Зимният фестивал

— Както желаете. Хванете ръката ми и ще ви придружа.

Амилия бе изоставила съпротивата и се вкопчи в рицаря. Двамата се отдалечиха от шума и тълпата, след която тя се поокопити. Обърса сълзи и пусна ръката му.

— Благодаря ви, сър Бректън, но не е нужно да ме съпровождате. Дълго време съм живяла в този дворец и зная пътя. Мога да ви уверя, че няма дракони и огрета.

— Разбира се. Простете още веднъж за предположението ми. Помислих си…

Амилия кимна.

— Зная. Просто бях леко замаяна. Не съм свикнала на толкова внимание. Въпреки титлата, аз съм все още просто момиче, а рицарите… те ме ужасяват.

Бректън изглеждаше наранен и отстъпи назад.

— Аз никога не бих ви наранил, милейди.

— Ето пак. Чувствам се толкова глупава — Амилия размаха ръце. — Не зная как да бъда благородна. Всички мои думи са не на място. Каквото направя — или не направя — винаги се оказва грешно.

— Уверен съм, че вината не е ваша, а моя — изтъкна Бректън. — Нямам опит с дворцовия живот. Аз съм войник — открит и прям. Още веднъж моля за прошка и ще ви оставя, тъй като очевидно ви ужасявам.

— Не, не, нищо подобно. Вие сте изключително мил. Другите са… Вие сте единственият… — тя въздъхна. — Моля, за мен ще е чест, ако ме съпроводите.

Бректън отсечено отдаде чест, поклони се, отново подаде ръка. Тихо се изкачиха по стълбите до петия етаж. — Подминавайки дежурните стражници, стигнаха до вратата на спалнята. Бректън кимна и се усмихна на Джерълд, който поздрави — нещо, което Амилия не го бе виждала да прави досега.

— Защитена сте добре — отбеляза Бректън.

— Не аз, това са покоите на императрицата. Винаги я посещавам, преди да си легна. Ако трябва да съм честна, вие дори не трябва да сте на този етаж.

— Тогава ще си тръгна.

Той започна да се обръща.

— Почакайте — тя докосна ръката му. — Вземете — тя свали шала си и му го подаде.

Бректън се усмихна широко.

— Ще го нося гордо на турнира и ще ви представя с чест.

Пое ръката ѝ и внимателно я докосна с устни. Сетне се поклони и се отдалечи. Погледът на Амилия го проследи до стълбището, където той потъна. Извръщайки се, тя видя Джерълд да се усмихва. Амилия повдигна вежда и стражникът отново стана невъзмутим.

Секретарката влезе в спалнята. Както винаги, Модина стоеше край прозореца. Легнала върху камъка, облечена в бялата си нощничка, императрицата изглеждаше мъртва. В тази поза я намираше Амилия повечето пъти. Огледалото още бе непокътнато, Модина просто бе заспала. Но Амилия не можеше да спре да мисли, че един ден… Изхвърли тази мисъл от съзнанието си.

— Модина? — рече тихо, разтърсвайки рамото на императрицата. — Ела, твърде е студено да лежиш там.

Момичето тъжно повдигна очи и кимна. Амилия я отведе до леглото, зави я с одеялото и я целуна по челото, преди да се оттегли.

Ейдриън мачкаше стопен восък между пръстите си и се вслушваше в ритмичното похъркване на графа. Дори сенките му изглеждаха уморени, макар че след новата смяна бяха застъпили други. Чудеше се колко дълго се очаква да остане в залата.

Видя сър Бректън да се появява отново, но вместо да заеме старото си място, рицарят подхвана разговор с Нимбус. Загледа ги за момент, сетне зърна движение край главната трапеза. За свое неудоволствие видя регент Салдур да се приближава към него с бокал в ръка.

— Справи се добре — рече регентът, сядайки срещу Ейдриън. — Или поне така изглеждаше оттам. Страж Гай и лорд Мариус те похвалиха.

— Лорд Мариус? Мерик Мариус ли имате предвид?

— Да, помниш го, нали? Той беше на срещата ни. О, колко глупаво. Може би сме забравили да го представим. Мариус каза, че бил изключително впечатлен от скорошна задача, която ти и партньорът ти сте изпълнили за него. Изглежда е било много трудно. Дори изтъкна, че само вие двамата сте били способни на подобно постижение.

Ейдриън стисна зъби.

