Веровещица

Вихърът го заиздига нависоко, толкова бързо, че стомахът му сякаш остана някъде долу. Нагоре, нагоре, нагоре, в неспирен полет. Той стисна плътно очи. Отломките го блъскаха. Стъклото драскаше голата му кожа.

После обаче се почувства свободен - също толкова бързо, колкото го беше засмукала бурята. Въртенето престана; вятърът го остави. Бурята обаче продължаваше - той я чуваше, усещаше я...

Под него.

Насили се да отвори очи, напъна магия, за да остане във въздуха, докато успее да се ориентира какво ставаше.

Намираше се в облаците над бурята на Кълен. Циклонът обаче се изкачваше и засмукваше облаците наоколо, а скоро засмука и него самия.

Ето го обаче - тъмна точка посред бурята, на стотици стъпки под него. Кълен.

Без да се замисля, Мерик се хвърли напред в болезнен вихър от своя собствен вятър. После освободи магията си и полетя свободно надолу. Носеше се по-бързо, отколкото се беше изкачил, в бесен устрем към улицата. Докато летеше през тази кръстоска от ад и вещерска буря, той и за миг не изпусна нишкобрат си от насълзените си очи.

Кълен го съзря. Беше клекнал на паважа до една срутена... не, до една срутваща се в момента сграда. Той беше притиснал ръце о гърдите си, отметнал глава назад. Мерик разбра, че го е видял.

Кълен вдигна ръце нагоре. Порив на вятъра се вряза в Мерик и го улови посред полета му. Спусна го полека на улицата. В окото на бурята на Кълен.

В мига, щом подметките му докоснаха земята, Мерик се хвърли към нишкобрат си. Той беше коленичил, свел лице надолу.

- Кълен! - изкрещя Мерик.

Гърлото го заболя от напъна да надвика неспирния грохот, трясъка на рушащите се сгради и пръскащото се стъкло. Той падна на земята. Парчетата стъкло се забиха в коленете му.

- Кълен! Спри бурята! Трябва да се отпуснеш и да я спреш!

Единственият отговор беше потръпването на гърба на Кълен - трепет, който му беше пределно познат. Беше го виждал твърде често през живота си.

Той изправи тялото на нишкобрат си и изрева:

- Дишай! Дишай!

Кълен обърна лице към него и размърда безсилно устни. Лицето му беше посивяло и се кривеше...

А очите му бяха по-черни и от водния ад на Ноден.

Дишането нямаше да го спаси - не и от този пристъп.

Нишкобрат му се пръсваше.

Един мъчителен, болезнен миг Мерик остана вторачен в най-добрия си приятел. Потърси по лицето му някаква следа от човека, когото познаваше.

Кълен разтвори широко уста, циклонът запищя с неговата ярост и покварената магия разтърси Мерик, заплашвайки да пръсне и него.

Той обаче не отстъпи уплашено и не отблъсна Кълен. Бурята навън беше нищо в сравнение с онова, което бушуваше вътре в него.

Кълен впи пръсти в ризата му и от пукнатите мехури покапа черна кръв.

- Убий... ме - изхъхри той.

- Не.

Мерик не успя да каже друго. Единствено тази дума можеше да изрази всичко, което чувстваше.

Кълен го пусна и за мимолетен миг чернотата в очите му се отдръпна навътре. Той се усмихна тъжно, съкрушено на Мерик.

- Сбогом, мой кралю. Сбогом, приятелю.

После скочи нагоре във вихър от скорост и мощ и се изстреля във въздуха над кея. Вятърът и отломките се стовариха върху Мерик, притиснаха го към улицата и заглушиха сетивата му. Цяла вечност единственото, което чувстваше, единственото, което беше, беше циклонът на Кълен.

Докато могъщ трясък не разцепи хаоса и парчетата дърво и болка не се понесоха надолу с грохот.

А светът на Мерик потъна в мрак.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТ

Изьолт седеше в бюфета, стиснала здраво очи, насочила сетивата си навън. Магията ѝ търсеше някакви признаци на живот. На пръснати.

Колкото до кръвовещия на име Едуан, нишките му си оставаха все така непроницаеми за нея. Беше успяла да разбере какво изпитва само по изражението на лицето му... и доколкото можеше да прецени, той не изпитваше нищо. И въпреки че му се беше доверила, че няма да я убие - и че вероятно няма да я остави на пръснатите, - в цялата работа нямаше никаква веружта.

Мхе веружта. Най-светият номатски израз, който означаваше: „Повярвай ми, сякаш душата ми е твоя“.

Това беше казала Луната майка на номатците, когато ги беше повела далеч от потъналия във войни далечен изток. Това казваха родителите на децата си, преди да ги целунат за „лека нощ“. Това изричаха сърценишките, когато се вричаха в брак.

Едуан можеше да знае израза само ако беше живял с номатско племе... Или ако той самият беше номатец. Откъде го знаеше обаче, нямаше значение. Беше помогнал на Изьолт. А после си беше тръгнал.

Магията ѝ потрепна - усети, че един пръснат марсточанин дебне край счупения прозорец. Той носеше три виещи се ивици смърт, същите като онези, които беше забелязала над трупа във Веняса. И като онези, които беше видяла през очите на Кукловода.

Тези нишки обаче бяха по-дебели. По-тлъсти и необичайно дълги. Превръщаха се в крехки ластари, които чезнеха в небето, подобно конците на марионетка...

Изьолт се сепна рязко. Кукловода. Делото ѝ се развиваше в момента пред очите ѝ. Прекъснатите нишки стигаха чак до Познин - сигурна беше, - тоест Кукловода някак беше успяла да пръсне всички тези хора от разстояние.

Не, не „някак“. Беше го направила с нейна помощ.

„Всички тези планове и места, скътани в ума ти - беше ѝ казала Кукловода, - много зарадваха Краля на обирджиите. Затова и той ми повери тази велика мисия за утре. Така че: благодаря ти - всичко това стана благодарение на теб.“

Кукловода се беше досетила, че Изьолт и Сафи са се насочили към Дейна и беше пръснала всички, до които беше успяла да се домогне.

Внезапно кръвта на Изьолт кипна под наметалото. Тя взе да се задушава в бюфета. Главата ѝ я изгаряше отвътре. Защо не се беше противопоставила по-упорито на Кукловода? По-добре да беше се отказала от съня и да се беше изтръгнала от хватката на сянката на тази жена.

Взе да ѝ се гади...

Не, направо повръщаше. Сухи, разтърсващи спазми; всички тези пръснати тежаха на нейната душа. Тя ги беше убила със слабостта си.

Нови нишки примигнаха в съзнанието ѝ. Ярки, живи нишки, които пометоха прилошаването ѝ. Познаваше ги -този оттенък на зелена решителност и тревожно бежово.

Иврен. Монахинята беше точно пред прозореца.

Докато сърцето ѝ тупне, Изьолт беше изскочила от бюфета. Не можеше да допусне и монахинята да загине. Тя излетя през счупения прозорец. Стъклата закачиха наметалото, но токата издържа. После тя зави надясно, в посоката, от която долавяше нишките на Иврен, и се понесе по тясната улица.

Дъждът я пронизваше, а раната на лицето ѝ смъдеше. Бурята се засилваше все повече, сякаш самото небе беше оживяло. Облаците бучаха, мятаха се и се носеха в една посока - към кея.

Изьолт зърна нещо бяло през дъжда. Тя напъна прасци и се развика:

- Иврен!

Бялото петно спря. Силуетът на Иврен се очерта, сребристата ѝ глава също. Тя погледна назад. На лицето ѝ се изписа изненада, но нишките ѝ посиняха от облекчение.

От близката стреха заструи чернилка. Просмука се през сенките на една витрина.

Пръснатите.

- Зад теб! - изпищя Изьолт и вдигна сабя.

Обаче закъсня. Пръснатите се спуснаха върху Иврен и монахинята изчезна под ордата на смъртта.

Изьолт се понесе като стрела по пътя, като крещеше и сечеше около себе си. Остриетата ѝ режеха глави, съсичаха крака.Мехурите се пръскаха и покриваха стените със съскаща киселина. Както и наметалото ѝ.

Въпреки това тя продължаваше: замахваше, сечеше, мушкаше и не спираше да крещи името на Иврен.

Скоро не остана никой за убиване. Пръснатите побягнаха... а на мястото, където беше паднала Иврен, беше останало единствено огромно петно кръв.

Изьолт се завъртя и в полуда взе да търси по входовете и сенките.

От монахинята обаче нямаше и помен - както и от пръснатите.