Даровете всечовешки

Тя бързо извърна поглед — не искаше да види повече. Широк в раменете, като баща си. Сто на сто беше смайващо красив. В края на краищата нали извличаше обаяние от поданиците си.

Не като нея. Въпреки че някои Владетели на руни жадно извличаха обаяние от поданиците си и придобиваха неописуем чар, за да прикрият личната си грозота, Йоме беше благословена с естествена красота. Още когато се родила, две красиви девици предложили да дарят принцесата със своя чар и родителите ѝ приели дара им. Но когато Йоме порасна достатъчно, за да разбере какво струват даренията на поданиците, отказа да получава повече дарове.

— На ваше място не бих стояла толкова близо до стената — каза Йоме на Габорн. — Нали не искате да ви забележат.

— Радж Атън ли? — попита Габорн. — Че какво ще види оттук? Млад мъж, който разговаря с девица на кулата?

— Радж Атън има в ордата си десетки далекогледци. Те със сигурност ще познаят една принцеса, когато я видят тук… и един принц.

— Толкова красива принцеса не е трудно да се забележи — съгласи се Габорн, — но се съмнявам, че някой от хората на Радж Атън изобщо ще ми обърне внимание.

— Вие носите герба на Ордън, нали? — попита Йоме. Ако Габорн вярваше, че хората на Радж Атън няма да разпознаят един принц дори само по външността му, нямаше да спори с него. Все пак си представи извезания на наметалото му зелен рицар. — По-добре ще е да не ви забележат на тези стени.

Габорн се изсмя сухо.

— Нося наметалото на един от вашите войници. Няма да издам присъствието си. Не и преди да пристигне баща ми. Ако историята изобщо е учител, това може да се окаже дълга обсада. Замъкът Силвареста не е падал от осемстотин години. Но вие трябва да удържите само три дни — най-много. Само три дни!

Говореше убедено. Искаше ѝ се да му повярва, да повярва, че обединените сили на бойците на баща ѝ и войниците на крал Ордън могат да отблъснат гигантите и чародеите на Радж Атън. А Ордън щеше да призове на помощ лордовете на Хиърдън.

Въпреки осемдесетте стъпки височина на стените на замъка, въпреки дълбочината на рова, въпреки лъкометците по стените и катапултите, скрити под тях, надвиването на Радж Атън ѝ се струваше безнадеждна работа. Толкова ужасяваща беше славата му.

— Крал Ордън е практичен човек. Дали изобщо ще дойде? Едва ли ще рискува живота си, за да защити Силвареста.

Тонът ѝ оскърби Габорн.

— За някои неща може и да е практичен, но не и когато става дума за приятелство. Освен това боят тук е най-подходящото решение за него.

— Разбирам… Естествено, защо баща ви да се сражава у дома, да вижда как собственият му народ загива, да гледа как се сриват стените на неговия замък, след като не по-зле може да се отбранява тук?

Габорн почти изръмжа:

— От двайсет години баща ми идва тук за Хостенфест. Знаете ли колко завист е събуждало това навсякъде другаде? Могъл е да го празнува у дома — или другаде — но той идва тук! Баща ми може да гостува на други крале по политически причини, но само едного нарича приятел.

Йоме имаше твърде смътна представа какво мислят други крале за баща ѝ. Но нито едно от нещата, които си мислеха, не ѝ се струваше добро. „Милозлив глупак“, така го наричаха. Като Клетвообвързан лорд, той се беше заклел никога да не взима дарове от своя народ, освен ако не му ги дават драговолно и свободно. Баща ѝ можеше да си откупува дарове — мнозина щяха с радост да си продадат било зрение, било слух или глас. Но Силвареста нямаше да се унижи да купи качествата на друг. Разбира се, баща ѝ нямаше и да си помисли да насилва или изнудва хората за дарове. Не беше Вълчи господар, не беше Радж Атън.

Но виж, бащата на Габорн беше друг случай. Ордън сам се беше провъзгласил за „прагматик“ по отношение взимането на дарове — човек, който получаваше доброволно предлагани дарове, но който също така като по-млад се беше замесвал в не много достойното дело с откупуване на дарове. На Йоме ѝ се струваше, че дори малко прехвърля границата на прагматизма. Струваше ѝ се, че носи морална вина. Някак твърде лесно успяваше да спечели доверието на по-низшите от него; някак твърде евтино и твърде често беше купувал дарове както за себе си, така и за бойците си. Всъщност за бащата на Габорн се говореше под сурдинка, че лично той притежавал над сто дара.

