Даровете всечовешки

Радж Атън стоеше замислен, докато слушаше урока на Бинесман.

— Бил съм се с хали съвсем успешно в миналото. Но се боя, че влагаш твърде много доверие в своите камъни. Мътните изобщо не са си представяли, че ще се появят Владетелите на руни, нито са предполагали какви сили ще владеем. Един паднал камък в Дънуд е толкова важен, колкото едно паднало листо.

— Не говори толкова лекомислено. Обалините са нещо повече от обикновени камъни, нещо много повече. — Бинесман сведе благоговейно глава. — Но ти, Радж Атън, трябва да се боиш от халите, които напират по границите ти. Може би не схващат пълната степен на заплахата. Докато обалините живееха, човек можеше да научи много само като ги докосне. Сигурно има нещо, което ти още не знаеш: халите са в Картиш.

В Картиш бяха мините за кръвен метал. Ако халите ги завладееха…

Бинесман продължи:

— В своята наивност ти си се съюзил с огнетъкачи, защото са силни във война. Но никак не е случайно, че халите също служат на огъня. Нито е случайно, че тази нощ тук дойде хала и нанесе смъртна рана на последния обалин, за да ускори края на човека.

Бинесман обърна гръб на Радж Атън, сякаш той повече не го интересуваше, и рече:

— Но има и по-велики сили от тези, които владеят твоите огнетъкачи.

Радж Атън предпазливо пристъпи към Габорн, сякаш обмисляше дали да не го нападне. От воините тук само Радж Атън никога не беше взимал дар от куче. Така само той щеше да устои на прашеца тайна на Бинесман. Брътвежът на магьосника, разбира се, не беше по нрава на Радж Атън.

— Стой — каза Бинесман и рязко се обърна. — Никой да не помисля дори да навреди на друг човек върху тази земя. Това място е силно в земната мощ, а тази мощ трябва да се използва за защита на живота. Не за отнемането му.

За изумление на Джюрийм Радж Атън спря и прибра оръжието си. Но като помисли, разбра, че думите на чародея съдържат тон на властно убеждение. „Никой да не помисля дори да навреди на друг човек върху тази земя…“

Бинесман задържа Радж Атън с поглед.

— Казваш, че се нуждаеш от помощта ми в борбата си с халите. Много добре. Ще ти помогна, стига и ти да се присъединиш към мен. Откажи се от своите силари. Присъедини се към нас, в нашия поход в служба на Земята, Радж Атън. Нека нейните сили те съхранят.

Радж Атън отвърна с противоположно предложение.

— Убеди крал Ордън да ми върне силарите. Тогава ще видим…

Бинесман поклати тъжно глава.

— Разбирам. Дори тогава няма да се присъединиш към нас. Ти не толкова искаш да се биеш с халите, колкото жадуваш за славата, която ще ти донесе една победа срещу тях.

Габорн пристъпи напред и заговори искрено:

— Радж Атън, моля те, вслушай се в разума. Земята се нуждае от теб. Служи на Земята, като мен. Сигурен съм, че ако поговоря с баща ми, можем да съставим общ план. Можем да разделим силарите между двете държави, така че никой да не се бои от другия…

Габорн трепереше, сякаш дори това предложение го плашеше. Младежът явно се съмняваше в способността си да наложи един такъв план. Но го каза искрено — съвсем като чародея.

Радж Атън остави предложението на Габорн без отговор и каза на Бинесман:

— Прав си. Няма да се присъединя към вас, Земни пазителю — не защото се стремя към чест и слава, а защото вие служите на змиите и полските мишки не по-малко, отколкото на човешкия род. Не ти вярвам. За теб нашите дела не означават нищо. — Докато споменаваше за змии и полски мишки, Радж Атън изгледа презрително младия принц.

— Хорските дела значат твърде много за мен — каза Бинесман. — По моя преценка хората може и да не са нещо повече от полските мишки, но определено не са и по-малко.

— Тогава служи на мен — каза с изкусителен глас Радж Атън.

