Книга за гробището

Ник танцуваше до Лиза Хемсток. Попита я:

— Откъде идва музиката?

Тя сви рамене.

— Кой прави всичко това?

— То само се случва — отвърна тя. — Живите може и да не помнят, но ние не забравяме… Виж! — внезапно извика развълнувано Лиза.

Ник никога не бе виждал истински кон, освен по страниците на книгите, но белият кон, който чаткаше с копита по улицата и приближаваше към тях, не се побираше в представата му за тези животни. Беше много по-голям, с издължено и сериозно изражение. Яздеше го жена с дълга сива рокля, спускаща се на вълни и блещукаща под декемврийската луна като паяжина в утринната роса.

Тя стигна площада и конят спря, а жената в сиво се плъзна от гърба му и стъпи на земята, обърната с лице към всички тях — живи и мъртви.

Жената направи реверанс.

Всички като един й отвърнаха с реверанс и танцът продължи.

— Дамата в сиво е тук сега, тя ни води в танца на смъртта — запя Лиза Хемпсток, преди шеметният танц да я раздели от Ник. Живите и мъртвите следваха музиката, пристъпваха, въртяха се и подскачаха, а дамата танцуваше с тях, пристъпвайки, въртейки се и подскачайки с ентусиазъм. Дори белият кон поклащаше глава и пристъпваше в такт с музиката.

Музиката се ускори, танцуваха все по-бързо. Ник бе останал без дъх, но не можеше да си представи танцът да спре — Macabray, танцът на живите и мъртвите, танцът със Смъртта. Ник се усмихваше, всички се усмихваха.

От време на време той зърваше дамата със сивата рокля, докато тя се въртеше или пристъпваше през градската градина.

Всички, помисли си Ник, всички танцуват! Помисли си го и в същия миг осъзна, че греши. В сенките на Стария град стоеше един мъж, целият облечен в черно. Той не танцуваше. Той само гледаше.

Ник се зачуди дали по лицето на Сайлъс е изписан копнеж или тъга, или нещо друго. Но изражението на наставника му бе непроницаемо.

Той се провикна „Сайлъс!“, с надеждата да го накара да се присъедини към танца, да се забавлява като тях, но когато чу името си, Сайлъс се дръпна в сенките и изчезна от погледа му.

— Последен танц! — извика някой и музиката се изви величествено, бавно и прощално.

Всеки от танцьорите бе с партньор, живите с мъртвите, едни срещу други. Ник протегна ръка и пръстите му докоснаха, а погледът му потъна в сивите очи на дамата с роклята от паяжина.

Тя му се усмихна.

— Здравей, Ник — каза тя.

— Здравейте — отвърна той, докато танцуваше с нея. — Не знам името ви.

— Имената не са важни — отвърна тя.

— Много ми хареса конят ви. Толкова е голям! Не знаех, че конете стават толкова големи.

— Той е Достатъчно внимателен, че да носи и най-едрия от вас на широкия си гръб, и достатъчно силен и за най-дребния.

— Може ли да го пояздя? — попита Ник.

— Някой ден — отвърна тя и полите от паяжина заблещукаха. — Някой ден. За всеки идва ред.

— Обещавате ли?

— Обещавам!

С това танцът приключи. Ник се поклони на партньорката си и едва тогава усети изтощение, сякаш бе танцувал с часове. Всичките мускули го боляха. Бе останал без дъх.

Чу се часовник, който започна да отброява часа и Ник преброи ударите — дванайсет. Зачуди се дали бяха танцували дванайсет или двайсет и четири часа или изобщо николко.

Той се изправи и се огледа. Мъртвите и Сивата дама бяха изчезнали. Останали бяха само живите, които започваха да се разотиват — сънливо и вцепенено си тръгваха от площада, сякаш събудили се от дълбок сън, но без да са се разсънили напълно.

Градският площад бе покрит с бели цветчета. Все едно бе имало сватба.

На следващия следобед Ник се събуди в гроба на Оуенсови с чувството, че знае огромна тайна, че е направил нещо важно, и умираше от желание да говори за това.

Когато госпожа Оуенс се събуди, Ник каза:

— Това снощи беше удивително!

Госпожа Оуенс попита:

— Кое?

— Танцувахме! — възкликна Ник. — Всички! Долу в Стария град.

