Зимният фестивал

Намираха се в стаята му в странноприемницата, първата им среща след напускането на Ройс. Сега Албърт беше отседнал в палата и Ейдриън държеше срещите им да бъдат нарядко. Един гост на императрицата можеше и да посети някаква занемарена кръчма да се развесели, но твърде много посещения биха събудили подозрение.

— Джени ме запозна със секретарката на императрицата — рече Албърт. Бе облечен в тежко наметало, чиято семпла вълна скриваше пищните му одежди. — Момичето се разплака от радост, когато Джени ѝ каза новините за семейството ѝ. Спокойно мога да заявя, че лейди Амилия обича херцогинята, а на мен поне се доверява. Да беше видял Джени. Възхитителна беше. А покоите ѝ са невероятни.

— Ами Лио?

— Тих — както винаги, но и той е в кюпа. Ако за Джени не представлява проблем, за него също не е. Пък и той винаги е мразел Етелред.

Двамата седнаха на масата. Бледата премигваща светлина откриваше само лицата им. Повече от седмица Ейдриън бе дирил информация в града, но не напредваше особено. Не умееше да планира като Ройс.

— А и знаеш как Джени обожава интригите — додаде Албърт. — Та както и да е, тя уреди да бъда назначен за официален сватбен организатор.

— Отлично. Научи ли нещо от полза?

— Попитах лейди Амилия за места, които биха могли да бъдат използвани за временно настаняване на изпълнителите. Казах ѝ, че е често срещана практика да се използват празни килии за целта, тъй като е трудно да се намери място в странноприемниците.

— Хитро.

— Благодаря, обаче нямаше полза. Според нея дворецът не разполагал с тъмница, само със затворническа кула.

— Това звучи добре.

— Която е празна.

— Празна? Сигурен ли си? Провери ли?

Албърт поклати глава:

— Нямам достъп.

— Защо, след като е празна?

Виконтът сви рамене.

— Никаква идея, но лейди Амилия ме увери, че е. Каза, че самата тя е била там. Пък и наблюдавах последните няколко нощи, убеден съм, че е права. Никаква светлина не видях. Макар че веднъж видях един серет да влиза.

— Други идеи?

Албърт забарабани с пръсти по плота, замисляйки се.

— Единствената друга забранена зона е петият етаж, където трябва да са покоите на императрицата.

— Виждал ли си я? — Ейдриън се приведе напред. — Говори ли с нея?

— Не. Доколкото мога да кажа, Модина никога не напуска стаята си. Амилия настоява, че императрицата е заета да ръководи империята, а и е още слаба. Очевидно тази комбинация прави невъзможно приемането на посетители. Това се оказа източник за раздразнение. Всички от гостуващите благородници искаха да я посетят, но им бе отказано.

— Все някой трябва да я вижда.

— Лейди Амилия със сигурност. Също така има и камериерка… — Албърт зарови в туниката си, измъквайки посмачкани пергаменти, които изправи на масата. — А, ето. Камериерката се нарича Ана, а пазачът пред вратата — отново се зачете в бележките си — Джерълд. Ана е дъщеря на търговец на платове от Колнора. Що се отнася до Джерълд, пълното му име е Джерълд Бейниф. Родом от Чадуик. Семеен приятел на Белстрадови.

Виконтът зашумоля с пергаментите.

— Веднъж е бил личен помощник на сър Бректън. Заради храбростта си е препоръчан за телохранител на императрицата.

— А регентите?

— Предполагам те биха могли да я посещават, но, доколкото мога да кажа, не го правят. Поне никой от хората, с които говорих, не помни да ги е виждал някога на петия етаж.

— Тогава как управлява тя, щом никога не се среща с Етелред и Салдур?

— Смятам, че е очевидно. Империята се управлява от регентите.

Ейдриън се облегна смръщен.

— Значи тя е марионетка.

Албърт сви рамене:

— Възможно. Това от значение ли е?

— Двамата с Ройс я познавахме — преди да стане императрица. Смятах, че тя би могла да ни помогне.

— Не изглежда, че тя притежава някаква власт.

— Някой знае ли?

— Някои от аристократите може и да подозират, макар повечето да изглеждат колосално незапознати.

— Не е възможно всички да са толкова наивни.