Бинесман скочи върху един от падналите обалини с енергичността на младеж. Загледа се в малките бели цветчета, блеснали на звездната светлина из каменния кръг, и с едно движение даде знак на принц Ордън и останалите да се отдръпнат.

После се обърна към Радж Атън.

— Искаш да ме използваш за оръжие, но на мен е дадено само да пазя. Липсва ти вяра в силата, на която служа. Ето ти тогава. Да ти покажа едно оръжие.

Джюрийм помисли, че магьосникът ще им покаже някаква скрита в тревата тояга с вълшебна сила или пък някой древен, несъкрушим меч.

Но Бинесман изведнъж стана много сериозен. Размаха на три бавни дъги тоягата над главата си, след което я смъкна и с върха ѝ посочи на няколко стъпки пред себе си.

Изведнъж една дълга ивица трева изтръгна корените си от земята.

Там, в тъмната пръст, очите на Джюрийм различиха нещо, което приличаше на кости, сякаш нещо беше умряло тук преди много векове и беше изгнило под земята.

Но щом надникна по-внимателно, Джюрийм се увери, че не са никакви кости — най-обикновени заровени под тревния чим камъни, сухи клони и коренища. Само че сякаш бяха подредени във форма на човек. Джюрийм го забеляза, когато Бинесман се приближи до един камък с форма на глава. Около каменния „череп“ бяха подредени пожълтели глигански бивни, като грамадни зъби. В камъка имаше и тъмни дупки, като за очи.

Когато се вгледа още по-внимателно, Джюрийм забеляза и другите камъни, оформящи костите на ръцете; волски рога стърчаха разперени от тях като нокти.

Но ако тези камъни и парчета от изсъхнали клони оформяха скелета на човек, то този човек беше доста странен. Сплетени коренища лежаха между камъните и клоните и образуваха странни плетива, като жили, преминаващи по огромния скелет.

Бинесман надигна тоягата си. Дъбовете по околните хълмове сякаш изведнъж просъскаха. Вятърът размърда високите им клони, така че сякаш листата надигнаха глас. Но тук, сред поляната, въздухът бе съвсем неподвижен.

Ужас изпълни Джюрийм, защото усети как от камъка под земята се надига земна сила, като при някоя неизречена покана, и как изпълва малката поляна.

Бинесман отново размаха тоягата си високо, на бавни кръгове, и запя монотонно:

Спря да размахва тоягата и се взря навъсен в купчината камъни и дървета. Дишаше тежко, сякаш изговарянето на тези няколко думи му беше струвало скъпо.

Тактът на песента-заклинание се бе изгубил, когато Бинесман прикова очи в земята. Той прошепна на пръстта:

— На Земята служих и ще служа навеки. Живота си отдавам. Дай живот на моето творение. Дай част от живота, който изгубих.

В този миг се случи странно и ужасяващо превъплъщение. Светлина с цвета на смарагд засия ярко в гърдите на Бинесман, превърна се в ослепително ярко кълбо, което изригна и помете земята пред него като метеорит.

В този миг, в този безкраен миг, Бинесман изкрещя от болка и стисна тоягата. Всички светулки по нея полетяха нагоре и забръмчаха около него така, че Йоме успя да го види съвсем ясно.

Косата на чародея, която доскоро бе ореховокафява с посребрели кичури, изведнъж стана сребриста под звездната светлина. Той се подпря на тоягата като прегърбен старец. Зеленото му наметало се окъпа в червено, в златистокестенявите оттенъци на есенни листа, сякаш магьосникът бе някакъв променящ цвета си хамелеон по стените на Южния палат на Радж Атън.

Джюрийм ахна, разбрал какво е станало: старият чародей беше дал години от живота си на купчината клони и кости.

Земята се надигна, благодарна за дара му, и издаде стенещ звук като от раздвижили се греди.

Дори да имаше думи в този звук, Джюрийм не ги разбра. Но Бинесман се вслуша, сякаш земята му говореше. И лицето му помръкна гробовно.

Бавно се напъна да вдигне тоягата, премалял почти до смърт, след което започна да я върти отново в кръгове; сега искрите се разхвърчаха от нея в ярък облак.

Бинесман запя: