Даровете всечовешки

Габорн се вгледа в нея отгоре, притеснен като че ли за здравето ѝ, и тя разбра, че принцът не осъзнава дилемата, пред която е изправена. Габорн идваше от Мистария, от кралство близо до океана, където се събираха водни чародеи. Той не познаваше древната мъдрост на Земните пазители. Нямаше представа какво значи да бъдеш помазан за Земен крал. Нямаше представа, че Радж Атън се бои от него, че ще го убие само ако разбере какъв е.

Вятърът на хълма отново се усили и Габорн сякаш се вслуша в някакъв далечен глас. Преди няколко минути тя се беше зачудила дали не е полудял. Сега разбираше, че става нещо чудодейно. Дърветата му говореха, зовяха го в името на цели, които нито той, нито тя разбираха.

— Сега какво ще правим, милорд? — попита Йоме.

Никога не беше наричала с тази титла никого освен баща си, никога не се беше прекланяла пред друг крал. Дори и да беше усетил тази внезапна промяна в отношенията им, Габорн не го показа с нищо.

— Трябва да продължим на запад — каза той. — Към средата на леса. По-надълбоко.

— Не на юг? — попита Йоме. — Баща ви може би е в опасност… по-голяма, отколкото съзнава. Бихме могли да му помогнем.

Габорн се усмихна.

— Притеснявате се за баща ми? — каза той. — Обичам ви заради това, принцеса Силвареста. — Макар да го изрече безгрижно, не можеше да сбърка тона му. Наистина бе изпитал благодарност. Наистина я обичаше.

Мисълта я накара да потръпне, накара я да го поиска повече, отколкото някога беше пожелавала мъж. Йоме винаги беше проявявала силна чувствителност към чудесата на магията и знаеше, че страстта ѝ към Габорн е породена от растящите в него земни сили. Не беше красив, длъжна бе да го признае. Не беше по-красив от повечето младежи.

Но я привличаше неустоимо.

„Как би могъл да ме обича?“ — зачуди се тя. Как би могъл да обича това лице? Беше като стена между двамата, тази загуба на обаяние, загубата ѝ на самоуважение и на надежда. Но когато ѝ проговори, когато я увери, че я обича, сякаш топла вълна я обгърна цялата. И тя намери смелост да се надява.

Габорн се намръщи замислено и тихо каза:

— Не, не трябва да тръгваме на юг. Трябва да продължим по своя път — на запад. Усещам как духовете ме привличат. Баща ми отива към Лонгмът, където ще го обгърнат стените на замъка. Костта на земята. Земните сили могат да го опазят. Той е в по-голяма безопасност, отколкото сме ние тук.

И подаде ръка да вдигне Йоме на седлото ѝ.

А вятърът донесе лая на бойните псета от далечните хълмове.

Дар

Препускаха дълги часове — прескачаха повалени от вятъра дървета, катереха се и се спускаха по хълмовете. Йоме остави Габорн да ги води, удивена от пътеките, които избираше.

Времето се замъгли — всички дървета изгубиха очертанията си. Времето изгуби фокус.

В един момент Габорн ѝ посочи, че баща ѝ като че ли язди по-добре. Сякаш някакво кътче от спомените му се беше отворило и той отново знаеше как да седи на седлото.

Йоме не беше толкова сигурна. Габорн спря конете в един поток и баща ѝ се загледа в бръмчащата около главата му муха, докато принцът го питаше настойчиво:

— Можеш ли да яздиш? Ако ти срежа връзките на ръцете от седлото, ще можеш ли да се държиш?

Крал Силвареста не отговори. Само се загледа към небето, замижа срещу слънцето и започна да издава някакъв нечленоразделен звук: „Гааааг. Гааааг.“

Габорн се обърна към Йоме.

— Може би казва „да“.

Но когато Йоме се вгледа в очите на баща си, не видя в тях светлина. Той не отговаряше. Само издаваше безсмислени звуци.

Габорн извади нож, пресегна се и сряза въжетата, които придържаха ръцете на крал Силвареста към седлото.

Ножът сякаш хипнотизира крал Силвареста и той посегна да го хване.

— Не пипай острието — каза Габорн. Баща ѝ обаче го стисна, поряза се и удивено загледа окървавената си длан. Раната беше малка.

— Дръж се за седлото — каза Габорн на крал Силвареста, хвана ръката му и я постави на предния лък. — Дръж се. Ето така.

— Мислиш ли, че ще стане? — попита Йоме.

— Не знам. Сега се държи достатъчно здраво. Може и да успее.

