Добри поличби
![Добри поличби](/uploads/posts/books/11860/11860.jpg)
Добри поличби читать книгу онлайн
Според “Правите и акуратни предсказания” на Агнес Нътър светът ще свърши в събота. Всъщност тази събота. Точно след вечеря. Което означава, че Армагедон ще връхлети в съботната вечер. Ще има морета от пламъци, дъждове от риба, луната ще се облее в кръв и армиите на Рая и Ада ще влязат в последна битка. Което е и главният проблем на Кроули, най-способният демон, по рождение влечуго, и на неговия опонент и стар приятел Азирафел, талантлив ангел и собственик на антикварна книжарничка, тъй като и на двамата животът на земята им харесва. Така че те нямат друга възможност, освен да спрат четиримата мотоциклетисти на Апокалипсиса, използвайки силите на Армията за лов на вещици. А над всичко /под всичко, в случая на Азирафел/ трябва да намерят и убият Антихриста, най-могъщото създание на земята. А това е страхотен срам, защото той е единайсетгодишен, обича кучето си, което под рунтавата си козина е порода адска хрътка, наистина го е грижа за околната среда и е от този сорт момчета, с които всеки родител би се гордял..И ако това не е достатъчно остава неделята...
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту pbn.book@yandex.ru для удаления материала
— Кой си ти? — попита тя.
— Адам Йънг — представи се Адам. — Живея малко по-надолу.
— О, да. Чувала съм за тебе. — Анатема избърса очите си.
Адам се поизпъчи.
— Госпожа Хендерсън ми каза, че трябвало да се озъртам за тебе — додаде тя.
— Тук съм известен — обясни Адам.
— Каза, че си роден да увиснеш на бесилото — обясни Анатема.
Адам се ухили. Лошата слава не беше толкова добра, колкото добрата, но все пак си беше къде-къде по-добра от глухата неизвестност.
— Каза, че ти си бил най-лошият от Ония. — Анатема като че ли се поразвесели. Адам кимна.
— Ето какво ми рече: „Да се пазиш от Ония. Те са банда подстрекатели и нищо друго. Младият Адам е същият като вехтия Адам.“
— Защо плачеш? — постави ребром въпроса Адам.
— А? О, просто изгубих нещо — обясни Анатема. — Една книга.
— Ако искаш, ще ти помогна да я потърсиш — галантно предложи услугите си Адам. — Всъщност знам доста неща за книгите. Писал съм книга. Страшна книга беше. Почти осем страници дълга. Разправяше се за един пират, който беше прочут детектив. Картинките също ги нарисувах аз. — А после в пристъп на щедрост додаде: — Ако искаш, ще ти я дам да я прочетеш. Бас ловя, че е много по-интересна от всякакви такива книги, дето си ги загубила. Особено там, в космическия кораб, когато динозавърът излиза да се бие с каубоите. Бас държа, че мойта книга ще ти оправи настроението. Няма да ти разправям на Брайън как му го оправи. Каза, че никога не бил се чувствал в такова добро настроение.
— Благодаря ти. Сигурна съм, че твоята книга е много добра. — Адам бе спечелил симпатиите й завинаги. — Но нямам нужда от твоята помощ, за да търся моята книга… Според мен вече е твърде късно.
Тя се загледа замислено в Адам.
— Предполагам, че познаваш района много добре?
— О, познавам го с километри наоколо.
— Не си ли виждал двама мъже с голяма черна кола?
— Да не са ти я откраднали? — Изведнъж на Адам му стана много интересно. Издирването на банда международни крадци на книги щеше да е благодарен завършек за деня.
— Всъщност не. Горе-долу. Искам да кажа, без да искат. Търсеха Имението, но днес аз ходих там и никой не знаеше нищо за тях. Според мен там имаше нещастен случай или нещо такова.
Тя се вгледа в Адам. В него имаше нещо странно, но не можеше да налучка какво. Просто я глождеше тревожното чувство, че това нещо е важно и не бива да позволява то да й убегне. Нещо в него…
— Как се казва книгата? — попита Адам.
— „Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица.“
— Вещица?
— Вещица. Като в „Макбет“ — поясни Анатема.
— Това съм го гледал. Много беше интересно какви ги вършеха тия крале. Да се сбъркаш. Ама защо „прави“?
— Прави е означавало… ами точни. Или верни — в него определено имаше нещо странно. Някаква спокойна напрегнатост. Щом се появи, всичко останало и дори пейзажът започна да избледнява и се превърна във фон.
Тя живееше тук от месец. Освен с госпожа Хендерсън, която на теория се грижеше за къщата и вероятно при най-малкия удобен случай се ровеше в нещата й, тя не беше разменила с никого повече от десетина думи насериозно. Остави ги да я мислят за художничка. Пейзажът тук беше от любимите на художниците.
Всъщност беше ужасно красив. А тъкмо около това село беше направо великолепен. Ако Търнър и Ландсиър бяха засекли в някоя кръчма Самюъл Палмър и се бяха спогодили, а после бяха хванали Стъбс да нарисува конете, пак нямаше да е толкова хубав.
