Книга за гробището

— Разбира се — отвърнаха семейство Персън и заваляха любезности: „Радвам се, че се запознахме“ и „Прекрасна вечер, млади човече.“

Амабела и Портуния се гледаха свирепо, а Родерик Персън попита:

— Ако ми простиш любопитството, как е твоят наставник?

— Сайлъс ли? Добре е.

— Предай му поздравите ни. Страхувам се, че в такова малко църковно гробище като нашето никога няма да видим истински член на Почетната стража. Но все пак е приятно да знаем, че ги има.

— Лека нощ — каза Ник, който нямаше представа за какво говори мъжът, но остави този въпрос за по-късно. — Ще му предам поздравите ви.

Ник взе училищната си чанта и пое към дома, избирайки сенките.

Училището на живите не освобождаваше Ник от уроците му с мъртвите. Нощите бяха дълги и понякога се извиняваше и допълзяваше изтощен до леглото си още преди полунощ. Но в повечето случаи се справяше.

Господин Пениуърт нямаше от какво да се оплаква — Ник учеше прилежно и задаваше много въпроси. Тази вечер пита за Витаенето. Момчето се интересуваше от все повече подробности и измъчваше с въпроси учителя си, който всъщност никога не бе практикувал Витаенето.

— Как точно правя студен полъх във въздуха? — питаше момчето. — Мисля, че усвоих Страха, но как да го развия до Ужас?

Господин Пениуърт въздъхна и се постара да обясни всичко, така че свършиха чак към четири сутринта.

На другия ден в училище Ник беше уморен. Първият час имаха история — предмет, който Ник обичаше, въпреки че често трябваше да се бори с желанието си да се обади, че не се е случило така, не и според хората, които са присъствали тогава — но тази сутрин гледаше само как да не заспи.

Правеше всичко възможно да се съсредоточи в урока, затова не обръщаше внимание какво се случва около него. Мислеше за крал Чарлс Първи и за родителите си, господин и госпожа Оуенс, и за другото си семейство, което не си спомняше. В този момент на вратата се почука. Учениците и господин Кирби се обърнаха да видят кой е (седмокласник, пратен да вземе учебник). Докато всички бяха с гръб, Ник усети нещо да се забива в ръката му. Не извика, просто погледна.

Дик Фартинг му се усмихваше с подострен молив в ръка.

— Не ме е страх от теб — прошепна той.

Ник погледна ръката си — малка капка кръв се наля там, където острието на молива бе пробило кожата.

Следобед Мо Куилинг настигна Ник в коридора, а очите й бяха толкова широко разтворени, че навсякъде около ирисите й се виждаше бяло.

— Ти си шантав! — каза тя. — Нямаш никакви приятели!

— Не съм тук заради приятели — отвърна честно Ник. — Дойдох да се уча.

Мо сбърчи нос.

— Имаш ли представа колко шантаво е това? Никой не ходи на училище да се учи. Ходиш, защото се налага.

Ник сви рамене.

— Не ме е страх от теб — заяви тя. — Не знам какъв номер направи вчера, но не ме изплаши.

— Хубаво — отвърна Ник и отмина по коридора.

Чудеше се дали не допусна грешка, като се замеси.

Определено бе сгрешил в преценката си. Мо и Дик бяха започнали да говорят за него, вероятно и седмокласниците също. Другите деца го гледаха и го сочеха. Ник постепенно започваше да се превръща в присъствие, вместо в отсъствие, и това го караше да се чувства неудобно. Сайлъс го бе предупредил да си трае, да ходи на училище отчасти Слял се, но сега всичко се промени.

Вечерта Ник говори с наставника си и му разказа всичко. Не очакваше реакцията.

— Не мога да повярвам — каза Сайлъс, — че си могъл да бъдеш толкова… толкова глупав. След всичко, което ти казах, за да си почти невидим. А сега цялото училище говори за теб.

— А какво трябваше да направя?

— Не и това — отвърна Сайлъс. — Сега не е като в старите времена. Могат да те проследят, Ник! Могат да те намерят!

Невъзмутимата външност на Сайлъс беше като твърда обвивка от скали около разтопена лава. Ник разбираше колко е ядосан само защото го познаваше добре. Явно наставникът му се бореше да овладее гнева си.

Ник преглътна.

— Какво да правя? — попита простичко момчето.

