Преследвана

Трябваше да се намеся. Вече не издържах. Първо, целувката на Калона, меко казано, ми изпи мозъка. Второ, раната продължаваше да ме боли. Виеше ми се свят и се чувствах толкова слаба, че не вярвах, че ще спечеля боксов мач дори и срещу Джак. А като капак на всичко, Дарий беше ранен и аз нямах представа колко дълбока беше раната му. Честна дума, ако в този момент някой забиеше вилица в мен, мисля, че нямаше да мога да реагирам.

— Старк, излез оттук! — казах колкото може по-силно и се зарадвах, че гласът ми беше по-уверен, отколкото самата аз. — Не ми се иска да те разкарам с огън, но се кълна, че ако направиш още една крачка към него, ще ти подпаля задника. Това като че ли свърши работа. Той се извъртя и заби червените си очи в мен. Беше ядосан и видимо опасен. Цялата му фигура бе обгърната в мрак, като черна аура, и това подсилваше червения блясък в очите му. Изправих се, благодарна, че увитият около мен чаршаф все още беше на мястото си, вдигнах ръце и се приготвих.

— Не ме предизвиквай, Старк. Ако ме ядосаш, бъди сигурен, че ще си изпатиш жестоко.

Старк примига няколко пъти, за да проясни съзнанието си. Червеното в очите му постепенно избледня, тъмната аура изчезна и той изтри с трепереща ръка потта от челото си.

— Зоуи, аз… — заговори почти нормално, което накара Дарий да излезе от защитната си позиция и да направи стъпка към мен. Старк веднага изсъска към него. Наистина изсъска, сякаш беше животно, а не човек, обърна се и избяга от стаята.

Успях да се добера до вратата и да я затръшна, после домъкнах стола, който стоеше до леглото, и го мушнах под дръжката й, както съм виждала да правят по филмите. Накрая се върнах при Дарий.

— Щастлив съм, че си на моя страна, Жрице — погледна ме възхитено той.

— Така си е. Аз съм «голяма работа».

Разсмяхме се, което ни даде сили да се доберем до ръба на леглото. Той се просна тежко върху него. Останах права и се заех със задачата да спра да се олюлявам като пияна. Защото вече не бях.

— В онзи шкаф трябва да има комплекти за първа помощ — кимна той към дългия блестящ метален шкаф, който заемаше половината от стената отсреща. Отидох натам и видях още вградена мивка и купчина страховити медицински инструменти (всички бяха остри и от неръждаема стомана), акуратно подредени по големина и вид.

Игнорирах острите неща и започнах да отварям всички чекмеджета и вратички подред. От усилието ръцете ми започнаха да треперят неистово.

— Зоуи — извика Дарий и аз го погледнах през рамо.

Изглеждаше ужасно. Лявата страна на лицето му беше кървава каша. Разрезът тръгваше от слепоочието и стигаше до извивката на челюстта, като разкъсваше правите геометрични линии на татуировката. Въпреки това очите му се усмихваха.

— Ще се оправя. Това е малко повече от драскотина.

— Това е доста голяма драскотина — казах аз.

— Афродита сигурно ще се ядоса, като ме види.

— Ъ-хъм?

Воинът реши да ми се усмихне, но завърши с болезнена гримаса. Движението на устните му предизвика още по-силно кръвотечение. Той посочи лицето си:

— Това няма да й хареса.

Награбих цяла камара превръзки, напоени със спирт тампони, марля и какво ли още не, и се върнах при него.

— Ако те разкара заради това, ще й дам да се разбере… след като си почина малко — игнорирах миризмата на кръвта му, преглътнах тежко, за да не повърна, и се вгледах в ужасната «драскотина».

Знам, че звучи нелогично: аз обичам вкуса и миризмата на кръв, това е факт, но се скапвам, като видя да тече от телата на приятелите ми. Чакай малко! Може и да не е толкова нелогично, защото, хей, ало! Аз не ям приятелите си! Сетих се за Хийт и реших да допълня мисълта си: аз не ям приятелите си при нормални обстоятелства и никога, без да ми разрешат.

— Дай, аз ще я почистя — каза Дарий и протегна ръка към спиртния тампон, който стисках в шепата си.

