Защитения

– Защо въобще взе жонгльор тогава? – попита Арлен.

– О, трябва да си водиш жонгльор, когато посещаваш селата – каза Рейджън. – Готови са да те убият с камъни, ако им се веснеш без такъв.

– Селата ли?

– Малки градчета като Потока на Тибит – обясни Рейджън. – Отдалечени места, до които властта на херцозите почти не достига, и където повечето хора не могат да четат.

– Какво значение има това? – попита Арлен.

– Хората, които не могат да четат, нямат голяма нужда от вестоносци – отвърна Рейджън. – Да, нетърпеливо чакат солта си или там каквото не им достига, но повечето не биха поспрели, за да те видят или да ти разкажат някакви новини. А събирането на новини е основната задача на вестоносеца. Доведи им обаче един жонгльор и те ще зарежат всичко, за да дойдат на представлението. Ти не беше единствената причина да разнеса мълвата за шоуто на Кийрън.

– Някои хора – продължи той, – могат да бъдат едновременно търговци, жонгльори, билкари и вестоносци, но те се срещат толкова често, колкото и дружелюбните ядрони. Повечето вестоносци, които поемат към селзата, трябва да си наемат жонгльор.

– А ти не работиш обикновено със села – припомни си Арлен.

Рейджън му намигна.

– Жонгльорът може и да впечатява селяните, но само ще ти се пречка в двора на херцог. Херцозите и богатите търговци си имат свои жонгльори. Интересуват ги единствено търговията и новините, а и плащат много повече от всичко, което стария Шопар би могъл да си позволи.

***

Рейджън стана преди изгрев на следващата сутрин. Арлен вече беше буден и Рейджън му кимна одобрително.

– Вестносците не могат да си позволят лукса да спят до късно – каза той, докато тракаше колкото може по-силно с приборите за готвене, за да събуди Кийрън. – Важен ни е всеки миг на светло.

Арлен вече се чувстваше достатъчно здрав, за да седне до Кийрън в талигата и тримата поеха към миниатюрните възвишения на хоризонта, които Рейджън наричаше планини. За да мине времето по-бързо, Рейджън разказваше на Арлен истории от пътешествията си, като му сочеше билки покрай пътя и му обясняваше кои се ядат, кои трябва да се избягват, с кои се лекуват рани и кои само влошават положението. Отбеляза кои са най-защитените места за пренощуване и защо са такива, както и го предупреди за хищници.

– Ядроните убиват най-бавните и най-слабите животни – каза Рейджън. – Затова само най-едрите и най-силните, или онези, които се крият най-добре, оцеляват. По пътя ядроните не са единствените, които ще видят плячката в теб.

Кийрън се огледа притеснено наоколо.

– Какво беше това място, където нощувахме през последните няколко дена? – попита Арлен.

Рейджън сви рамене.

– Домът на някой дребен владетел – каза той. – Има стотици такива по земите между това място и Мливари, стари руини, оглозгани от безброй вестоносци.

– Вестоносци? – попита Арлен.

– Разбира се – каза Рейджън. – Някои вестоносци прекарват седмици в издирване на разрушени сгради. Онези, които извадят достатъчно голям късмет, за да се натъкнат на недокоснати руини, могат да се завърнат с всякаква плячка. Злато, скъпоценни камъни, понякога дори древни защити. Но истинското съкровище, което търсят, са онези стари защити, бойните защити, ако въобще някога са съществували.

– Мислиш ли, че са съществували? – попита Арлен.

Рейджън кимна.

– Но няма да тръгна да се отклонявам и да рискувам живота си, за да ги търся.

Няколко часа по-късно Рейджън изостави пътя и ги заведе до малка пещера.

– Винаги е по-добре да се погрижиш за защитата на подслона си, докато още можеш – каза той на Арлен. – Тази пещера е една от малкото споменати в дневника на Грег.

Реджън и Кийрън устроиха бивак, нахраниха и напоиха животните, и пренесоха запасите си в пещерата. Оставиха разтоварената каручка отпред в кръг. Докато работеха, Арлен огледа преносимия кръг.

– Тук има защити, които не познавам – отбеляза той, докато проследяваше рисунките с пръст.

– И аз видях няколко в Потока на Тибит, които бяха нови за мен – призна Рейджън. – Прерисувах ги в дневника си. Може би тази вечер ще можеш да ми кажеш какво правят?

