Зимният фестивал

— Смятам, че това притежава известни сходства с назначаването на пияница за кръчмар, но мислите в правилната посока. Вероятно по-добър избор би било назначаването на Корнелиус ДеЛур за префект на Колнора. Доскоро Колнора бе управлявана от търговски град, така че съобразяването с тази традиция ще заздрави отношенията ви с търговците и с ДеЛурови като цяло. И няма да ви коства нищо.

— Харесва ми идеята за Корнелиус като префект — рече Модина, обръщайки се към Амилия. — Покани го на аудиенция. Ще му предложим идеята и ще видим какво ще каже.

Императрицата върна вниманието си върху Нимбус.

— Има ли нещо друго, изискващо намеса?

— Предлагам да създадете имперски представители, обучени тук в Акуеста, които да пътуват и пренасят инструкции. Те могат да бъдат вашите очи и уши, с които да наблюдавате местните администратори. Манастирите са едно от потенциалните места, от които да наберете нужните хора. Монасите са образовани, свикнали да живеят бедно. Ще ви служат особено отдадено заради новронското ви потекло. Религиозната разпаленост често може да се окаже по-силна от богатството, което ще направи служителите ви по-малко податливи на подкуп. А, и още нещо, никога не назначавайте някой местен в родната му провинция, също така и ги сменяйте често. Това няма да им позволи да се сближат прекалено с онези, които надзирават.

— Като че си нямах достатъчно работа — Модина въздъхна. — Най-добрият подход е да разделяш и завладяваш. Имаш ли списък с оставащите префекти, Нимбус?

— Да — той се зарови в купчината и измъкна куп пергаменти. — Позволих си да отбележа най-добрите кандидати. Ще ги прегледаме ли?

— Не, доверявам се на преценката ти.

Нимбус изглеждаше разочарован.

— За да спестим време, призови избраните от теб и ги интервюирай лично. Ако си доволен, назначавай ги. Какво следва?

— Ами Салдур? — попита Нимбус.

Модина въздъхна още веднъж и се отпусна в стола си.

— Много от останалите могат да бъдат съдени за измяна, но той е друг случай — обясни Нимбус. — Той не беше само регент. Бил е и един от най-мощните духовници на нифронската църква. Една екзекуция би била… неприятна. Салдур е твърде опасен да бъде оставен жив — и твърде опасен за екзекуция. Предлагам да го държим затворен за неопределено време.

— Не! — внезапно рече Модина. — Не мога да направя това. Прав си, че ситуацията е уникална, но трябва да реша това по един или друг начин. Макар да е в кулата, а не в тъмницата, няма да държа никого затворен вечно. Дори с достатъчно храна, вода и светлина, знанието, че никога няма да бъдеш свободен, те разяжда отвътре. Никому няма да причиня това, дори и на него.

— Патриархът още не се е върнал в Ерванон. Отседнал е в катедралата. Ако го убедим да се отрече от Салдур, би било възможно да екзекутираме бившия регент без последствия. Да уредя ли среща?

Модина кимна.

— Това ли е? — попита Амилия. — Можем ли да си лягаме вече?

— Да, смятам, че това е достатъчно засега — каза им Модина. — Благодаря и на двама ви за помощта. Не бих се справила без вас.

— На ваше разположение, Ваше Високопреосвещенство — отвърна Нимбус.

— Знаеш ли, Нимбус, не е нужно да си толкова официален. Сами сме. Можеш да ме наричаш Модина.

— Не си губи времето — рече Амилия. — Не можеш да го спреш. Повярвай, опитвала съм. Почти година не го оставях на мира, а той все още ме нарича милейди.

— Почитта ми към двете ви налага това.

— Честно казано, Нимбус — каза му Модина, — ти трябва да си канцлер. И без това вършиш тази работа зад кулисите. Не разбирам защо не искаш да приемеш длъжността.

— Щастлив съм да служа сега, когато сте в нужда, ала кой може да каже какво крие бъдещето?

Императрицата се намръщи.

— И още нещо — каза Нимбус. — От север долитат някакви странни слухове. Информацията е схематична, но изглежда има някакви неприятности.

— Какви по-точно?

— Не зная със сигурност. Чух само, че Дънмор прелива от бежанци, отправили се на юг.

— Добре е да пратиш някого да провери какво става — каза му Модина.

