Веровещица

- Пригответе приливите! - гръмна гласът му и стихията в него излезе навън и въздухът около него забушува.

- Пазете се!

Огромният заряд на магическата сила се изля от тялото му. Над кораба се изви горещ, сух вятър. И опъна платната.

В същия миг водите на приливовещите заблъскаха по ватерлинията на „Жана“ и корабът се понесе напред. Коленете на Мерик потрепериха и той удивено си спомни колко по-гладко тръгваше корабът, когато нещата бяха под контрола на Кълен.

Мерик се остави на ритъма на песента и на ударите на ветробарабана. Силата вибрираше в тялото му, учудващо гладко... необичайно необятна. Както никога досега, той имаше чувството, че има повече магия, отколкото му беше нужна, и докато приливовещите пееха тихичко, ветровете му изпъваха платната на „Жана“. Скоро и неговият глас се включи в песента.

Скоро песента свърши, но Райбър продължи да думка по барабана и изви глас: „Девиците на север от Ловац!“. Това беше любимата ѝ песен, тъй като самата тя беше девица северно от Ловац.

Четири такта по-късно хорът на моряците отново запя. „Жана“ продължи по пътя си, порейки вълните като игла в платното, без да губи дребния силует на Кълен от поглед.

Докато той престана да бъде малък... зададе се насреща им с такава скорост, че Мерик реши, че ще се сблъскат.

Кълен забави, забави, а после се прекатури по палубата, пръсвайки моряците на пътя си.

- Не е далмотски кораб! - изрева и се надигна на крака, след което се спусна към руля, до Мерик, с ярко зачервено лице. - Вивия вече е нападнала, но онова изобщо не е далмотски търговски кораб.

Мерик премигна глупаво при тези думи. Кълен говореше несвързано - бръщолевене, родено от нахлулата в мозъка му кръв.

- Не е търговски кораб?

- Не - отговори Кълен задъхано. - Марстошки боен галеон, който носи оръжие и огневещи.

Сафи се взря през люка в лавандуловото небе и кроткото море. След като Иврен нахлу в каютата, ръмжейки нещо за „кучката Вивия“, тя опъна веригите и насочи вниманието си от другата страна на стъклото. Релефът променяше формата си пред очите ѝ... вероятно се променяха и враговете ѝ. Мерик беше споменал сражение, а тя предполагаше, че се бяха насочили право към него.

През цялото време Иврен не спря да крачи наоколо... тревогата ѝ не беше насочена към някого конкретно, но крачките ѝ съвпадаха с такта на барабана. Изьолт просто продължаваше да спи.

Накрая бдителността на Сафи беше възнаградена: на хоризонта изплуваха няколко неясни черни точки, които постепенно добиха формата на нубревненски боен кораб като този на Мерик и на втори, чийто корпус беше толкова тъмен, че изглеждаше почти черен.

Тя дръпна веригите и изви ръце назад, за да се приближи възможно най-много до стъклото и да огледа добре черния кораб. Три мачти - пречупени наполовина. Флаг, веещ се над фалшборда.

Тя затаи дъх. Нямаше как да сбърка златния полумесец на флага. Символът на империята Марсток; зеленият фон пък издаваше, че това е флагът на марстошката флота.

- Прилепски говна - отрони Сафи.

- Вивия мисли ли, че от Далмотия няма да последва отмъщение? - обади се Иврен, без да се обръща конкретно към някого. - Пиратството не остава незабелязано - особено от морска империя.

- Съмнявам се Далмотия да отмъсти - рече Сафи.

Монахинята застина посред крачка, а тя посочи през люка, подрънквайки с вериги.

- Корабът, който е нападнала, е от флотата на Марсток.

- Кладенците да ни пазят - възкликна монахинята, после се хвърли към стъклото с пребледняло лице. - Какво стори, Вивия!