Арлен се усмихна, доволен, че има какво да предложи в замяна на щедростта на Рейджън.

Още по време на яденето, Кийрън започна неспокойно да се върти, като често поглеждаше към помръкващото небе. Рейджън обаче не изглеждаше разтревожен от растящите сенки.

– Най-добре сега да вкараме кобилките в пещерата – отбеляза накрая той и Кийрън веднага тръгна да изпълни заръката. – Стадните животни мразят пещерите – каза Рейджън на Арлен, – затова чакаш колкото можеш и чак накрая ги прибираш. Конят винаги влиза последен.

– Няма ли си име? – попита Арлен.

Рейджън поклати глава.

– Моите коне трябва да си заслужат имената – каза той. – Гилдията ги дресира специално, но много коне все пак се плашат, когато останат вързани през нощта в преносим кръг. Само онези, за които знам, че няма да побегнат или да се паникьосат, получават имена. Тази кобила я купих в Анжие, когато последното ми конче – едно планинско пони – избяга и го изядриха. Ако стигне до Мливари ще ù дам име.

– Ще стигне – каза Арлен, докато галеше врата на бързоногото животно.

След като Кийрън вкара обикновените коне в пещерата, той хвана юздите ù и също я отведе навътре. Докато останалите се установяваха под скалния свод, Арлен изследва входа на пещерата. В камъка бяха издълбани защити.

– Защитите не са довършени – каза той, насочил пръст към тях.

– Разбира се, че не са – отвърна Рейджън. – Не можем да защитим калта, нали така? – Той погледна Арлен с любопитство. – А ти какво би направил, за да завършиш кръга? – попита той.

Арлен се замисли над задачата. Входът на пещерата не беше идеален кръг, а по-скоро приличаше на обърнато ‘U’. Беше по-трудно да се защити, но не прекалено трудно, а и защитите, издълбани в камъка, бяха сред по-разпространените. Взе пръчка и надраска в калта защити, така че линиите им плавно да се свързват с вече нарисуваните. Провери ги три пъти и се отдръпна, вперил поглед в Рейджън за одобрение.

Вестоносецът замлъкна за момент, докато изучаваше разботата на Арлен, и кимна.

– Добра работа – каза той и Арлен засия. – Начертал си вертикалите майсторски. Самият аз не бих могъл да изплета по-здрава мрежа, а ти си сметнал уравненията наум.

– Ъм, благодаря – каза Арлен, въпреки че нямаше представа за какво говори Рейджън.

Рейджън долови паузата на Арлен.

– Ти направи уравненията, нали? – попита той.

– Какво е уравнение? – попита Арлен. – Тази линия – той посочи към най-близката защита – отива при онази фигура там. – После посочи към стената. – Пресича тези линии – той посочи към други защити, – които се кръстосват с онези там – той посочи към още няколко: – И това е всичко.

Рейджън се втрещи.

– Имаш предвид, че си го направил само на око? – попита той.

Арлен сви рамене, когато Рейджън го погледна отново.

– Повечето хора използват права пръчка, за да си проверят линиите – призна той, – но аз никога не си правя труда.

– Как Потока на Тибит не е погълнат от нощта, е пълна мистерия за мен – каза Рейджън.

Извади чувалче от дисагите си, коленичи пред входа на пещерата и изтри защитите на Арлен.

– Защитите в калта са си безразсъдна работа, колкото и добре да са нарисувани – каза той.

Рейджън избра от торбата шепа лакирани дървени плочки със защити. С помощта на права, набраздена с линии пръчка бързо ги разпредели на разстояния и сключи отново мрежата.

Нощта не бе напреднала и с час, когато гигантският еднорък каменен демон се хвърли в сечището. Нададе ужасяващ вой, замете настрана по-малките демони и с тежки стъпки се хвърли към Пещерата, като ревеше застрашително. Кийрън изстена и се оттегли в дъното на пещерата.

– Този ти е запомнил миризмата – предупреди го Рейджън. – Ще те преследва вечно в очакване да свалиш гарда.

Арлен погледна чудовището в един дълъг момент и се замисли за думите на вестоносеца. Демонът изръмжа и удари преградата с все сила, но защитите лумнаха и го блъснаха назад. Кийрън изхлипа, но Арлен се изправи и отиде до входа на пещерата. Пресрещна погледа на ядрона и бавно вдигна ръце, а после изведнъж ги събра в силно плясване, подигравайки демона с двата си крайника.