Мисията на посланика

Те минаха успешно през отвора, макар ръбът на каруцата да се отърка в едната стена. Лоркин погледна към сградата. Край тях се суетяха фигури — всичките на роби, съдейки по дрехите и маниерите им. Когато каруцата се приближи се спряха за миг да ги огледат и продължиха да си вършат работата.

— Оттам — посочи му Тивара един сводест вход. Той насочи каруцата към малък вътрешен двор. От една врата се появи едър роб, който носеше на главата си лентата на надзирател на робите и махна на Лоркин да спре.

Каруцата спря. Усещайки погледа на надзирателя, Лоркин не вдигна очи от земята. Появиха се още двама роби и отидоха до коня.

— Не съм те виждал досега — отбеляза мъжът.

Тивара кимна.

— Аз съм Вара. Това е Орк. Той е нов.

— Малко е слабичък за доставчик.

— Като поработи, ще натрупа мускули.

Мъжът кимна.

— А ти защо си тук?

— Трябваше да му показвам пътя — гласът й прозвуча самодоволно. — Нямаше други свободни.

— Хм! — надзирателят махна с ръка и й обърна гръб. — Господарят иска каруцата да бъде напълнена веднага, за да можете да тръгнете на разсъмване. Няма да получим храна, докато не свършим.

Тивара погледна към Лоркин и сви рамене.

— Да вървим, Орк.

Двамата скочиха от каруцата. Единия от робите хвана поводите, а другият започна да сваля сбруята. Лоркин последва Тивара в една голяма стая. Въздухът бе наситен с тежката, сладникава миризма на риберова вълна.

— Това е товарът — надзирателят посочи купчината увита в омаслени парцали вълна, която изглеждаше два пъти по-голяма, отколкото би могла да понесе каруцата. Той погледна към Лоркин и Тивара. — Нали знаете как да натоварите каруцата?

— Гледала съм много пъти — отвърна Тивара. Тя започна да описва реда и подредбата.

Мъжът кимна и изгрухтя одобрително.

— Схванала си същността. Като се върна, ще проверя. Ако не е както трябва — той се намръщи многозначително на Лоркин, — ще трябва да разтоварите и да подредите наново, дори ако това ще значи да чакате до утре за храна.

— Ясно — каза Тивара. Тя погледна към Лоркин. — Време е да научиш нещо ново.

Лоркин беше доволен, че надзирателят на робите не се върти наоколо да ги наблюдава, но пък влизаха и излизаха много други роби, които се спираха да погледат него и Тивара. За щастие тя като че ли знаеше всичко за товаренето на каруци и му показа как да ги подреди правилно. Но вързопите бяха много, а той бе спал твърде малко през последните няколко нощи. Макар да бе изцелявал умората всеки път, когато започваше да пречи, тя очевидно се беше натрупала.

Всички вързопи бяха еднакви, но с напредването на работата му се струваха все по-тежки. Той трябваше да подхвърли последните няколко на Тивара, която се опитваше да запази равновесие върху купчината в каруцата. Изведнъж чу стъпки зад гърба си, подскочи изненадано и хвърли накриво вързопа. Тивара не успя да го подхване, той падна и отскочи от ръба на каруцата. Лоркин отстъпи назад да го улови, но стъпи върху нещо.

— Глупак! — разнесе се познат глас. Една ръка се появи отникъде и така го цапардоса по главата, че ушите му зазвъняха. Той притисна ръка към челото си и запълзя настрани. Досети се, че за един роб ще е по-естествено да остане на земята, вместо да се изправи, затова се прегърби и зачака.

— Недей да ми стоиш там и да се цупиш. Взимай го и си довърши работата — нареди надзирателят на робите.

Лоркин се изправи и превит на две, избягвайки да среща погледа на мъжа, изтича при последния вързоп и го взе. После погледна нагоре към Тивара. Тя се мръщеше разтревожено, но протегна ръце, за да му покаже, че е готова. Той подхвърли вързопа и въздъхна с облекчение, когато тя го улови и го постави на мястото му.

Надзирателят, който очевидно бе простил на Лоркин за това, че го беше настъпил, затисна въжетата с ръце и им помогна да пристегнат добре балите към каруцата. След като приключиха, той кимна одобрително.

— Ще ви пратя момчето от кухнята с храна и одеяла. Ще спите в склада. И се пригответе да тръгнете рано.