Сафи залепи лице на стъклото до нея. Нубревненските моряци водеха през трапа мъже в зелени марстошки униформи, с вързани китки. Бяха достатъчно близо и по доста от ръцете личаха ясно плътни триъгълници.

Вещерски знаци. Огневещерски знаци.

- Защо огневещите не се съпротивляват?

Тя никога не би се отказала от магията си, ако можеше да спаси себе си и приятелите си. Тя взе да тропа с крак, а в ума ѝ се завъртяха още въпроси.

- И защо ги изкарват от кораба им?

- Предполагам - поде Иврен и отново подхвана трескавото обикаляне, - че Вивия възнамерява да завладее марстошкия съд и всичко на борда му, след което да изостави собствения си кораб. Спогодбата не ѝ позволява да убие марсточаните начаса.

Сафи кимна бавно и се замисли за сложния план на чичо ѝ Ерон да предотврати Великата война. Това ли бяха действията, които можеха да разтурят Спогодбата преждевременно? Това ли се надяваше да успее да предотврати той?

Нямаше представа, нямаше и откъде да разбере, затова отново насочи вниманието си към марсточаните, които се тътрузеха към кораба на Вивия. Огневещите не бяха толкова много, но бяха достатъчно, за да отбият с лекота атаката на екипажа на принцесата.

Всъщност един брадат мъж изглеждаше толкова свиреп, че като нищо можеше сам да спаси целия си кораб. Той ръмжеше и се троскаше на всеки нубревненец, който го бутнеше по трапа. Внезапно Сафи съзря триъгълния му вещерски знак - в средата имаше празен кръг.

- Имат огневещерски лечител - рече тя, прегракнала от изненада.

- Може би - промърмори Иврен.

- Не може би - настоя тя. - Виждам знака на ръката му. Току-що мина по трапа на другия кораб.

Иврен се обърна към нея ококорена.

- Сигурна ли си?

- Аха.

Сафи се отдръпна от люка и веригите се отпуснаха. Внезапно прозря как трябваше да постъпи. Планът се нареди в главата ѝ. Знаеше откъде да мине в трюма, как да се промъкне горе и от кои моряци да се държи настрана.

- Можем да стигнем до огневещия - рече тя. - Докато другите са заети, може да го доведа тук.

- Не - Иврен сви устни в мрачна физиономия. - Недопустимо е да качим вражески моряк на този кораб. Това е прекалено - дори за мен. Но можем да обърнем плана ти наопаки и да отведем Изьолт до него.

Тя извади от наметалото си ключ и го вдигна.

- Откъде го взехте? - опули се Сафи.

- Откраднах го от Мерик - рече монахинята със суха усмивка и се изправи на крака. - Свали оковите и събуди Изьолт. Докато се уверя, че хоризонтът е чист, трябва да я изправиш на крака. Ще имаме само един шанс да направим това.

Сафи кимна и стегна рамене. И крака. Най-сетне беше време за действие - и още по-добре, беше свързано с бягане. Точно каквото знаеше да прави отлично.

В дъното на съзнанието ѝ обаче се завъртя неудобна, упорита мисъл: Мерик щеше да побеснее. В крайна сметка излагаше договора му на риск, а вече я беше оковал именно поради това.

Резултатът обаче си заслужаваше... Изьолт си заслужаваше.

Затова тя си пое дъх окуражително и грабна ключа от ръката на Иврен. После, щом монахинята напусна каютата, пъхна ключа в ключалката. Оковите се отвориха със задоволително изщракване.

Мерик прелетя на марстошката бойна галера с такава бързина, че стомахът му изостана. Кълен се носеше до него, почти невидим в бесните вихри на ветровете им. Дори през вихрушката обаче той успяваше да различи Вивия.

С набито тяло и тъмна коса като неговата, тя стоеше до трапа, свързващ марстошката галера с нейния кораб, и ревеше заповеди. Нубревненските моряци превеждаха пленените марсточани от другата страна, след което ги караха да сядат в редици на главната палуба.