Даровете всечовешки

После се пресегна и разтърси крал Ордън за раменете, сякаш го вдигаше от дълбока дрямка, за да се събуди и той.

Кралете станаха заедно и като че ли се провикнаха над долината. Макар устните им да не помръднаха, изрекоха някакви думи, които Габорн чу добре, нищо че над низините проехтя странен стон.

Отвъд долината последва бързият отговор. Две дами подкараха пред далечното множество и излязоха на петдесетина крачки пред горите, всяка повела по един оседлан кон.

Габорн ги позна. Едната жена беше кралица Венета Силвареста, а другата — собствената му майка.

Усмихваха се лъчезарно и като че ли си говореха, без да ги е грижа за нищо на света. Величествени. Щастливи.

Крал Силвареста и крал Ордън се хванаха за ръце и тръгнаха безгрижно през полето като на младини. Силвареста, изглежда, разправяше някаква дълга шега, а Ордън се смееше от сърце и клатеше глава. Вятърът превръщаше гласовете им в странно птиче чуруликане и думите се изплъзнаха на Габорн.

А се движеха тези призраци с измамна бързина, като сърни, подскачащи през тревата. Само след няколко стъпки стигнаха до жените си и ги целунаха за поздрав, след което яхнаха жребците си.

Наоколо по полята се надигнаха още рицари, за да се включат в лова. Мъже от падналия замък. Бащата на Шемоаз се появи от подножието на един вековен дъб и забърза през полетата към голямото множество.

Когато рицарите и кралете се включиха във великия лов, всички духове зад тях обърнаха конете си и поеха назад към недрата на Дънуд. Разнесе се далечен лай на кучета, смътен смях и ловни викове, излизащи от устата на различните лордове, а над всичко това звучеше рогът на Ерден Геборен.

От гърба на коня си бащата на Габорн се загледа над долината, сякаш видял за първи път живите рицари, вдигнали стан сред полята. За един кратък миг устата му зяпна от отчаяние, все едно че си спомни нещата от тленния си живот, или сякаш току-що си бе припомнил някой тревожен сън. После очите му се проясниха и той се усмихна широко. Светът на смъртните повече не го засягаше.

Обърна коня си, препусна навътре в леса и изчезна.

„Отиде си завинаги — разбра Габорн. — Докато не се присъединя и аз един ден към него.“

В този миг той усети, че плаче, но не от болка или от радост, а от удивление. Предната година, когато двамата с баща му бяха на бивак по време на лова в Дънуд, баща му беше казал, че кралете на Мистария и Хиърдън не трябва да се боят от духовете на Дънуд. Сега Габорн разбра защо.

Ние сме духовете на Дънуд, разбра той.

Но докато голямата орда обръщаше и започваше да изчезва в леса, един конник остана. Ерден Геборен дълго се взира в Габорн с пронизващите си очи, след което пришпори коня си напред.

„Той ме вижда. Вижда ме!“ — осъзна Габорн и сърцето му заблъска в гърдите от ужас, защото всеки знаеше, че да привлечеш погледа на един дух носи сигурна смърт.

Великият крал се движеше като в сън; прекоси низините като за един миг, така че само след секунда самият Ерден Геборен седеше в седлото си над главата на Габорн и се взираше надолу.

Габорн се вгледа в лицето на призрака. Носеше щита си и беше облякъл доспехи от зелена кожа. Шлемът му беше кръгъл, древна изработка.

Той се взря дълбоко в очите на Габорн, като стар познат.

Габорн си беше представял, че Ерден Геборен ще е млад, като в старите песни, че ще бъде с благородна осанка на млад, храбър воин. Но се оказа състарен мъж, отдавна преживял разцвета на силите си.

Ерден Геборен посочи земята в краката на Габорн и Габорн погледна надолу да види какво му сочи.

Щом направи това, сухите дъбови листа в тревата зашумяха и се размърдаха от лекия полъх, завъртяха се нагоре като при вихрушка, полетяха високо и изведнъж сплетоха дръжките си, а после се снишиха и кацнаха върху умитата му и сресана коса.

Мъже и жени зяпнаха в няма възхита.

Ерден Геборен бе короновал Габорн с короната от листа. Това бе древният символ на Мистария, знакът на Земния крал. А тази нощ бе навечерието на Хостенфест.

Но сред цялата тази сбрала се наоколо тълпа само един човек посмя да извика и гласът му заехтя над полята:

— Слава, слава на новия Крал на Земята!