— Така ли? — недоволно изсумтя госпожа Оуенс. — Танци? Нали знаеш, че не ти е позволено да слизаш в града.

Ник знаеше, че няма смисъл да говори с майка си, когато бе в такова настроение. Измъкна се от гроба и потъна в спускащия се здрач.

Изкачи се по хълма до черния обелиск и камъка на Джосая Уортингтън, до естествения амфитеатър и се вгледа в Стария град и светлините на града наоколо.

Джосая Уортингтън застана до него.

Ник каза:

— Вие започнахте танца с кметицата. Танцувахте с нея.

Джосая го погледна и нищо не каза.

— Така беше! — тропна с крак Ник.

Джосая Уортинпън проговори:

— Мъртвите и живите не се смесват, момче. Ние вече не сме част от техния свят, те не са част от нашия. Ако се случи да танцуваме с тях танца на смъртта, то не говорим за това и никога не го обсъждаме с живите.

— Но аз съм един от вас!

— Още не, момче. Чак след един живот.

Тогава Ник разбра защо бе танцувал като един от живите, а не като един от тези, които бяха слезли от хълма.

— Разбирам… струва ми се — успя да каже той.

Спусна се тичайки по хълма, десетгодишно забързано момче, и за малко да събори Дигби Пуул (1785–1860, „Таз участ чака всички вас“). Задържа се на крака само с усилие на волята и се спусна към стария параклис, уплашен, че може да изпусне Сайлъс, че наставникът му ще излезе, докато Ник стигне до там.

Момчето седна на пейката.

Долови движение зад себе си, въпреки че не чу нищо, и наставникът му каза:

— Добър вечер, Ник.

— Ти беше там снощи — заяви момчето. — Не се и опитвай да ми обясняваш, че не е вярно, защото знам, че беше там.

— Да — каза Сайлъс.

— Танцувах с нея. С дамата на белия кон.

— Така ли?

— Ти видя! Ти ни гледаше! Мъртвите и живите! Ние танцувахме. Защо никой не иска да говори за това?

— Защото това е тайнство. Защото има неща, за които на хората им е забранено да говорят. Защото има неща, които не помнят.

— Но ти в момента говориш за това. Ние с теб говорим за танца със смъртта.

— Аз не съм танцувал — отбеляза Сайлъс.

— Но го видя.

Сайлъс отвърна:

— Не знам какво видях.

— Танцувах с дамата, Сайлъс! — възкликна Ник. В този миг наставникът му изглеждаше почти съкрушен и Ник се уплаши, като дете, което е събудило спяща пантера.

Но Сайлъс само каза:

— Този разговор приключи.

Ник щеше да продължи — имаше стотици неща, които искаше да каже, колкото и неразумно да изглеждаше — но нещо го разсея — нещо изшумоля, тихо и нежно, и сякаш хладно перо погали лицето му.

Ник тутакси забрави за танца и страховете му бяха заместени от очарование и възторг.

Виждаше го за трети път в живота си.

— Виж, Сайлъс, вали сняг! — извика той, а радостта изпълваше сърцето и главата му и не оставяше място за нищо друго. — Наистина вали сняг!

Малка табела във фоайето на хотела съобщаваше, че тази вечер зала „Вашингтон“ е затворена за частно събрание, но не се казваше какво е то. От вида на хората в залата не се разбираше естествено на събитието. От пръв поглед ставаше ясно само едно — че в залата няма жени. Всички присъстващи бяха мъже, седяха край кръгли маси и довършваха десерта си.

Бяха около стотина на брой, без изключение в строги черни костюми. И облеклото май беше единствено общо между тях. Всичко останало беше различно. Косите им бяха бели или тъмни, руси, червени или бяха плешиви. Лицата им бяха приятелски или враждебни, любезни или навъсени, открити или потайни, груби или деликатни. Повечето бяха с бяла кожа, но имаше и с черна, и с кафява. Бяха европейци, африканци, индийци, китайци, южноамериканци, филипинци, американци. Всички говореха на английски, когато разговаряха помежду си или със сервитьорите, но акцентите им бяха най-разнообразни. Идваха от целия свят.

Мъжете в черни костюми седяха около масите, а един от тях се бе изправил на подиума — едър, добродушен човек в костюм като за сватба — и изреждаше Извършените Добри Дела. Деца от бедни райони бяха заведени на екзотични ваканции. Бе купен автобус, за да кара хората на екскурзии.