Зимният фестивал

Той бе умрял сам в мрака. Лекарите казаха, че било от глад, но Модина знаеше истината. До болка познаваше демоните, които посещаваха заключените в чернотата — съжаление, безнадеждност и най-вече страх. Знаеше как действат — влизаха мълчешком, запълвайки празнотата, и растяха, докато не изблъскаха душата, докато не останеше нищо. Стволът оставаше, а сърцевината изгниваше. Лишено от сила, дървото на духа се прекършваше от първия повей на вятъра.

Тя коленичи, държейки грапава буца кал в ръката си. Баща ѝ обичаше почвата. Обичаше да я разронва с едрите си грубовати пръсти и да я души. Дори я опитваше. Целият негов свят се свеждаше до фермата и полето, ала това нямаше да бъде и нейното битие.

— Зная, че искаше да сториш добро — рече тя. — Зная, че вярваше. Смяташе, че ме защитаваш, че ме спасяваш. Може и да си спасил живота ми, но не спаси мен. Каква ли съдба щяхме да имаме, ако не бе подкрепял каузата ми? Ако не бе станал мъченик? Ако бяхме останали в Далгрен, би могъл да ни намериш нов дом. Ботуикови щяха да ме отгледат като своя дъщеря. Щях да бъда наранена, но може би щях отново да позная щастието. Рано или късно. Бих се омъжила за някой фермер. Щях да преда, да плевя, да готвя, да отглеждам деца. Щях да защитавам семейството си. Дори щях да се боря с вълци и крадци. Съседите щяха да казват: „От трудностите на младини е станала толкова силна.“ Щях да живея спокоен, тих живот. Но ти промени всичко това. Вече не съм невинна девойка. Ти ме закали и ме изкова в нещо друго. Зная твърде много. Видяла съм твърде много. А сега и убих.

Модина спря и се вгледа в небето. Сред синьото поле се виждаха само няколко облака. Цветът на небосвода бе онова изчистено синьо, видимо само в ясен зимен ден.

— Може би двата пътя не са чак толкова различни. Етелред беше просто вълк в човешка кожа, а империята е моето семейство.

Докосвайки гроба, тя тихо каза:

— Прощавам ти.

Сетне Модина се изправи и се отдалечи, оставяйки зад себе си могилата, в която почиваше дякон Томас.

Свещите бяха почти догорели, а те все още не бяха приключили със списъка. Очите на Амилия се затваряха, бореше се с изкушението просто да отпусне глава върху бюрото.

— Да спрем дотук и да продължим утре? — запита тя с надежда.

Императрицата поклати глава. Носеше робата, която Майнс ѝ бе дал. Откакто Модина пое контрол над империята, Амилия не я беше виждала да носи друго. С изключение на пиршеството след лова, императрицата не бе обличала мантията или полагала короната.

— Искам да приключим тази нощ. Не мога да оставя тези позиции незаети. Не е ли така, Нимбус?

— Най-добре би било да определим поне оставащите префекти. Ако ми разрешите, Ваше Високопреосвещенство, вие освободихте една трета от всички длъжности. Не бъдат ли назначени заместници, получената празнота може да предостави на войнолюбците възможност да нарушат целостта на империята.

— Още колко остават? — попита Модина.

Нимбус зарови нос в пергаментите.

— Незаети са още четиридесет и две позиции.

— Твърде много. Трябва да довършим това.

— Ако само не бе отстранила толкова много — рече Амилия с уморен глас.

След завземането на властта Модина работеше неуморно, изисквайки същото и от помощниците си. Настъпилата у нея промяна беше удивителна. Някога тихото, срамежливо дете, седяло пред прозореца всеки ден, се бе превъплътило във властна и силна императрица. Организираше държавните срещи, съдеше обвинените, назначаваше нови служители, дори нареди на Нимбус да ѝ преподава история и четмо.

Амилия ѝ се възхищаваше, но съжаляваше за прекомерната отдаденост. Заради множеството задължения, на Амилия ѝ оставаше малко време за сър Бректън. Секретарката бе сполетяна от странна носталгия за часовете, в които бяха затворени заедно.

