Даровете всечовешки

Бинесман го изгледа изпод гъстите си вежди. Набръчканите му черти внушаваха мъдрост и след толкова години неизменна добродушна усмивка му придаваха мекота. Но зад очите му нямаше доброта. Йоме го беше виждала как смачква буболечки в градината си със същия пресметлив поглед.

— Хорските почести не ме интересуват.

— Какво тогава те интересува? — попита Радж Атън и след като Бинесман не отговори, тихо изрече следващия си въпрос: — Ще служиш ли на мен?

Тонът му, модулациите на гласа му бяха така умело съчетани, че всеки друг щеше да се просне в нозете му.

— Не служа на никой крал — отговори Бинесман.

— Служеше на Силвареста — кротко му припомни Радж Атън, — точно както той сега служи на мен!

— Силвареста беше мой приятел, не и господар.

— Ти служеше на неговия народ. Макар като приятел, но му служеше.

— Служа на земята и на всички хора по нея.

— Тогава ще отдадеш ли службата си на мен?

Бинесман го изгледа укорително, все едно че Радж Атън беше дете, допуснало грешка, след като е могло малко да помисли.

— Като човек ли искате да ви служа или като чародей?

— Като чародей.

— В такъв случай уви, лорд Радж, но не мога да се закълна, че ще ви служа, защото това би смалило силите ми.

— Как така? — запита Радж Атън.

— Заклел съм се да служа на Земята и на никой друг — отвърна Бинесман. — Служа на дърветата в часа на тяхната нужда, а също на лисицата и на заека. Служа на хората с не по-малка или по-голяма преданост, отколкото служа на други същества. Но ако наруша клетвата си да служа на Земята, ако предпочета да служа на вас, силите ми ще се загубят. Вие имате много хора, които ще ви служат, или които ще служат на себе си във ваш интерес, Радж Атън. Задоволете се с тях.

Йоме се замисли над думите на Бинесман. Знаеше, че сега той лъже. Все пак служеше на хората повече, отколкото на животните. Веднъж ѝ беше казал, че това е неговата слабост, тази особена преданост към човечеството. В неговите очи тя го правеше недостоен. Йоме се побоя, че Радж Атън ще отличи лъжата и ще накаже Бинесман.

Радж Атън изгледа Бинесман от високия трон. Лицето му беше спокойно и на Йоме ѝ се стори, че е пълно с доброта.

Бинесман продължи:

— Разбирате ли, като Владетел на руни, вие трябва да се грижите за своите Посветители, иначе след време те ще умрат от глад или ще се поболеят. Умрат ли, вие губите силите, които извличате от тях. Същите принципи са валидни и за мен… или за вашите огнетъкачи. Те подхранват огъня, защото съзнават, че в замяна ще получат сила от него.

— Милорд — каза огнетъкачката до Радж Атън, — позволете ми да го убия. Пламъците сочат, че той е опасен. Той помогна на принц Ордън да избяга от градината му. Подкрепя вашите врагове. Светлината у него е срещу вас.

Радж Атън докосна ръката на огнетъкачката, за да я накара да млъкне и попита:

— Така ли е? Наистина ли си помогнал на принца да избяга?

„Не му отговаряй“, искаше да извика Йоме. „Не отговаряй.“

Но Бинесман само сви рамене.

— Той имаше рана. Изцерих я, както ако беше зайче или врана. После му показах пътя към Дънуд, за да може да се укрие.

— Защо? — попита Радж Атън.

— Защото вашите войници искаха смъртта му — отговори билкарят. — Аз служа на живота. На вашия живот, на живота на враговете ви. Служа на живота точно така, както вие служите на смъртта.

— Аз не служа на смъртта. Аз служа на човечеството — спокойно заяви Радж Атън. Очите му почти не се присвиха, но лицето му изведнъж стана някак по-кораво и безстрастно.

— Огънят поглъща — каза Бинесман. — Разбира се, щом се обкръжавате с толкова много огнетъкачи, невъзможно е да не усещате тяхното привличане, желанието им да поглъщат. То ви е завладяло.

Радж Атън се облегна небрежно на трона.

— Огънят също така носи просветление — каза той. — Той ни топли в студената нощ. В подходящи ръце той може да се окаже инструмент за добро, дори да изцерява. Ярките и Сияйните са същества на пламъка. Животът идва от огъня, както и от земята.

