усмихна измъчено.

— Сега започват обсъжданията — обяви Риая.

Жените около масата започнаха да разговарят, а залата се изпълни с шум. Лоркин се опита да долови разговора на Говорителките, но шумът му пречеше да чуе нещо повече от откъслечни фрази. Около масата със сигурност бе издигната магическа бариера, която да ги отдели от шума. Затова той започна да разглежда събраните в залата хора с надеждата да научи колкото се може повече, преди да го върнат в килията му без прозорци.

Той забеляза, че по стълбите са насядали много двойки, но всички останали бяха жени. Край стените обаче се бяха събрали предимно мъже, облечени в семпли дрехи. Някои от Изменниците носеха практични панталони и туники, а други предпочитаха дълги ризи от фино платно, пристегнати в кръста с колан. Той с изненада установи, че ризите се носят и от мъже, и от жени.

Никой не носеше ярки цветове. Лоркин предположи, че вносът на бои в града е затруднен, а при ограниченото пространство за отглеждане на култури бе отдадено предпочитание на растенията за храна.

Макар да се опитваше да фокусира вниманието си върху публиката, той не се сдържаше и от време на време хвърляше по някой поглед към Тивара. И всеки път установяваше, че тя го гледа. Но повече не му се усмихна. Изглеждаше замислена. И притеснена.

Най-накрая гласът на Риая се издигна над всеобщата глъч.

— Приключихме обсъжданията — обяви тя.

Стаята утихна. Риая погледна към жените около масата и се обърна към Тивара.

— Ти предложи да позволиш на Говорителката Халана да разчете съзнанието ти. Ние обсъдихме всички възможности, разрешени от закона, но не открихме друг начин да проверим твърденията ти. Моля, пристъпи напред и свали менталния си щит.

Откъм публиката се разнесоха шепот и мърморене. Лоркин си спомни откъс от разговора на Чари и Тивара по време на пътуването им. Тивара бе казала, че ще позволи на Изменниците да разчетат съзнанието й, а Чари се беше уплашила. „Не можеш да го направиш — бе изсъскала тя. — Ти обеща…“

„Какво е обещала? На кого?“ Лоркин гледаше как жената, която бе спасила живота му, излезе напред с вдигната глава и застана пред предводителките си. Главата му се замая от прилива на чувства. „Толкова е горда. И красива“. После го връхлетяха познатите съмнения. „Ще ми се да знаех дали Чари е права за отношението на Тивара към мен. Ако греши, не ми се иска да се правя на глупак, опитвайки се да я спечеля. Но ако е права… ако Тивара ме харесва… но наистина отблъсква от себе си онези, които й се възхищават… ще ми стигне ли решителността да я убедя?“

С цялата си душа вярваше, че ще успее.

Тивара спря пред масата и протегна лявата си ръка. Тя се поколеба и се намръщи. Лоркин примигна изненадано и ужасено, когато забеляза, че от дланта й капе кръв. Жената разтърка палеца си и стисна нещо, което бе твърде малко, за да успее да го види. После го пусна на масата. „Прав бях — помисли би той. — Менталният щит е подобен на кръвния камък“.

На лицата на предводителките бе изписано мрачно съчувствие. Той видя как Халана се изправи и протегна ръце към Тивара, която леко се наведе напред. Възрастната жена допря длани до слепоочията й и затвори очи.

Последва продължително мълчание, докато всички ги наблюдаваха с очакване. Когато Халана най-после отдръпна ръцете си, тя не каза нищо. Просто седна на мястото си. Тивара взе менталния си щит и се отдалечи от масата.

— Какво научи? — попита Риая.

— Всичко, което ни каза Тивара, е истина — рече Халана.

В залата се разнесе всеобща въздишка. Риая постави ръце на масата.

— Тогава е време да гласуваме — тя погледна към Тивара, след което се обърна към публиката. — Решихме, че не е било необходимо Тивара да убива Рива. Трябвало е да я отблъсне от Лоркин или да ги раздели по някакъв друг начин. Но освен това признаваме, че не е имала време за колебания, когато я е хванала в процеса на извършване на престъплението. Тивара е действала така с цел да бъдат изпълнени нарежданията на кралицата и за да предотврати възникването на ситуация, която би застрашила Убежището и хората ни в Сачака — тя се поколеба и погледна към Говорителките. — Трябва ли Тивара да бъде екзекутирана за убийството на Рива?

От шестте жени, които седяха край масата, само две вдигнаха ръце. Останалите не помръднаха, притиснали длани към повърхността й. Лоркин предположи, че щом Калия е вдигнала ръка, жестът й означава подкрепа.

— Четири против, две за — каза Риая. После огледа публиката. За голяма изненада на Лоркин хората също гласуваха. — Мнозинството е против — обяви Риая. Тя погледна към кралицата, която бе поставила ръката си с дланта надолу върху масата. — Отговорът е „не“.

Всички свалиха ръцете си. Лоркин отбеляза, че Риая изглежда доволна.

— Смъртта на другарка-Изменница е сериозен проблем — продължи тя. — И независимо какви са причините, наказание трябва да бъде наложено. Тивара трябва да остане в Убежището през следващите три години, след което ще получи поста разузнавач или наблюдател и ще трябва да работи усърдно, за да достигне предишното си положение. През тези три години тя трябва да посвети един от всеки шест дни за благото на семейството на Рита — Риая погледна към Тивара. — Приемаш ли тази присъда?

— Да.

— Тогава е решено. Свободна си. Този процес приключи и законът на Убежището бе спазен. Нека песента на камъните продължи.

— Нека песента на камъните продължи — отвърна публиката.

Всички в залата се раздвижиха и наставаха. Лоркин гледаше Тивара. Тя бе забила поглед в пода. Поклати леко глава и погледна към Савара. Възрастната жена й се усмихна одобрително. След това тя повдигна въпросително вежда и погледът й се премести върху Лоркин. Той примигна, после видя как Тивара завърта очи, обръща се и тръгва към вратата в дъното на стаята. Там стоеше Чари. Младата жена се усмихваше широко. Погледна го и му намигна.

Някой го подръпна за ръкава. Пазачката му се усмихваше.

— Трябва да те отведа в стаята ти — усмивката й се разшири. — Новата стая.

Той почувства как притесненията му се изпаряват.

— Дали случайно няма да имам прозорец?

Тя му махна с ръка да я последва.

— Не. Но ще имаш компания и ще можеш да влизаш и излизаш когато пожелаеш — стига да не напускаш Убежището, разбира се. Между другото, аз съм Витра.

— Приятно ми е, Витра.

Тя се изкиска.

— Вие, киралийците, се изразявате много странно — рече тя. — Толкова сте учтиви.

— Мога да бъда и груб, ако искаш.

Тя се разсмя.

— Няма нужда. По пътя ще ти дам няколко съвета как да се сближиш с хората тук.

Заслушан внимателно, Лоркин тръгна с жената към града.

Сери гледаше замислено дъщеря си. Днес не се справяше добре с уроците си, но пък и Гол допусна няколко нетипични грешки. И двамата все още се намираха под влияние на сутрешното си посещение в Гилдията и им беше трудно да се съсредоточат върху тренировката.

„Не бива да позволяват на това да повлияе на концентрацията им — помисли си той. — Ще трябва да се самозащитавам, ако телохранителите ми отново получат шанса да зърнат късче от живота на богатите и могъщите“.