Всеки ден императрицата, Нимбус и Амилия се събираха в стария кабинет на Салдур. Модина настоя да работят там, защото помещението съдържаше множество таблици, карти и свитъци. Тези записи бяха педантично категоризирани и представяха подробности от всички аспекти на империята. Тъй като не можеше да чете, Модина трябваше да разчита на Нимбус и Амилия да ровят из документите, дирейки отговор на въпросите ѝ. Нимбус беше от по-голяма полза в сравнение с Амилия, но Модина пак настояваше за присъствието ѝ.

— Ще ми се да можеше да отстраня и някои от благородниците — рече Модина. — Има неколцина крале и херцози, които по нищо не отстъпват на Салдур. Крал Арманд от Олбърн се е настанил на трона чрез убийството на крал Рейнълд. Не понасям мисълта, че е възнаграден за предателство. Убеден ли си, че не мога да го отстраня?

Нимбус потръпна.

— Технически можете. В качеството си на императрица и потомка на Новрон, вие сте полубогиня и властта ви над онези, които почитат Марибор, е безгранична. Това звучи добре на теория, но трябва да действате в съответствие с реалността. Силата на един управник идва от подкрепата на благородниците. Обидите ли прекалено много от тях, те не само не ще се подчиняват, но и ще се разбунтуват. Освен ако не възнамерявате да властвате единствено по волята на Марибор, предлагам да държим властващите благородници ако не щастливи, то поне доволни.

Нимбус се намести в стола си.

— Част от поддръжниците на Етелред и Салдур със сигурност подготвят преврат. Но предвид сегашната ситуация, убеден съм, че не са сигурни как точно да процедират. Над година регентите усилено ви изтъкваха като императрица и богиня — възвишена и непогрешима. Сега, когато действително властта е във вашите ръце, ще е нужна някаква фина манипулация, която да убеди останалите да тръгнат срещу вас. Няма да е лесно да открият съюзници, но разполагат с някои предимства. Например неопитността ви. Очакват да направите грешки, от които да се възползват. Решението е да не допускате такива.

Модина се замисли за момент, сетне попита:

— Значи макар да съм всемогъща, трябва да се подчинявам на аристократите?

— Не, просто не трябва да допускате да поискат да се отърват от вас. Това може да бъде постигнато по два начина. Предразположете ги, давайки им желани от тях неща — власт, богатство, престиж. Или направете идеята да ви се противопоставят по-неприятна от преклонението. Аз лично си позволявам да препоръчам и двете насоки. Подхранвайте егото и ковчежето им, но се обградете с верни водачи. Хора като Олрик от Меленгар например. Той се е доказал като достоен за доверие, вече сте спечелили благодарността му, спасявайки неговото кралство. Укрепете позицията му с изгодни търговски споразумения. Отгледайте семето на изолираната монархия в икономически, политически и военен съюзник. Имате ли мощни съюзници, благородниците ще се замислят, преди да ви нападнат.

— Но Меленгар дори не е част от империята.

— Още по-добре. Онези, които са в нея, ще се съревновават за сила помежду си. Всеки ще иска да се изкачи на по-високо стъпало. Тъй като Олрик няма да е част от тази стълба, никой няма да се почувства низвергнат заради привилегиите му. Ако постъпехте по същия начин с някой благородник, това щеше да се изтълкува като фаворизиране и щеше да предизвика ненавист. Можете да обявите помощта за Меленгар като благоразумна външна политика. Подкрепяйки Олрик, изграждате съюзник, който не е лесен за нападане. И като такъв, ще бъде по-благодарен.

— Но няма ли това да излезе скъпо? Откъде ще намеря парите? Хората вече изнемогват от данъците — рече императрицата.

— Бих препоръчал среща с ДеЛурови. Главната им дейност протича извън официалните канали, но предоставянето на легитимност ще е от полза и от двете страни. Като се имат предвид скорошните проблеми с Ба Ран Гхазел, Корнелиус ДеЛур би погледнал отзивчиво на предложението за имперска защита.

— Напоследък си мислех за него. Смяташ ли, че е добра идея да го назнача за търговски секретар?

Нимбус се усмихна, понечи да заговори, спря, накрая рече: