Зимният фестивал

— Приемственост? — избоботи Етелред, седнал на ръба на бюрото.

— Да, знаете — концепцията за създаването на наследник, който да поеме водаческата мантия. Повечето престоли биват загубени заради недостатъчното отделено на това внимание.

— Аз още не съм положил короната на главата си, а вие се оплаквате, че нямам наследник?

Аркадиус въздъхна.

— Не за вашия наследник се притеснявам. Основите на тази империя се коренят във вяра — вярата, че кръвната линия на Новрон отново е на трона. Ако въпросната кръвна линия не бъде продължена, целостта на империята може да се разпадне.

— Какво искате да кажете? — попита Етелред.

— Само това, че ако нещо трагично се случи с Модина, без да е налично дете с нейната кръв, ще загубите най-голямата си ценност. Родът на Новрон ще приключи, а без тази тънка нишка легитимност, отделните парчета на империята ще се разхвърчат. Тази на Гленморган удържа само три поколения. Колко дълго ще издържи империята, начело с обикновен смъртен?

— Какво ви кара да мислите, че нещо ще се случи с императрицата?

Аркадиус се усмихна:

— Да кажем, че зная как се върти светът. Промяната често налага жертви. Тук съм заради страха, че може погрешно да сметнете Модина за ненужна, веднъж щом Етелред поеме короната. Искам да ви призова да не правите ужасна, вероятно фатална, грешка.

Салдур и Етелред се спогледаха, с което потвърдиха правотата на професорската догадка.

— Но няма от какво да се страхувате, господа, тъй като аз ви предлагам решение — Аркадиус ги дари с най-обезоръжаващата си усмивка, която подчертаваше бръчиците край очите му и повдигаше кръглите му бузи, които сигурно още бяха поруменели от пътуването. — Модина вече е родила дете.

— Какво? — попита Етелред. Изправи се, а лицето му изразяваше смес от емоции. — Нима обвинявате моята годеница — императрицата — в непочтеност?

— Казвам само, че ако тя имаше дете — родено преди няколко години, вече независимо от майка си — това може да улесни живота ви. Би осигурило обединеното съществуване на империята под потеклото на Новрон.

— Говори ясно, човече! — избухна Етелред. — Намекваш, че това дете съществува?

— Намеквам, че подобно дете би могло да съществува — огледа лицата им, преди да се фокусира отново върху Салдур. — Модина е Наследник на Новрон, колкото съм и аз, но това не е от значение. Важно е само какво вярват поданиците ѝ. Ако те приемат, че тя има дете, тогава илюзията за наследник може да продължи и масите ще бъдат доволни. След като линията на приемственост е подсигурена, един инцидент с императрицата няма да бъде такава трагедия. Хората със сигурност ще тъгуват за нея, но надежда ще има — надежда във формата на дете, което един ден ще застане на трона.

— Подхващате интересен въпрос, професоре — рече Етелред. — Модина… беше болна напоследък, но съм убеден, че би могла да роди, нали, Саули?

— Не виждам защо не? Да, можем да уредим това.

Професорът поклати глава — сякаш бе чул неправилен отговор от свой обучаем.

— Ами ако тя умре при раждане? Случва се твърде често, рискът за нещо толкова важно е прекалено голям. Наистина ли искате да рискувате всичко постигнато? Едно дете, родено преди императрицата дори да е познавала Етелред, няма да се отрази зле на новия император. Напротив, той би могъл да извлече големи дивиденти от това. Би могъл да обяви, че любовта му към Модина е безгранична. Че е готов да отгледа детето ѝ като свое. Поданиците ще го обикнат.

Аркадиус изчака малко, преди да продължи.

— Вземете някое здраво дете и му преподайте философия, теология, поезия, история и математика. Образовайте го с икономика, култура и цивилистика. Направете от него най-образования водач, когото светът някога е виждал. Представете си възможностите. Представете си потенциала на империя, ръководена от гигант на ума вместо от дръвник с гигантска сопа.