— Вече го сторих. Помолих генерал Бректън да проучи нещата, той изпрати три отделни патрула. Но преди доста време.

— И? — поинтересува се императрицата.

— Никой от тях не се върна — отговори Нимбус.

— Предположения?

Менторът сви рамене.

— Вероятно лошото време ги е забавило. Макар най-вероятният отговор да е чума. Ако патрулите са посетили заразен град, биха останали там, за да не донесат заразата със себе си. Но дори и така, болестите притежават свой начин на пътуване. Най-добре би било да се подготвим за епидемия.

Модина въздъхна.

— Ще свърши ли някога това?

— Искаш отново да си на прозореца, нали? — попита Амилия.

Компания на Ейдриън в лазарета правеха Ариста Есендън и Дигън Гаунт. През първите три дни боецът бе зает единствено със спане. Имаше само смътна представа, че раните му биват зашити и превързани. Когато се събудеше, виждаше Ройс край леглото си, закрил лице с качулка. Качилият краката си на стол крадец изглеждаше заспал, ала Ейдриън го познаваше.

Когато боецът си възвърна достатъчно силите, за да може да се съсредоточава, Ройс го осведоми за случващите се събития. Добрите новини бяха, че Модина изглежда бе поела империята в свои ръце. А лошите — Мерик Мариус и Луис Гай успели да избягат.

На седмия ден Ейдриън се чувстваше достатъчно силен, за да се изправи на крака. Преместиха го в спалня на третия етаж. Всеки ден се разхождаше по коридора, подкрепян от Ройс, Албърт или Ренуик. Виконтът и оръженосецът бяха редовни посетители, но Ейдриън нямаше възможността да благодари на херцога и херцогинята от Рочел, които си бяха заминали. По подобие на останалите събрани благородници, те също се бяха заклели във вярност на императрицата. Албърт продължи да се възползва от стаите на Джени и Лио, тъй като никак не бързаше да замени луксозните покои с аскетичната монашеска килия. Понякога Моувин и Олрик се отбиваха, обикновено на път да посетят Ариста. Дори Нимбус надникна веднъж-дваж, но Ройс и Ренуик, които се редуваха, неизменно бдяха до Ейдриън ден и нощ.

Принцесата се възстановяваше две врати по-надолу. Макар все още немощна и измършавяла, Ариста оздравяваше по-бързо от Ейдриън, ако се съдеше по скоростта на стъпките ѝ край вратата му. Първоначално брат ѝ или Моувин я бяха придружавали, но напоследък започна да се движи сама. Ейдриън беше разочарован, че никога не се отбива в стаята му. На свой ред той също не ѝ отиваше на гости.

Дигън Гаунт се бе намирал на прага на смъртта и малцина очакваха да се възстанови. По настояване на Ейдриън, Ройс го наглеждаше и донасяше информация за състоянието му. Гаунт се давеше и повръщаше дори и пилешки бульон. Една нощ лекарите бяха повикали свещеник, но Гаунт някак оцеля. Последните сведения говореха, че Гаунт вече ядял твърди храни и започнал да наддава.

— Готов ли си за нова разходка? — попита Ройс, подавайки наметалото на Ейдриън.

Събудил се наскоро, Ейдриън си търкаше очите.

— Ама много си бърз. Нещо против да се облекча първо? Някой май няма търпение да се върне при Гуен?

— Да, а ти обираш цялото внимание. Сега ставай.

Ройс помогна на приятеля си да се изправи на крака. Усещайки опъна на конците, Ейдриън скриви лице.

— Как е главата?

— Много по-добре. Вече не ми се вие свят. Май мога и сам да вървя.

— Може и да е така, но все пак се облегни на мен. Не искам да се строполиш по стълбите и да ти се отворят раните. Ако това стане, ще съм затворен тук за още една седмица.

— Състраданието ти е несравнимо — рече Ейдриън, потръпвайки при обличането на туниката.

— За начало нека те смъкнем до градината. Ако и тогава се чувстваш добре, може да опиташ да ходиш сам.

— Ама наистина ли? — отвърна боецът.

Използвайки Ройс за патерица, той изкуцука в коридора.

Остави се приятелят му да го поведе към главното стълбище. Очакваше болка, но усещаше само дребен дискомфорт.