А беше потискащо, защото тъкмо тук щеше да стане онова. Поне според Агнес. Пишеше го в книгата, която тя, Анатема, бе позволила да се загуби. Разбира се, фишовете бяха у нея, но просто не беше същото.
Ако в този миг Анатема владееше напълно собствените си мисли — а покрай Адам никой никога не владееше напълно собствените си мисли, — тя щеше да забележи, че колчем се опиташе да мисли за него на по-дълбоко равнище от повърхностното, мислите й се изплъзваха като патица от водата.
— Страшна работа! — възкликна Адам. Размишляваше наум как може да се използва книга с прави и акуратни предсказания. — Вътре пише кой ще спечели националната купа, нали така?
— Не — отвърна Анатема.
— За космически кораби пише ли?
— Не много — призна Анатема.
— За роботи? — попита с надежда Адам.
— Съжалявам.
— На мен тогава не ми звучи много точно — рече Адам. — Не виждам за какво бъдеще пише в нея, щом като няма роботи и космически кораби.
„За бъдеще, траещо около три дена — помисли си мрачно Анатема. — За това пише в нея.“
— Искаш ли лимонада? — предложи тя.
Адам се подвоуми. После реши да хване бика за рогата.
— Виж к’во, извинявай, че те питам, ама такова, ако въпросът не е много личен, ти вещица ли си?
Анатема присви очи. Госпожа Хендерсън и нейното ровичкане бяха дотук.
— Някои хора може да го наричат така — рече тя. — Всъщност съм окултистка.
— О, добре. Значи всичко е наред — живна Адам. Тя го изгледа от горе до долу.
— Нали знаеш какво е окултистка?
— О, да — заяви уверено Адам.
— Е, щом вече си по-щастлив — рече Анатема, — заповядай, влез. И аз бих пийнала една… Адам Йънг?
— Да?
— Ти си мислеше: „Нищо им няма на очите ми, какво ги е зяпнала така“, нали?
— Кой, аз ли? — виновно рече Адам.
Кучето правеше проблеми. Не искаше да влезе в къщата. Приклекна на прага и заръмжа.
— Хайде де, глупаво куче такова — подкани го Адам. — Това е просто старият Джасмин котидж — той погледна засрамено Анатема. — Обикновено прави каквото му кажа, и то веднага.
— Можеш да го оставиш в градината — предложи Анатема.
— Не — възрази Адам. — Каквото му кажа, това трябва да прави. Чел съм го в една книга. Обучението е нещо много важно. Всяко куче може да бъде обучено, така пишеше. Баща ми каза, че мога да го задържа само ако е добре обучено. Хайде, Куче. Влизай вътре.
Кучето изскимтя и го изгледа умолително. Късата му опашка удари два-три пъти пода.
Гласът на Господаря.
Изключително неохотно, сякаш влизаше в раззината паст на хала, то се промъкна през прага.
— Готово — рече гордо Адам. — Браво на момчето.
И още едно късче от Ада беше изпепелено…
Анатема затвори вратата.
Над вратата на Джасмин котидж открай време висеше подкова — още от времето на първия обитател, преди векове; по онова време върлувала Черната смърт и човекът решил да се защитава по всички възможни начини.
Подковата беше ръждясала и наполовина покрита с патината на вековете. Така че и двамата нито се замислиха, нито изобщо забелязаха, че в момента изстива, след като се бе нажежила до бяло.
Какаото на Азирафел се беше вледенило.
Единственият звук в стаята беше сегиз-тогиз шумоленето на преобърната страница.
Мине се, не мине, на вратата започваше да се хлопа, когато се случеше потенциалните купувачи на „Интимни книги“ в съседство да объркат входа. Той не им обръщаше никакво внимание.
А от време на време едва се сдържаше да не изругае.
Всъщност Анатема още не беше успяла да се почувства у дома си в новата къща. Повечето от уредите й бяха струпани на масата. Изглеждаше интересно. Всъщност изглеждаше така, сякаш някой вуду-жрец току-що е изкупил магазин за научна апаратура.
— Прекрасно! — възкликна Адам, ръчкайки из купчината. — Какво е това трикракото?
— Магодолит — обади се Анатема от кухнята. — С него се проследяват лей-линиите.
— А те какво са? — Тя му обясни.
— Брей! — възкликна той. — Верно?
— Да.
— И са навсякъде?
— Да.
— Никога не съм ги виждал. Да се шашардисаш — навсякъде гъчкано със силови линии, пък аз да не съм ги забелязал.
На Адам не му се случваше често да слуша, но този ден прекара най-завладяващите двайсет минути в живота си. В семейство Йънг никой не чукаше на дърво, нито плюеше през рамо. Единственият уклон в свръхестествена посока беше неохотната преструвка — когато Адам беше по-малък, — че Дядо Коледа влизал през комина 26.