Веровещица

Именно тези приказки я плашеха най-много. Възможността странният глас да прилича на нея. Възможността сянката да разбира личните ѝ болки далеч по-добре от когото и да било друг.

Което, разбира се, я накара да се зачуди дали всичко това не беше плод на въображението ѝ. Дали не полудяваше, докато всичките и надежди за бъдещето се процеждаха през пръстите ѝ.

Или пък тя най-сетне се беше пречупила под нишките на света... и обикновеното ѝ смъртно сърце просто беше станало на прах.

- Разстроена си заради племето - заяви сянката делово и събуди последните ѝ спомени. - Моето племе също ме прокуди, знаеш ли... защото не бях като останалите нишковещици. Не можех да правя нишкокамъни и да владея чувствата си, затова племето не ме искаше. И ти си напуснала своето по тази причина, нали?

Любопитството в гласа ѝ беше нож с две остриета. Изьолт знаеше, че не бива да отговаря... но не можа да се сдържи, когато сянката повтори въпроса:

- И ти си си тръгнала по тази причина, нали?

Езикът я засърбя от подтика да каже истината - за срама ѝ пред Гречя, за завистта ѝ към Алма. Защо не можеше да се възпротиви на сянката? „Използвай безсилието - каза си тя почти трескаво. - Използвай го, за да я пребориш.“

В съня си дръпна тяло встрани и се вкопчи в първия несъзнателен спомен, на който се натъкна: таблицата за умножение.

„Девет по едно е равно на девет. Девет по две е равно на осемнайсет...“

Сянката обаче просто се изсмя и продължи със сладникавия си глас:

- Глупаво е, че очакват от нас да не чувстваме нищо. Не вярвам на историите - на приказките, че ние нямаме сърценишки или нишкоблизки. Разбира се, че имаме! Чисто и просто не можем да ги видим. Защо Луната майка би дала на всички свои деца такива силни връзки... само за да ни отдели от всички?

- Не знам.

Изьолт поблагодари за лесния въпрос. Сянката може би щеше да си тръгне, ако отговореше... ако дадеше вид, че помага.

Не се получи. Вместо това тя се изсмя с веселия си глас и изписка:

- Гледай само! Темата за нишкоблизките те разстройва, Изьолт. Защо? Защо?

„Девет по четири е равно на трийсет и шест. Девет по пет...”

- О, майка ти! И нейната чиракиня. Изоставили са те - ранена и съсипана. Боже, Изьолт, толкова е лесно да те разгадае човек. Всичките ти страхове плават по повърхността - мога просто да ги обера като мазнината от котлето с боргша. Ето, виждам, че не си можела да правиш нишкокамъни и затова майка ти те е отпратила. И... охо, какво имаме тук...? -въодушеви се сянката.

Колкото и ожесточено да се съпротивляваше, Изьолт не успя да задържи мислите си настрана.

- Гречя и Алма са планирали бягството си още преди ти да заминеш! О, Изьолт, гледай само: а тя се опитваше да те убеди, че те обича. Е, очевидно не те обича достатъчно, за да те вземе със себе си. Подведе те доста умело, Изьолт, точно както ѝ налага работата ѝ. Точно както налага нашата работа. Ние трябва да тъчем нишки, когато можем... и да ги късаме, когато се наложи. Това е единственият начин да разплетем стана.

Гласът на сянката премина в шепот. Звукът му напомняше вятър в гробището.

- Помни думите ми, Изьолт: майка ти никога няма да те обикне. А онази монахиня, по която се прехласваш толкова? Тя никога няма да те разбере. А Сафия... о-о, Сафия! Тя ще те изостави един ден. При това скоро, мисля. Ти обаче можеш да промениш това.

Сянката направи дълга пауза и Изьолт си представи, че вероятно се усмихва, докато мълчи.

- Можеш да промениш самата тъкан на света. Улови нишките на Сафи, Изьолт. Разкъсай ги, преди да те наранят...

- Не - изсъска Изьолт. - Писна ми от теб. Писна ми.

С всяка частица сила в мускулите и в съзнанието си тя отвори уста - в действителността - и изрече:

- Девет по осем е равно на седемдесет и две.

Действителността я заля и донесе болка в ръката ѝ, звука от нечии стъпки... и гласа на Сафи.

Тя отвори очи, а Сафи се стовари отгоре ѝ.

Сафи трепереше от дъжда и колкото и да се опитваше, явно не можеше да прецени положението и противника си - а трябваше да помисли и за стратегията си.