— Мислех си… След като работата с Бректън приключи, може би службата за империята ще ти се стори за предпочитане пред изгнание с Гаунт. Аз съм прагматик, Ейдриън, мога да видя ползите от такъв като теб. Убеден съм, че си чувал безброй ужасни неща за мен или какво съм направил. Но трябва да осъзнаеш, че се опитвам да отърва нашия свят от проблемите, които тормозят и благородници, и простолюдие. Пътищата тънат в развала. През пролетта не може да се пътува от кал. Шири се престъпност, което затруднява търговията и пречи на просперитета. Всеки град е отпадъчна яма, на пръсти се броят онези с чиста вода за пиене. На север няма достатъчно работа, на юг няма достатъчно работници, а достатъчно храна няма никъде.

Ейдриън видя Бректън и Нимбус да напускат заедно. Малко по-късно Муртас, Елгар и Гилбърт пресушиха чашите си и поеха в същата посока.

— Светът на людете има много врагове — продължи Салдур. — Когато кралчетата воюват помежду си, детинските им спорове отслабват поверените им държави. Глупостта им подканя чужди нашествия. Може и да не знаеш това, но Гхазел и дакките нападат от юг. Не разгласяваме тази информация, така че малцина знаят колко е сериозно същинското състояние на нещата, но те дори са завладели Тур Дел Фур.

Ейдриън го прониза с поглед:

— Ако не сте искали гоблините за съседи, не е трябвало да ги каните.

Салдур го изгледа любопитно за миг, сетне каза:

— Сторих нужното. Докъде бях стигнал? А, да. Не всеки може да запази принадлежностите си, ако искаме нещата да се променят. Трябва да има саможертви. Опитах се да бъда разумен, но ако кракът развие неизлечима инфекция, за доброто на тялото е да бъде ампутиран. Надявам се да видиш отвъд дребните пожертвования и обмислиш големите импликации. Аз не съм лош човек, Ейдриън. Светът ме принуждава да бъда жесток, но не повече от един баща, който принуждава детето си да преглътне неприятно лекарство. Разбираш това, нали?

Салдур се взираше в него с очакване.

— Може ли вече да си ида? — попита Ейдриън. — От пиршеството имам предвид.

Салдур въздъхна и се облегна назад.

— Да, можеш. Трябва да се наспиш добре. Турнирът започва след два дни.

Шишарки и гирлянди от зеленика съпровождаха Ейдриън по пътя към кралското крило. Зад един ъгъл видя Нимбус, превит край стената. Туниката му бе разкъсана, а носът му кървеше. Над него се бе извисил сър Гилбърт и се усмихваше. През вратата на всекидневната Ейдриън видя сър Бректън, който, въоръжен само с декоративния си кинжал, се сражаваше с Муртас и Елгар — и двамата въоръжени с меч и кинжал.

— Виж кой се присъедини към веселбата — рече Гилбърт.

— С оглед на ситуацията — обърна се Ейдриън към Нимбус, — точно колко щедрост трябва да предложа на тези рицари?

Муртас замахна към Бректън, който пресрещна меча с късото си острие и отби удара.

— С оглед на ситуацията — бързо каза Нимбус, — въпросната добродетел не е приложима.

— Така е! — изкрещя Бректън. — Те не са достойни за почтено отношение.

Ейдриън се усмихна:

— Това изключително улеснява нещата.

Светкавично изтегли кинжала си. Миг по-късно Гилбърт рухваше на колене, втренчен невярващо в забилия се в бедрото му нож. Изрева. Ейдриън го удари по лицето и противникът му се строполи. Вземайки своя и неговия кинжал, боецът се втурна към тримата сражаващи се.

Елгар го посрещна със зловеща усмивка, оставяйки Муртас да се оправя с Бректън.

— Надявам се с копие да си по-добър, отколкото с меч — рече Ейдриън.

— Още не сме се били, глупако — изрева Елгар.

— Не е и нужно. Хванал си меча като жена. Не, вземам си думите назад. Познавам жени, които умеят да се фехтуват. Истината е, че си отвратителен.

— Каквото не ми достига в стил, компенсирам със сила — Елгар вдигна меч високо над глава и атакува, оставяйки гръдта си незащитена. Обучението на Ейдриън инстинктивно го накара да премери един-единствен удар, който щеше да убие Елгар на място. Но се възпротиви на изкушението. Салдур и Етелред нямаше да одобрят. Пък и Елгар беше пиян. Затова Ейдриън отскочи встрани, протягайки крак. Елгар падна, удряйки главата си в камъка.