— Ако искате по-добра империя, трябва да създадете по-добър управник. Аз мога да ви осигуря това. Мога да ви предоставя дете, което вече съм започнал да обучавам и ще продължа. Мога да го отгледам в Шеридън, далече от куртоазния живот. Не искаме някое лигаво хлапе, глезено по рождение, да размахва краченца от императорския престол. Нуждаем се от силен, състрадателен лидер, който да не е свързан с благородниците.

— Под вашия контрол — обвинително каза Луис Гай.

Аркадиус се изкикоти.

— Истина е, че подобно дете би било привързано към мен, но макар да зная, че изглеждам превъзходно за годините си, вече съм доста възрастен. Скоро ще напусна този свят. Твърде вероятно е да умра много преди детето да е достигнало възраст, в която да си сложи короната.

— Трябва да изтъкна, че не възнамерявам да бъда единственият наставник на детето. Нито трябва да бъда, ако искаме да имаме успех. Подобно начинание изисква намесата на историци, лекари, инженери, дори търговци. Можете да пратите колкото пожелаете от собствените си инструктори. Бих се надявал вие, регент Салдур, да сте един от тях. Подозирам, че вие сте създали голяма част от визията за Новата империя. След като сватбата приключи, можете да се присъедините към нас в Шеридън. Тя ще изисква обучение, каквото само вие бихте съумели да предоставите.

— Тя? — попита Етелред.

— Моля? — Аркадиус отново надникна над очилата си.

— Казахте „тя“. За момиче ли говорите?

— Да. Момичето, което имам предвид, е младо сираче, за което се грижа от известно време. Изключително е умна и на пет години вече може да чете. Тя е прекрасно момиче и обещава много.

— Но… момиче? — рече презрително Етелред. — Каква полза?

— Страхувам се, че моят сърегент е прав — рече Салдур. — Щом се омъжи, съпругът ѝ ще поеме властта, обезсмисляйки цялото обучение. Виж, ако беше момче…

— Не е като да страдаме от липса на изоставени момчета — обяви Етелред. — Намерете някое красиво и ще сторим същото с него.

— Предложението ми важи само за това момиче.

— Защо? — попита Гай.

В този въпрос Аркадиус долови тон, който не му се понрави.

— Защото усещам, че тя притежава качествата на великолепен управник, такъв, който…

— Но тя е момиче — повтори Етелред.

— Значи твърдите, че отказвате да наставлявате друго дете? Някое, посочено от нас? — запита Салдур.

— Да — Аркадиус изрече думата с непоколебимата увереност на ултиматум. Надяваше се ценността на знанията му да е достатъчна да ги убеди, но видя отговора, още преди да бъде изговорен.

Салдур поне бе почтителен и учтиво му благодари, задето е насочил вниманието им към този проблем. Не го поканиха да остане за празниците, а погледът на Луис Гай го караше да се чувства неудобно, докато напуска кабинета.

Бе се провалил.

Ройс чакаше търпеливо.

Онази сутрин бе на площада, разговаряйки с търговци, доставящи редовно в двореца, когато бе зърнал старата очукана карета. Ройс я бе разпознал моментално.

В градината на замъка нямаше достатъчно място за всички посетители. Скоро каретата се върна и спря край външната стена. Старото купе с олющени колела, обрулени врати и окъсани завеси, изглеждаше не на място сред каляските.

Стори му се, че минаха часове, преди възрастният мъж да излезе от двореца.

— Какво по… — заговори Аркадиус. Бе сепнат от гледката на разположилия се в каретата Ройс.

Крадецът повдигна пръст до устните си.

— Какво правиш тук? — прошепна Аркадиус, качвайки се и затваряйки вратата след себе си.

— Исках да ти задам същия въпрос — отвърна тихо Ройс.

— Накъде, професоре? — викна кочияшът, докато се качваше. Каретата подскочи от тежестта му.

— Ами… би ли обиколил града, Джъстин?

— Града ли, сър?

— Да. Бих искал да го разгледам, преди да напуснем.

— Разбира се, сър.

— Е? — настоя Ройс след потеглянето на каретата.

— Канцлер Ламбърт се разболя ден преди заминаването си. Тъй като не можеше да присъства на празненствата, сметна за наложително да се извини. Избра точно мен да предам посланието му. Ами ти?