Габорн вдигна глава да погледне в очите на призрачния Ерден Геборен и изведнъж разбра нещо. Можеше да властва над тези духове. Можеше да ги командва винаги. И той изрече с гневен и властен тон:

— Щом ме правите свой крал, заповядвам ви тогава вие и вашите легиони да направите каквото можете, за да защитите тези лесове. Радж Атън отне тук живота на много хора. Погрижете се да не отнеме повече.

Ерден Геборен кимна тържествено, а после обърна белия си кон и пое през полята. Жребецът запрескача като вихър сивите зидове и живи плетове и скоро навлезе в леса на Дънуд.

За няколко мига звуците на ловните рогове изкънтяха високо, а после заглъхнаха отново и духовете се скриха.

Всички се взираха в Габорн в пълно мълчание. Мнозина изглеждаха обзети от тревога, сякаш не бяха сигурни какво се е случило или пък не искаха да го повярват. Други просто бяха зяпнали от удивление. Казваха, че древните крале властвали над Дънуд, че лесът им служел. Габорн вече беше разбрал, че призраците на леса са служили на неговите предци… и сега той имаше смелостта да ги командва.

Почти не смееше да диша. Знаеше, че каквото и да изрече в този ден, то ще се запомни от всички.

Йоме го погледна и сълзите блеснаха в очите ѝ. Той вече държеше ръката ѝ, но сега пръстите ѝ го стиснаха силно. И тя вдигна високо ръката си.

Сред бедните хора и в двете кралства бракосъчетанието ставаше по подобен начин: мъжът и жената, които искат да сключат брачен съюз, заставаха пред свидетели, хванати за ръце, а някой приятел ги връзваше с бяла лента през кръста. Тогава новобрачните вдигаха стиснатите си ръце като един, за да видят всички.

Затова всеки разбра смисъла на жеста ѝ. „Аз съм бедна жена, която иска да сключи брак.“

Габорн вдигна ръката ѝ още по-високо и извика към всички в нощния стан:

— Видяхте сами как Силвареста и Ордън сега яздят заедно, както приживе, съюзени като верни приятели. Щом виждаме, че и смъртта не може да ги раздели, то нека и нашите народи да не бъдат разделени!

Всички в лагера останаха смълчани, все още никой не смееше да помръдне.

Херцог Мардън стоеше на стотина крачки долу на склона под тях. В краката му гореше огън и огряваше лицето му. Златният му бокал току-що беше напълнен. Беше едър мъж, по-годен за водач от всеки друг в Хиърдън. Лорд, когото хората обичаха и на когото разчитаха.

Сега като че ли стотици очи се обърнаха към херцога, в очакване на одобряващия му знак.

Мардън не беше глупак. Може би съзнаваше, че Хиърдън се нуждае от този съюз. Бе имал време да прецени богатството и мощта на Мистария. Сигурно разбираше и необходимостта той самият да се съюзи със Земния крал.

Но каквито и пресметливи мисли да минаваха през ума на херцога, той не го показа. Защото почти моментално вдигна златния си бокал за поздрав към Габорн, усмихна се широко и извика:

— Е, милейди, какво ще кажем?

Йоме стисна с все сила ръката на Габорн и я вдигна още по-нависоко. После се обърна към него, вдигна глава да го погледне и звездна светлина блесна в очите ѝ.

— От страна на Силвареста, аз приемам… с радост.

Херцог Мардън вдигна високо бокала си и извика:

— Комай нашият крал Силвареста все пак ще отпразнува тая година Хостенфест с лов! Нека се възрадваме за него… и за неговата дъщеря. Имаме двоен повод за празненство!

После бързо пресуши бокала си и го хвърли далече в нощта, в стана на своите войски — награда за някой беден войник.

Този жест накара не един и двама най-сетне да надигнат радостни възгласи и спечели за Мардън обичта на Габорн завинаги.

Пета книга

Ден двадесет и трети в Месеца на жътвата,

Възшествие на Земния крал

След това

Земните сили терзаеха Йоме вечерта на пира, когато тя се сгоди с Габорн, и страстта ѝ към него ставаше все по-силна. Може би защото Габорн и Бинесман седяха от двете ѝ страни и тя се чувстваше притисната между двамата, премазана от съзидателните им енергии. А може би умората я правеше по-открита за магията от обичайното.