След което се обърна и излезе. Лоркин го изпрати с поглед и улови някакво движение с крайчеца на окото си. Устоя на изкушението да се обърне и да погледне. Късното следобедно слънце вече не осветяваше вътрешното дворче и сенките под верандите бяха почти непрогледни. Лоркин се престори, че оглежда дланите на ръцете си, надникна над тях и зърна женска фигура, която стоеше на портата. Тя наблюдаваше него и Тивара с присвити очи.

— Орк — повика го Тивара. Той се обърна към нея. Тя стоеше до каруцата. — Ела ми помогни да изпънем това.

Той се приближи до нея. Робинята поправяше един от вързопите, който изглеждаше идеално прилепнал към мястото си.

— Обичайната ми връзка я няма — промърмори тя. — Не видях друга врата в склада. Засега ще останем тук.

— Една жена ни наблюдава — каза й той. — Видя ли я?

Тивара се намръщи и поклати глава. Звук от приближаващи се стъпки я накара да надникне иззад каруцата, след което тя се усмихна широко.

— Храна!

Двамата излязоха напред, за да посрещнат момчето. Очите му се разшириха и то бързо наведе глава, докато им подаваше две питки с размера на юмрук, току-що извадени от фурната и две халби. Треперещите ръце на момчето караха течността в тях да се плиска. Тивара взе храната и подаде на Лоркин дела му. Веднага щом се освободи от товара си, момчето се обърна, изтича към вратата и бързо се скри зад нея.

— Той беше ужасно уплашен — промърмори Лоркин.

— Да — съгласи се Тивара. — А не трябва да е така — тя се върна обратно при каруцата. — Освен това не ни донесе одеяла. Ела с мен! — Тивара заобиколи каруцата и тръгна към склада. Лоркин я последва, като внимаваше да не разлее течността от халбата. Стаята беше осветена от един фенер, който хвърляше странни сенки върху стените. Щом влязоха вътре, Тивара взе питката и халбата от ръцете му и ги остави заедно с нейните до една кофа, която миришеше силно на урина.

— Не можем да ги изядем — каза му тя, докато оглеждаше стаята. — Може да са натъпкани с опиати.

— С опиати? — той погледна към храната. — Те знаят ли кои сме?

— Вероятно. А! Добре. Ела тук.

— Но как са успели новините да стигнат толкова бързо дотук? — попита той, докато вървеше след нея към стената в дъното.

По погледа й си личеше, че тя определено смята въпроса за идиотски.

— Киралийците не използват ли кръвни пръстени?

— Да, но…

— Дори да не използвате, сигурно знаеш, че на кон се стига по-бързо, отколкото с каруца.

— Ами, да…

Тя завъртя очи, после се извърна и се пъхна зад купчина сандъци, в които имаше глинени гърнета, запечатани с восък. Лоркин я последва и видя малка врата, която бе закована с дъски. Тивара погледна към фенера, после към сандъците с буркани. Отстъпи назад и впери поглед в тях. Те се раздвижиха и бавно се плъзнаха напред, закривайки изгледа откъм вратата. След това робинята се обърна към дъските, които блокираха вратата и започна да ги вади една по една.

— Угаси лампата — нареди тя, без да отмества очи от вратата.

Лоркин погледна към фенера, извлече малко от магията си, оформи я в малка бариера и спря достъпа на въздух. Фенерът угасна и в стаята падна мрак. Лоркин усети свеж полъх и се обърна към тъмносиния правоъгълник, прорязан от оранжеви облаци на мястото, където се намираше вратата. Той пристъпи към нея, но небето изчезна изведнъж. Тивара рязко затвори вратата и го спря с ръка.

— Чакай малко — промърмори тя. — Скрий се някъде.

Откъм входа на главния склад се разнесоха звуци. В помещението проблесна светлина, която постепенно започна да се приближава. След това в стаята влязоха надзирателят и момчето, следвани от една жена. Двамата впериха погледи в недокоснатите халби и питки, а после огледаха склада.

— Няма ги — каза момчето.

— Едва ли са отишли далеч — рече жената. — Да започнем ли претърсване?

— Не — отвърна надзирателят. — Твърде е опасно. Ако наистина са онези, за които ги смяташ, само господарят може да се справи с тях, а той не е в града.