— Да, той може да бъде инструмент за добро. Но не и сега. Не и в идващия век. Същества с повече светлина определено няма да се подчинят на волята ви — каза Бинесман. — Мисля, че за вас ще е по-добре да се отървете от тези… сили. — Махна небрежно с ръка към огнетъкачите. — Други чародеи биха ви служили по-добре.

— Значи ще ми служиш? — попита Радж Атън. — Ще снабдяваш ли войските ми с билките и мехлемите си? — Усмихна се и тази усмивка сякаш огря цялата зала. „Разбира се, че Бинесман ще му помага“ — помисли Йоме.

— Билки за болните и ранените ли? — попита Бинесман. — Това мога да го правя с чиста съвест. Но на вас не служа.

Радж Атън кимна, явно разочарован. Предаността на Бинесман щеше да е голяма придобивка за него.

— Милорд — изсъска огнетъкачката, като местеше поглед от мангала към Радж Атън. — Той лъже. Наистина служи на някакъв крал! В пламъците виждам мъж, безлик мъж с корона! Един крал идва, крал, който може да ви унищожи!

Радж Атън огледа изпитателно билкаря, наведе се към него и зелените пламъци на мангала облизаха лицето му.

— Моята пиромантка вижда в пламъците — каза узурпаторът. — Кажи ми, Бинесман, Земята дарила ли те е с такива видения? Има ли на света крал, който може да ме унищожи?

Бинесман се изправи още и скръсти ръце. Юмруците му бяха стиснати.

— Не съм приятел с Господарите на Времето, за да знам бъдещето. В лъскави камъчета не се взирам. Но вие си създадохте много врагове.

— Но има ли крал, на който служиш ти?

Бинесман помълча, потънал в мисли, със свъсени вежди. Йоме почти повярва, че старият билкар няма да отговори, но точно тогава той замърмори:

— Дърво и камък, дърво и камък, това са само плът и кост. Метал и кръв, дърво и камък, тях имам аз, тях имам аз.

— Какво? — попита Радж Атън, въпреки че не беше възможно да не е чул стареца.

— Не служа на никой човек. Но, ваша милост, наистина иде един крал, крал, когото Земята одобрява. Преди четиринадесет дни той стъпи в Хиърдън. Знам го, защото чух камъните да шепнат в нощта, докато спах сред полята. Един глас ме призова, ясен като песента на чучулига: „Иде новият Крал на Земята. Той е тук.“

— Убийте го! — започнаха да крещят всички огнетъкачи при това разкритие. — Той служи на вашия враг.

Радж Атън се постара да укроти крясъците им като вдигна ръка, и попита:

— Кой е този Земен крал?

Очите му горяха. Огнетъкачите продължаваха да викат, да искат смъртта на Бинесман и Йоме се побоя, че Радж Атън ще се съгласи. Светлината в очите им се усили, а жената при мангала вдигна юмрука си и той лумна в пламъци. За миг желанието на Радж Атън сякаш нямаше да има значение. Огнетъкачите щяха да убият Бинесман.

В отчаяно усилие да спаси билкаря Йоме извика:

— Това е Ордън. Крал Ордън прекоси границата преди две седмици!

В този миг веригите, в които беше окован Бинесман, се смъкнаха — и от ръцете, и от краката му, а чародеят отвори юмруците си и хвърли нещо във въздуха…

Венчелистчета от жълт цвят, съсухрени корени и сухи листа, които запърхаха на зелената светлина.

Огнетъкачите изкрещяха от ужас и залитнаха, сякаш изтласкани от тежестта на цветята.

Мангалът примига и загасна. Всъщност всички светилници в залата угаснаха наведнъж, така че единствената светлина се оказа предутринното зарево, засияло през еркерните прозорци.

Йоме гледаше втрещено. Всички огнетъкачи лежаха на пода зашеметени като ударени от мълния, гледаха, но без да виждат, и скимтяха от болка.

Залата се беше изпълнила с чист и силен аромат, сякаш вятър бе донесъл уханието на далечна ливада. Бинесман стоеше насред залата, високо изправен, и гледаше с гняв Радж Атън изпод гъстите си вежди. Белезниците и прангите се въргаляха в краката му, все още здраво заключени. Сякаш краката и ръцете му просто бяха изтекли през тях.

Въпреки че огнетъкачите лежаха замаяни и сгърчени от болка, Йоме не беше почувствала нищо. Само едно цвете я бе погалило по лицето и после падна на пода — нищо повече.