Мисията на посланика

— По-добре ли си? — попита той, когато приключи.

Робинята кимна и се наведе към него.

— Онези, които търсите, си тръгнаха — каза му тя шепнешком. — Той е облечен като роб сега, а кожата му е потъмнена, за да прилича на нашата. Заминаха с каруца до имението на господаря в западната провинция.

— Искаш да кажеш… — започна Денил, но тя леко тръсна глава, сякаш се опитваше да проясни мислите си и се отдръпна от него.

— Не си хабете силите, посланик! — Денил вдигна поглед и видя, че ашаки Тикако го гледа злобно ухилен. — Няма да ми струва много да я заменя.

Денил се изправи.

— Спестяването на пари е най-малкото, което мога да направя в замяна на изгубеното време и положените от вас усилия при разпитването на робите.

— От което, признавам, нямаше голям успех — Тикако въздъхна и погледна към останалите петима роби. Той леко махна с ръка, а гневът му бе преминал в примирение.

Когато господарят започна да чете съзнанията им, Денил се върна при ашаки Ачати. Мъжът го погледна въпросително. Денил леко поклати глава. Не можеше да каже на Ачати какво е научил в такава близост до Тикако. Ако сачаканецът разбереше, че робинята му е успяла да скрие нещо при прочитането на съзнанието й, той щеше да бъде унизен. Слугинята щеше да бъде разпитана наново и най-вероятно убита. А това едва ли бе приятен начин да й се отблагодари за получената информация.

„Въпреки че е напълно възможно това да е примамка — Денил се намръщи. — Защо не го каза на господаря си още първия път? Ако не иска той да разбира, защо го каза на мен? Дали господарят й работи с жената, която е отвлякла Лоркин?“

Каквато и да бе причината, очевидно сачаканският метод за разчитане на съзнанието не бе толкова ефективен, колкото смятаха. Атаки Тикако отпрати и последния роб и се обърна към Денил и Ачати. Той се извини, че се е провалил в издирването на Лоркин. Но в гласа му се долавяха отбранителни нотки. Той се чувстваше оправдан. Никой от робите му не беше укривал бегълци. Никой не бе излъгал за нищо.

„А може би са знаели, а той се е престорил, че не намира нищо, за да защити честта и гордостта си — или участието си в отвличането“.

Но Ачати като че ли изглеждаше доволен. Той благодари на Тикако и му каза, че помощта му ще бъде възнаградена. След това двамата с Денил тръгнаха към каретата, сбогуваха се с домакина си и се качиха вътре. Робите на Ачати изглеждаха доволни, че се махат оттук. Когато колата премина през портите на имението на Тикако, Ачати се обърна към Денил с набърчено от тревога чело.

— Трябва да призная, че не знам къде да отидем сега. Аз…

— На запад — каза му Денил. — Лоркин е преоблечен като роб и двамата с Тивара се намират в една каруца, която пътува към имението на ашаки Тикако в провинцията.

Ачати го зяпна изненадано, после се усмихна.

— Робинята. Тя ли ви го каза?

— Да.

— Колкото и да са необичайни вашите методи, очевидно са ефективни — усмивката на мъжа изчезна. — Хм… Това означава… че е възможно да се потвърди едно от най-лошите ми предположения.

— Че ашаки Тикако го е прочел в съзнанието на робинята си, но не ни е казал, защото е замесен в отвличането на Лоркин, или че сачаканските методи за разчитане на съзнанието не са толкова ефективни, колкото трябва да бъдат?

Ачати сви рамене.

— Първото е малко вероятно. Тикако е роднина на краля и е един от най-верните му поддръжници. Второто отдавна ни е известно. Трябва време и концентрация, за да бъде разчетено изцяло едно съзнание — той се намръщи. — Но умът работи така, че онова, което трябва да бъде скрито, винаги се появява в мислите по време на разчитането. Тикако трябва да е видял тази информация. Фактът, че това момиче е успяло да я скрие, намеква за способности, които тя не би трябвало да притежава. Способности, които притежават само членовете на една особена група бунтовници.

— Бунтовници?