- Замръзваш - рече Изьолт. - Ела под одеялото.

- Добре съм - тя се насили да се усмихне. - Сериозно. Просто накърнено самочувствие и дъжд. А ти? Ти добре ли си? Как е ръката ти?

- По-добре - изражението на Изьолт не се промени, което беше добър знак. - Болкокамъкът се изтощи и взе да боли - тя размърда китка и показа на Сафи потъмнелия кварц. - Но е по-добре отпреди.

Сафи кимна и се отпусна на сламеника. От краищата му изпадаха няколко сламки.

- А как се чувстваш тук? - тя се потупа по сърцето. - Говореше насън. Това... това от заклинанието ли беше?

-Нищо страшно - Изьолт се намести до нея. - Обикновен кошмар, Саф.

Сафи предпазливо докосна превръзката на дясната ѝ ръка.

- Кажи какво стана?

Чертите на лицето на Изьолт се отпуснаха, тя се втренчи в нищото пред себе си и обясни как ѝ се беше наложило да се прибере у дома, за да избяга от кръвовещия. Със сух, равен глас описа селището, проклетовещия, тълпата.

Коремът на Сафи се сви. И пак. Чувството за вина заседна в гърлото ѝ.

Да, защото всичко това беше по нейна вина. Както всичко останало, което се беше объркало в последните два дни, и близката среща на Изьолт със смъртта също беше по вина на Сафи.

А по някакъв начин липсата на обвинение - съзнанието, че Изьолт не я вини - само влошаваше нещата.

Преди устните ѝ да се разтворят и да замънкат извинения, на лицето на Изьолт трепна усмивка. Тя съвсем не беше на място след всичко, което ѝ беше разказала току-що - беше пълна изненада.

- За малко да забравя - имам подарък за теб.

Изьолт извади кожен ремък от пазвата си и го изхлузи презглава.

Сафи се смръщи и мислите и вината ѝ отшумяха.

- Това нишкокамък ли е?

- Да - Изьолт я смуши с левия си лакът. - Рубин.

- Нишкокамъните не служат ли, за да намериш сърценишката си?

- Не само за това. Могат да ти помогнат да намериш когото и да било от нишкоблизките си - Изьолт извади втори камък изпод оцапаната си блуза. - И аз имам, виж. Камъните ще засияят, когато някоя от двете е в опасност. Колкото повече се приближаваме една до друга, толкова по-слаба ще става светлината.

- Кладенците да ме благословят - прошепна Сафи.

Камъкът внезапно като че удвои теглото си в шепата ѝ. Стана двойно по-удивителен под розовите нишки - и хиляда пъти по-ценен. Възможността да открива Изьолт където и да беше... възможността да я предпази от ад като онзи, през който беше преминала снощи... това определено беше подарък.

- Откъде ги взе?

Вместо да отговори на въпроса ѝ, Изьолт рече:

- Този камък ти спаси живота: той ми помогна да те открия на север от Веняса.

На север от Веняса. Където тя беше получила стрела в ръката от собственото си племе. Нищо чудно, че не искаше да говори за това.

Сафи сложи ремъка на врата си.

- Съжалявам - рече тихичко. - Никога няма да ти се наложи да се върнеш при миденците. Никога.

Изьолт се почеса по ключицата.

- Знам, но... къде ще идем, Сафи? Съмнявам се вече да м-можем да се върнем във Веняса.

- Ще идем с принца. В Лейна, за да изпълня условието на договора.

- С принца - повтори Изьолт като ехо. Лицето ѝ остана непроменено, но тя сбърчи нос едва забележимо. - А след Лейна?

Сафи потропа с пръсти по коляното си. Можеше ли да каже нещо, което да накара Изьолт да се усмихне? Имаше ли място, на което нишкосестра ѝ отново би се почувствала в безопасност?

- Какво ще кажеш за Салдоника? - подхвърли тя с глуповата усмивка. - От нас ще излязат страхотни пирати.

Изьолт дори не опита да се засмее. Вместо това носът ѝ се сбърчи и тя се вторачи в ръцете си.

- Майка ми е там. А-аз... не искам да я виждам.

Трижди проклятия на боговете. Разбира се, беше избрала точно мястото, където щеше да иде Гречя. Преди да предложи нещо друго - нещо, което със сигурност щеше да накара Изьолт да се засмее, вратата на каютата се отвори с трясък.