— Не трябва да забравяш, че много от тях са изключително набожни и фанатични империалисти. Вярват на историята, че родът ѝ води началото си от Марибор. Доколкото можах да проуча, по-голямата част от простолюдието също споделя това виждане. Слугите и дори дворцовите пазачи гледат на нея с възхита. Нередовните ѝ появи само засилват това. Мечтата на политика. Тъй като бива виждана рядко, никой не приписва грешките на нея, вместо това всички обвиняват регентите.

— Значи само Амилия, пазачът и камериерката я посещават? Никой друг?

— Така изглежда. О, чакай — Албърт поспря. — Нимбус също има достъп.

— Нимбус? — попита Ейдриън.

— Да, той е царедворец от Вернес. Срещнах го преди няколко години на някакво тържество или бал. Всъщност той беше този, който представи лорд Дареф и мен на Белънтайн, от своя страна довело до двойната кражба на писма за графа на Чадуик и Аленда Ланаклин. Нимбус е хилав веселяк, който обича да се облича в крещящи дрехи и напудрена перука. Винаги носи малка кожена чанта през рамо — носят се слухове, че вътре държи грим. По-умен е, отколкото изглежда. Много е наблюдателен — всичко чува. Бил е нает от лейди Амилия и работи като неин помощник.

— А каква е вероятността на теб да ти бъде позволена аудиенция с императрицата?

— Нищожна, подозирам. Защо? Току-що ти казах, че няма с какво тя да ни помогне. Или мислиш, че държат Гаунт в стаята ѝ?

— Не — Ейдриън прокара ръка върху масата, сякаш галейки сенките. — Просто бих искал да… не зная, да видя дали е добре, предполагам. Обещах на баща ѝ да се грижа за нея… да се уверя, че тя е добре.

— Тя е императрицата — изтъкна Албърт. — Или той не е чул?

— Мъртъв е.

— О — Албърт замлъкна.

— Просто бих се почувствал по-добре, ако мога да поговоря с нея.

— Гаунт ли е целта ни — или императрицата?

Ейдриън се намръщи.

— Е, не изглежда да напредваме с откриването на килията му.

— Струва ми се, че направих всичко в рамките на възможностите си. Аз съм организатор на сватба, не стражник. Хората стават подозрителни, ако заговоря за затворници.

— Наистина не смятах, че ще е толкова трудно да го открием.

Албърт въздъхна.

— Ще опитам отново — рече той, изправяйки се и пристягайки плащ.

— Почакай малко. Когато пристигнахме, не спомена ли, че набирали нови пазачи?

— Да, очакват огромни тълпи. Защо?

Ейдриън не отговори веднага, взирайки се в пламъка, масажирайки мазолестите си длани.

— Мислех си отново да размахам оръжие в името на короната.

Албърт се усмихна:

— Малко си свръхквалифициран за такава работа.

— Значи няма да имам проблеми да ме изберат.

Ейдриън си чакаше реда сред слабоватите, гърбави бъдещи войници. Те пристъпваха от крак на крак и духаха в шепи. Редицата се проточваше от главната порта до казармите в градината на двореца. Тъй като беше единственият със собствено оръжие и читаво наметало, Ейдриън се чувстваше не на място. Наложи си да влачи крак и да върви прегърбен.

Снежни преспи се бяха проснали край вътрешните стени на добре почистения двор. Пред казармите бе изкопана дупка, в която гореше огън. Над него стражниците спираха периодично, за да затоплят ръце или изпият чаша гореща напитка. Хлапета сновяха между кладенеца и купчините дърва, носейки съответно кофи или цепеници.

— Име? — запита груб войник, когато Ейдриън влезе в сумрачната казарма и се изправи пред очукано бюро.

Зад бюрото седяха трима мъже с кожени дрехи. Край тях имаше и дребен чиновник, когото Ейдриън бе виждал веднъж в двореца. Противен тип с оплешивяваща глава и оцапани с мастило пръсти, той имаше пред себе си пергамент, перо и мастилница.

— Имаш ли изобщо име? — запита мъжът в средата.

— Балдуин — отвърна Ейдриън. Чиновникът започна да драска по пергамента. Краят на перото му се развяваше като опашката на ядосана катерица.