Зимният фестивал

— Войната приключи — или поне скоро ще бъде — изтъкна Ейдриън. — Вече не ви трябва Бректън.

— Точно така — рече Салдур.

Ейдриън го побиха тръпки от безгрижния тон, с който регентът изрече думите си.

— Дори и без война се нуждаем от силни люде, които да поддържат реда — обясни Етелред. Вземайки стъклена фигурка от бюрото на Салдур, започна да си я подхвърля от ръка в ръка.

Салдур стисна зъби, докато очите му проследяваха всяко прелитане на фигурката.

— Когато Бректън отказа, Арчи заплаши да използва него и роялистите срещу нас. Представяш ли си? Каза, че щял да се отправи срещу Акуеста. Мисли си, че може да ми се противопостави! Този малък… — Етелред трясна фигурката в бюрото, разтрошавайки я. — О, извинявай, Саули.

Салдур въздъхна, но не каза нищо.

— Както и да е — Етелред изтупа ръце, при което по плота на бюрото паднаха още парченца стъкло. — Кой би помислил, че един рицар ще откаже титлата маркиз плюс цяло кралство? Надутият му глупак! И за какво го прави? Вярност към Арчи Белънтайн. Който го мрази. Винаги го е правил. Нелепо е.

— Което ни отвежда към това защо си тук, господин Блекуотър — рече Салдур. С дантелена кърпичка измете стъклените парченца в кофа за боклук. — Колкото и да ми се ще да си я припиша, идеята беше на Гай — Салдур кимна към стража.

Гай не промени вдървената си поза, като че това беше обичайната му позиция.

— Откривайки те в градината, Гай осъзнал, че ти можеш да разрешиш малкия ни проблем със сър Бректън.

— Не разбирам — рече Ейдриън.

Салдур извъртя очи.

— Не можем да позволим на Бректън да достигне армията си при Дрондил Филдс. Тогава бихме се осланяли на милостта на Арчи. Той би могъл да изисква всичко, докато Бректън отговаря за лоялността на армията му.

Объркването на Ейдриън не намаля.

— И?

Етелред се изкикоти.

— Бедният Саули, прекалено много разчиташ на намеци. Този човек е боец, а не стратег. Трябва да му се каже в прав текст — обръщайки се към Ейдриън, продължи. — Бректън е опитен воин и не се надявахме да намерим човек, който да го победи, докато Гай не изтъкна, че ти си идеален за тази работа. Накратко, искаме да убиеш сър Бректън.

— Турнирът на Зимния фестивал ще започне след няколко дни — продължи Салдур. — Бректън също ще участва. Искаме да го победиш. Неговото копие ще бъде със затъпен връх, а твоето ще има бойно острие, скрито под порцелан. Когато той умре, проблемът ни ще бъде решен.

— И защо точно бих се съгласил?

— Както добрият регент обясни — рече Гай, — убийството на серет се наказва със смърт.

— Освен това — вмъкна Етелред — като знак на добра воля ще ти платим сто златни тенента. Какво ще кажеш?

Ейдриън знаеше, че никога не би убил Бректън. Макар да не го бе срещал, познаваше по-малкия му брат Уесли, служил заедно с Ройс и Ейдриън на борда на „Изумрудената буря“. Младежът бе умрял в битка, сражавайки се заедно с тях в Замъка на четирите вихъра. Саможертвата му бе променила живота им. Никой не се бе показвал по-достоен за лоялност и ако Бректън беше дори и наполовина като по-малкия си брат, Ейдриън му дължеше поне един живот.

— Какво би могъл да каже? — отвърна вместо него Салдур. — Той няма избор.

— Не бих казал — отвърна Ейдриън. — Прави сте. Аз съм обучен тешлор. Докато говорехте, изчислих осем различни начина да убия всички в стаята. Три от тях включват единствено ножа за писма, с който си играеше регент Салдур.

Той отпусна ръце и промени стойката си. Моментално Етелред и Гай, бойци и двамата, заеха защитна стойка.

— Почакай — гласът на Салдур потрепери, лицето му показваше напрежение. — Преди да направиш нещо прибързано, помисли, че прозорецът е прекалено малък, за да се провреш през него, а хората в коридора няма да те оставят да си идеш. Ако наистина си толкова добър, би могъл да отнесеш мнозина от тях със себе си, но дори и ти не можеш да ги надвиеш до един.

— Може и да е така. Скоро ще узнаем.