И все пак, въпреки всичко това, Йоме знаеше, че бащата на Габорн, крал Ордън, не е като Радж Атън. Той никога не бе взимал „силом селяшкия дар“, не беше трупал селяшка сила в замяна на отложен данък. Никога не беше спечелвал любовта на девица и след това да я моли да му отдаде не само сърцето си, но и дара си.

— Простете ми — каза Йоме, — бях несправедлива за Ордън. Изнервена съм. Той винаги е бил добър приятел и достоен крал на своя народ. Но все пак не мога да се отърва от натрапчивото опасение, че баща ви използва Хиърдън като щит. И че когато ние се сгромолясаме под удара на Радж Атън, той ще ни зареже и ще избяга от бойното поле. Това би било разумен ход.

— Значи не познавате баща ми — отвърна Габорн. — Той е верен приятел. — Все още беше уязвен, но в тона му се долавяха толкова плавни нотки на искреност, че Йоме се зачуди колко ли дарове на Глас притежава Габорн. „Колко ли онемели човешки същества ти служат?“ — за малко щеше да го попита, сигурна, че са поне десетина.

— Вашият баща няма да се лиши от живота си, за да защити нас. Вие знаете това, разбира се.

— Той ще направи каквото трябва — хладно заяви Габорн.

— Дано не се окажете прав — прошепна Йоме.

И почти неволно погледна надолу в цитаделата на Посветителите. Край отсрещната стена пристъпваше едно от миризливите видиотени същества на баща ѝ — жена, чийто ум беше толкова изцеден от мозъка ѝ, че не можеше да контролира вътрешностите си; един слепец я водеше в трапезарията. Двамата завиха покрай един старец, чийто метаболизъм беше толкова забавен, че за цял ден едва успяваше да се премести от една стая в друга — и при това имаше късмет, че изобщо можеше да се движи, защото повечето с изцеден метаболизъм просто потъваха в омаян сън и се събуждаха едва когато владетелят, държащ техния дар, умре. Призля ѝ.

Като Владетели на руни, Йоме и нейното семейство наследяваха великата благодат на своите поданици, но цената беше ужасна.

— Сравнението ви е уместно, принцеса Силвареста, но баща ми с нищо не е заслужил вашето неуважение. Този негов прословут „прагматизъм“ опазва нашите кралства от Радж Атън през последните десетина години.

— Това не е съвсем вярно — възрази Йоме. — През тези години баща ми е пращал убийци на юг. Много от най-опитните му воини са отдавали живота си. Други са попадали в плен. Колкото време сме спечелили, спечелили сме го отчасти с кръвта на най-добрите си мъже.

— Разбира се — отвърна Габорн насмешливо. Намекваше, че не гледа сериозно на усилията на баща ѝ.

Тя знаеше, че бащата на Габорн се е подготвял за тази война от десетилетия, че се е борил по-упорито от всички да отслаби мощта на Радж Атън. Осъзна освен това, че се опитва да вкара Габорн в спор, но той не притежаваше буйния нрав на баща си. Йоме искаше да не хареса Габорн, искаше сама да се убеди, че при никакви обстоятелства не би могла да го обикне.

За миг се изкуси да го погледне, но не посмя. Ами ако лицето му грееше като слънцето? Ами ако се окажеше неописуемо красив? Дали сърцето ѝ нямаше да запърха под ребрата като мушица, биеща с крилца по стъклото на прозореца?

Вече се стъмваше. Блясъкът на огньовете сред дълбокия лес напомни на Йоме за тлееща жарава — червеникав пламък, примигващ под листа от злато и пурпур. Покрай гората се движеха главанаци и съвсем малко му трябваше на човек, за да ги сбърка с купи сено — толкова космати бяха златистите им глави и гърбове.

— Простете ми, че споря — каза Йоме. — В лошо настроение съм. Вие не заслужавате грубо отношение. Предполагам, че ако много искаме да се бием, можем просто да слезем на бойното поле и да посечем няколко от войниците на Радж Атън.