— Не се връщай там — отговори Сайлъс. — Това с училището беше експеримент. Нека просто признаем, че не беше успешен.

Ник замълча, а после каза:

— Не е само заради новите неща, които научавам, има и нещо друго. Знаеш ли колко е хубаво да си в стая, пълна с хора, и всички да дишат?

— Не съм имал удоволствието да присъствам — отвърна Сайлъс. — Така, значи утре няма да ходиш на училище.

— Няма да избягам. Не и от Мо и Дик или от училището. По-скоро бих се махнал оттук.

— Ще правиш каквото ти се казва, момче! — категорично заяви Сайлъс, стегнат възел от кадифен гняв в тъмнината.

— Или какво? — избухна Ник с пламнали страни. — Какво ще направиш, за да ме задържиш? Ще ме убиеш ли? — при тези думи момчето се завъртя и пое по пътеката към портите, която водеше извън гробището.

Сайлъс викна след Ник, после спря и остана сам в нощта.

Обикновено лицето на Сайлъс бе непроницаемо. Сега бе като книга, написана на отдавна забравен език, с неразгадаема азбука. Сайлъс загърна около себе си сенките като плащ и се загледа по пътя, по който си тръгна момчето, но не го последва.

Дик Фартинг лежеше в леглото си, спеше и сънуваше пирати в слънчево синьо море. Беше капитан на пиратски кораб, натъпкан с подчиняващи се единайсетгодишни хлапаци. Имаше и момичета, разбира се, които бяха година или две по-големи и изглеждаха изключително красиви в пиратските си дрехи. Дик беше велик и щастлив. Внезапно всичко се обърка. Стоеше сам на палубата, а огромен мрачен кораб с размерите на петролен танкер, с парцаливи черни платна и череп на носа, се носеше през бурята право към него.

А после, както става в сънищата, се озова на черната палуба на новия кораб, а някой го гледаше отвисоко.

— Не се страхуваш от мен, така ли? — попита мъжът, който се извисяваше над него.

Дик погледна нагоре. В съня си се страхуваше, страхуваше се от този мъж с мъртвешко лице и пиратски одежди, сложил ръка на дръжката на сабята си.

— И какво, Дик, мислиш, че си пират? — попита похитителят и изведнъж нещо в мъжа се стори познато на момчето.

— Ти си онова хлапе, Ник Оуенс.

— Аз съм Никой — произнесе похитителят му. — А ти трябва да се промениш, да отгърнеш нова страница или ще стане много лошо!

— Как така лошо?

— Лошо в главата ти! — каза Кралят на пиратите, който сега се бе превърнал в момчето от класа му. Двамата стояха в училищното фоайе, а не на палубата на пиратския кораб, въпреки че бурята не беше отминала и подът се люлееше като кораб в морето.

— Това е сън — каза Дик.

— Разбира се, че е сън — потвърди другото момче. — Трябва да съм истинско чудовище, за да ти го причиня в реалността.

— Какво можеш да ми направиш на сън — попита Дик и се усмихна самоуверено. — Не ме е страх от теб! Още носиш белега от молива на ръката си — и той посочи ръката на Ник, където графитеният връх бе оставил черна точка.

— Надявах се, че няма да се стигне до това — каза момчето. Наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо. — Гладни са…

— Кои? — попита Дик.

— Нещата в мазето. Или в трюма. Зависи дали това е училище или кораб, нали така?

Дик усети как го обзема паника.

— Там има… паяци… нали?

— Може би — каза другото момче. — Сам ще разбереш, нали?

Дик поклати глава.

— Не! Моля те, недей!

— Е — каза момчето, — всичко зависи от теб. Промени се или отиваш в мазето.

Шумът се усили — тропот, подобен на боричкане. Дик нямаше представа от какво е, но бе напълно убеден, че каквото и да е, е най-ужасното нещо, което някога е виждал или изобщо ще види…

Събуди се с вик на ужас.

Ник чу вика, ужасен крясък, и усети задоволството от добре свършената работа.

Стоеше на улицата пред дома на Дик Фартинг, а лицето му бе влажно от гъстата нощна мъгла. Беше развеселен и изтощен — едва бе удържал под контрол Съноброденето си, осъзнавайки твърде добре, че в съня няма нищо друго, освен тях двамата с Дик и че момчето се изплаши от най-обикновен шум.