— Луд ли си? Избираш смъртта? — избухна Салдур. — Ние ти предлагаме злато и опрощение. Каква полза има да откажеш?

— Ами той планира да избие всички ви — за пръв път заговори мъжът с шахматната фигура. — Това е добра размяна — кон срещу кон, офицер и крал. Но вие не му предложихте правилното възнаграждение. Дайте му принцесата.

— Да му дадем…? — Салдур изглеждаше объркан. — Кого? Ариста?

— Да не би да имате и друга принцеса, за която не зная?

— Ариста? — попита Ейдриън. — Принцесата на Меленгар е тук?

— Да, те планират да я екзекутират за Зимния фестивал — отвърна мъжът.

Салдур изглеждаше объркан.

— Че защо ще го е грижа…

— Защото Ейдриън Блекуотър и неговият партньор, Ройс Мелбърн, двамата по-известни като Ририя, са работили като кралски защитници в Меленгар. Имали са ключова роля в почти всеки успех на Олрик или сестра му през последните години. Подозирам, че сега дори може да са приятели с кралското семейство. Е, поне доколкото благородниците могат да си позволят да другаруват с простолюдни.

Ейдриън се опитваше да запази лицето си невъзмутимо и успокои дишането си.

Пленили са Ариста? Как са успели да я заловят? Дали е ранена? Откога е при тях? Кой е този човек?

— Виждате ли, Ваша милост, господин Блекуотър е романтик по душа. Обича да защитава честта си, да се захваща с достойни дела. Убийството на невинен рицар, особено толкова издигнат като Бректън… би било… грешно. Но спасяването на изпаднала в беда дама е нещо съвсем различно.

— Това проблем ли ще бъде? — Етелред се обърна към Салдур.

Регентът се замисли.

— Момичето се оказа находчиво и ни създаде доста проблеми, но… Медфорд е разрушен, националистите са пръснати, а Дрондил Филдс няма да издържи още дълго. Не виждам как би могла да застраши империята.

— Е — обърна се Етелред към Ейдриън, — имаме ли сделка?

Ейдриън изучаваше мъжа край шахматната дъска. Макар да не го бе виждал преди, чувстваше се сякаш би трябвало да го разпознае.

— Не — накрая каза Ейдриън. — Искам и Дигън Гаунт.

— Видяхте ли? Той е закрилникът! — възкликна Гай. — Или му се ще да бъде. Очевидно Есрахаддон му е казал, че Гаунт е наследникът.

Етелред изглеждаше притеснен.

— Това е изключено. С години издирвахме Наследника на Новрон. Не можем да го освободим.

— Не просто години — векове — поправи го Салдур. Взираше се в Ейдриън с леко отворена уста, опипвайки предните си зъби с връхчето на езика. — Есрахаддон е мъртъв. Ти потвърди това, нали, Гай?

Стражът кимна.

— Лично уредих тялото му да бъде ексхумирано и изгорено.

— А колко знае Гаунт? Чух, че сте си побъбрили няколко пъти.

Гай поклати глава:

— Малко, доколкото успях да определя. Настоява, че Есрахаддон изобщо не му е казвал, че той е наследникът.

— Но Ейдриън ще му каже — протестира Етелред.

— Е, и? — отвърна Салдур. — Това какво значение има? Двамата може да пътуват из провинцията, оповестявайки произхода на Гаунт по върховете на планините. Кой ще им обърне внимание? Модина ни служи добре. Хората я обичат и я приемат за неоспоримия истински Наследник на Новрон. В крайна сметка тя уби гиларабрина. Опитат ли се да убедят хората, че Гаунт е наследникът, не ще получат подкрепата нито на селяните, нито на благородниците. Проблемът не беше самият Дигън, а по-скоро Есрахаддон, който можеше да го използва като марионетка. След като магьосникът вече го няма, Гаунт не е заплаха.

— Не съм убеден, че патриархът ще одобри — рече Гай.

— Патриархът не се е изправил срещу тешлор в момента, нали?

— Ами децата на Гаунт? Десетилетия по-късно те може да предявят претенции за трона. Трябва да се погрижим за това.

— Защо да се тревожим за проблеми, които може изобщо да не възникнат? Защо не се погрижим за настоящите си проблеми и оставим бъдещето да се развива? Какво ще кажеш, Ланис?

Етелред кимна.

Салдур се обърна към Ейдриън:

— Ако успееш да убиеш сър Бректън в турнира, ще освободим Дигън Гаунт и принцеса Ариста. Но трябва да напуснете Аврин завинаги. Съгласен ли си?