Йоме се почувства раздвоена между желанието баща ѝ да е вързан безопасно за седлото и желанието да го остави свободен, та сам да свиква.

— Ще го наблюдавам — каза тя.

Останаха малко, за да могат конете да попасат. От планините ехтеше далечен гръм и Йоме потъна в мисли. Заваля ситен дъжд. Край коня на баща ѝ прелетя голяма златиста пеперуда и привлече погледа му. Очите му я проследиха и той протегна към нея ръка, щом тя отлетя към сенчестите гори.

Малко по-късно отново навлязоха в гората, все по-навътре в дълбоката мрачина. Дърветата ги засланяха от кратките пориви на дъжда. Яздиха така още около час и стигнаха до някаква стара просека. Мракът се сгъстяваше.

От храстите излетя друга царствена пеперуда. Бащата на Йоме посегна да я хване и извика нещо.

— Стой! — викна Йоме и скочи от седлото. Притича до баща си, който седеше накриво, вслушан в дишането на подсиления си кон, и вяло протягаше ръка.

— Пе-фе-уу-га! — извика той и запосяга към бляскащата пред очите му златна царица. — Пе-фе-уу-га! Пе-фе-уу-га!

От очите на баща ѝ затекоха сълзи, сълзи на радост. Дори да имаше някаква болка зад тези очи, някакво осъзнаване за онова, което беше изгубил, Йоме не можа да го види. Това бяха сълзи на детското откривателство.

Сърцето ѝ заби лудо. Йоме сграбчи лицето на баща си, понечи да го придърпа към себе си. Беше се надявала, че ще си върне поне мъничко от ума, достатъчно, колкото да може да говори. Ето, че го бе постигнал. Щом знаеше една дума, можеше да научи и друга. Беше изпитал своето „пробуждане“ — онзи миг, в който връзката между новия Посветител и неговия владетел става здрава, когато връзките на дара укрепват.

След време баща ѝ можеше да научи името ѝ, можеше да разбере, че тя го обича отчаяно. След време можеше да се научи да контролира вътрешностите си, да се храни сам.

Но сега, докато тя се опитваше да го притегли към себе си, той видя похабеното ѝ до неузнаваемост лице, извика от ужас и се дръпна назад.

Крал Силвареста беше силен, много по-силен от нея. Откъсна се от прегръдката ѝ и я бутна толкова рязко, че тя се уплаши да не ѝ е счупил ключицата.

Все едно. Болката не смали радостта ѝ.

Габорн се наведе от коня и хвана ръката на крал Силвареста.

— Е, хайде, милорд, не се бойте — каза му успокоително. Придърпа ръката на краля към Йоме, постави дланта му върху нейната, остави го да я погали. — Виждате ли? Тя е мила. Това е Йоме, вашата хубава дъщеря.

— Йоме — каза Йоме. — Помниш ли? Помниш ли ме?

Но дори да я помнеше, кралят не го показа с нищо. Широко отворените му очи бяха пълни със сълзи. Галеше ръката ѝ, но засега не можеше да ѝ даде нищо повече.

— Йоме — прошепна Габорн, — трябва да тръгваме. Зная, че не можеш да ги чуеш, но мастифите вече вият в горите зад нас. Нямаме време за губене.

Сърцето на Йоме заби толкова силно, че тя се уплаши да не спре. Нощният мрак не можеше да е много далече. Дъждът беше спрял.

— Добре — промълви тя и се метна на коня си.

Бойните псета в далечината залаяха, а наблизо някакъв вълк единак зави в отговор.

Непривилегированите

Застанал в сянката на брезите, Джюрийм се взираше надолу. Непобедимите на неговия господар отдъхваха, налягали по земята кой където намери. Отвъд тази височина като смачкана метална броня се гънеха и разгръщаха планините, обрасли с огромни дървета. Габорн бягаше към най-тъмните недра на Дънуд.

Но Джюрийм знаеше доста за този район и изпитваше страх, също както и Непобедимите. Картите показваха Западния лес само като едно тъмнозелено петно, в чийто център се открояваше груба скица на Седемте стоящи камъка на Дънуд. В Индопал разправяха, че вселената е огромна костенурка. На гърба на тази костенурка се издигали Седемте камъка, а върху тях бил разположен светът. Глупава легенда, Джюрийм го знаеше. Но интригуваща. Защото в древни томове се твърдеше, че преди хилядолетия мътните, владетелите на Долния свят, издигнали Седемте камъка, за да „крепят света“.