— Те наричат себе си Изменниците. Използват робини като шпиони и за извършване на покушения и отвличания. Някои хора — предимно жени — вярват, че те представляват общество, създадено само от жени, защото приемат най-вече жени в трудно и лошо положение. Подозирам, че това е слух, който да подтиква жертвите им към сътрудничество, а истинската причина да отвличат жени, е да ги продават в робство тук или в някоя друга страна.

Тръпки полазиха по гърба на Денил.

— В такъв случай какво искат от Лоркин?

— Не съм сигурен. Понякога се бъркат в политиката. Обикновено чрез подкупи или изнудване, но понякога извършват покушения. Според мен единствената им полза от отвличането на Лоркин е, че ще разгневят краля — той се намръщи със замислено изражение на лицето. — Освен ако не искат да предизвикат война между двете ни държави.

— Ако намеренията им бяха такива, те щяха да убият Лоркин.

Ачати срещна погледа му с мрачно изражение на лицето.

— Може би все пак възнамеряват да го направят.

— В такъв случай трябва да ги намерим бързо. Имали много пътища, които водят към имението на Тикако на запад?

Сачаканецът не отговори. На лицето му се изписа недоумение.

— Но защо изобщо ни го каза? — попита той.

— Кой?

— Робинята. Ако е Изменница, защо ви каза как да намерите Лоркин? Дали не се опитва да ни извади от релси?

— Може би Изменниците нямат нищо общо с това и просто не искат да бъдат обвинявани за отвличането на Лоркин.

Ачати се намръщи още повече.

— Това е единствената ни следа. Лъжлива или не, ние нямаме друга алтернатива, освен да тръгнем по нея.

По пътя до провинциалното имение на Тикако имаше непрекъснато движение, което принуди Лоркин да последва съвета на Тивара и да не говори, за да не привлича внимание киралийският му акцент. Той не можеше да я попита къде отиват, нито да се опита да научи повече за нейните хора или за тези, които се бяха опитали да го убият. Кожата го сърбеше от боята, с която го бяха намазали. Всеки път, когато се чешеше, Тивара му се мръщеше неодобрително и леко го ритваше по глезена, когато той забравяше къде се намира и се зазяпваше директно в преминаващите хора — дори в робите. Това изключително много го дразнеше и превръщаше бавното тътрене на каруцата, теглена от древната кранта, в почти непоносимо преживяване.

От време на време той я стрелваше с поглед, забелязвайки напрежението в тялото й и нервното дъвчене на долната й устна. Не можеше да не се възхити на почти безупречната й кафява кожа. За пръв път я виждаше навън, на дневна светлина, а не в отблясъците на домашните фенери или магическото кълбо. Кожата й сияеше от здраве и той се улови, че се чуди дали при допир ще е също толкова топла, каквато бе кожата на Рива. След тази мисъл неизбежно го връхлетя споменът за трупа върху леглото му, за изцъклените й очи и той бързо отмести поглед.

„Опасно е да изпитвам привличане към жена като Тивара — помисли си той. — Но по някаква причина загадъчността, която витае около нея и силата й я правят още по-изкусителна. Но сега не е моментът да си губя ума по някоя жена. Съществува реалната опасност накрая да изгубя не само ума си“.

На третия ден от пътуването им тя най-накрая измърмори, че приближават крайната си цел. Слънцето се носеше над хоризонта. Той почувства облекчение, че повече няма да спят в каруцата, но то бързо се изпари, когато Тивара му каза какво е следващото нещо, което трябва да направи. Щяха да влязат в друго имение, където трябваше да се преструва на роб. Щяха да се нахранят и да преспят там, но тя щеше да разбере какво следва едва след като се свържеше с хората си.

Това щеше да е по-рисковано изпитание от маскировката му.

Жената му нареди да не казва нищо повече от необходимото, да не вдигна поглед от земята, да се подчинява без колебание и да се придържа колкото се може повече към сенките.

После тя кимна към един отвор в стената пред тях и му каза да подкара каруцата натам. Беше малко странно домашна робиня да придружава роба, който извършва доставките, затова те си бяха измислили оправданието, че тя му показва пътя и го учи как да кара каруцата, защото е нямало други свободни роби. Уроците му бяха приятни, въпреки невъзможността да й задава много въпроси от страх, че могат да бъдат чути.