— Не! — казах твърдо и тръснах глава, за да прогоня световъртежа. — Не ставай смешен. Ти си ранен, затова аз ще свърша тази работа. Само ми кажи какво трябва да правя — замълчах за миг, после казах тихо: — Дарий, трябва да се махнем оттук.

— Знам — отвърна той.

— Но не знаеш защо. Подслушах един разговор между Калона и Неферет. Те планират някакво ново бъдеще. Казаха, че за целта трябва да «завладеят Съвета».

Очите на Дарий се разшириха от смайване.

— Съветът на Никс? Или Висшия Съвет на вампирите?

— Не знам. Не споменаха подробности. Може би говореха за нашия Съвет в «Дома на нощта».

Той се взря в мен.

— Но всъщност не вярваш, че става дума за него? Кимнах бавно.

— О, велика Никс! Не може да бъде!

Стиснах устни, за да спра гаденето. Бъркотията в стомаха ми доказваше точно обратното.

— Страхувам се, че ще стане точно така. Калона е много силен и владее магия, която привлича хората към него. Основният им проблем е, че Неферет не може да ни подчини на волята си, докато те и онези птичи чудовища не изпълнят своя план, какъвто и да е той — честно казано, според мен те вече работеха по него, но се страхувах, че ако го изрека на глас, ще бъде като заклинание, което ще изпълни всичките им желания. — Затова не може ли да те превържем, да вземем Афродита, близначките и Деймиън и да се върнем в тунелите? — усетих, че всеки момент ще избухна в сълзи, затова продължих бързо: — Сега съм много по-добре и мисля, че трябва да се махаме веднага оттук, дори това да означава да се удавя в собствената си кръв.

— Съгласен съм с теб и съм сигурен, че Неферет те е излекувала достатъчно, за да премахне опасността тялото ти да отхвърли Промяната. Въпреки че все още не си преминала изцяло в клана на вампирите.

— Ти как си? Ще имаш ли сили за бягството?

— Казах ти, че съм добре, повярвай ми. Хайде да почистим раната и да се махаме оттук.

— В тунелите ми харесва повече — произнесох мислите си на глас и изненадах себе си с това признание. Бързо погледнах към Дарий, но той спокойно кимна в съгласие. — Сигурно защото там се чувстваш в безопасност — каза той.

— Обърна ли внимание на Неферет?

— Ако имаш предвид дали съм забелязал, че силата й се е увеличила, отговорът ми е да.

— Хм. Надявах се, че съм си въобразила — измърморих под носа си. — Ти имаш добре развити инстинкти и те отдавна те предупреждават за Неферет — той замълча за миг и продължи по-тихо. — Хипнотичната сила на Калона е невероятна. Никога не съм усещал подобно нещо.

— Да — казах и се заех да почистя кръвта от лицето му. — Обаче аз успях да се освободя от магията му.

Но отказвах да призная дори и пред себе си, че въпреки преодоляването на хипнотичния ефект, аз все още потръпвах сладостно при спомена за целувката му.

— Дарий, Калона не ти ли изглежда някак различен?

— Различен ли? В какъв смисъл?

— По-млад, по-млад от теб.

Казах го, защото предположих, че Дарий беше някъде към средата на двайсетте, поне така ми изглеждаше на мен. Той ме изгледа дълго и загрижено.

— Не, същият е като първия път, когато го видях — без определена възраст. Но повярвай ми, никой не може да го сбърка с тийнейджър. Вероятно има дарбата да променя външността си и го е направил, за да ти се хареса.

Исках да възразя, но си спомних какво ми каза Калона, преди да ме целуне. Нарече ме с името, което бе използвал в нощния ми кошмар. «И аз откликвам машинално, сякаш душата ми го познава от векове», прошепна един предателски глас в главата ми. Обзе ме невъобразим страх, ръцете ми затрепериха и цялата настръхнах.

— Той ме нарича Ая.

— Името ми звучи познато. Какво означава? — Така се е казвала девицата, която жените Гигуа са създали, за да хванат Калона.

Дарий въздъхна тежко.

— Е, поне знаем защо те защитава. Мисли си, че ти си неговата любима.

— На мен ми прилича повече на мания, отколкото на любов — казах бързо. Не исках да допусна дори за миг, че Калона може да е обичал Ая. — Освен това не бива да забравяме, че Ая го е подмамила и с нейна помощ хората са го затворили в земята за повече от хиляда години.