Краят на империята

А стана това, че акциите на компанията започнаха да се сриват още преди насрочената среща на акционерите. Някой бе издал новината на Уолстрийт и филиалите му на останалите планети. По-късно се оказа, че също някой неизвестен бе подбил цената на акциите им ден-два по-рано, изваждайки на пазара голямо количество. Така и не можаха да открият кой стои зад това, тъй като лицензите бяха преминали през твърде много ръце.

Кеа Ричардс бе изчезнал, изоставяйки земните си владения, своите приятели, жените и притежанията си. Изглеждаше странно и показваше неизвестна досега негова спартанска черта. Оказа се, че част от именията му не са изплатени, а взети под наем. Същото важеше и за мебелировката, яхтите и гравиколите.

Остин Баргета се появи с мрачно лице на спешното съвещание. Корпоративните акционери бяха не по-малко изплашени и потресени от него. Предложиха да продължат срещата и на следващия ден. На сутринта Остин не дойде. След първата среща бе извадил пистолета от личния си сейф. Беше античен автоматичен пистолет, стрелящ със заредени с барут патрони, семейна реликва от древни времена. Наскоро бе поръчал да му изработят куршуми. След като го извади от касата, той дръпна бавно затвора и премести един патрон в цевта. След това завъртя несръчно пистолета, опря дулото в слепоочието си, помисли си, че ако не друго, Баргета винаги са били хора на честта, и натисна спусъка. Куршумът отнесе по-голямата част от фронталния му лоб. За съжаление не го превърна в труп. Остин Баргета, ослепял и онемял, способен само на примитивни реакции, продължи да живее.

От своята самоналожена изолация на Ганимед Кеа Ричардс прати тревожно писмо. Може ли да помогне? Имал малко спестени средства и ако стигнат, за да не се налага да преместват Остин в обществена болница, готов е да ги предостави. Семейството отказа. Може и да са банкрутирали, но не бяха изпаднали дотам да живеят от подаяния. Кеа изпита мимолетно съжаление — копелдакът трябваше да се прицели малко по-добре.

Кеа беше отмъстен. Както и мнозина други, сигурен бе в това. Неизвестната му майка, прокудена в ужасния свят на разселнически кораб. Баща му, баба му и останалите жители на Хило, издавени, защото компанията, отговаряща за океанските бариери, ги бе занемарила. Леонг Сук, която през целия си живот не бе познала друго освен недоимък — от родната си Корея до Мауи. По дяволите, дори нещастният Томпкинс, който със сигурност заслужаваше нещо по-добро, отколкото да преживява като наркоман в задна уличка. Работниците, сред които бе израсъл, космонавтите, изгубили живота си в пиянство или катастрофи, за да могат такива като Баргета да тънат в разкош. Но това бе само началото. Имаше още много, много като тях.

Кеа бе готов да построи своите „оръжия“ за превземане на света. Само един човек бе загинал при взрива на Деймос. Сапьор от групата, която Ричардс бе наел из подземния свят на Марс. Всички останали — учени, механици, хора от поддържащия персонал, бяха евакуирани дни по-рано на Ганимед, където започваше истинската работа. Кеа Ричардс бе готов за новия си живот.

25.

Кеа си бе отредил двайсет години за изкачването на трона — на трон, който сам щеше да създаде. Но не му отне толкова много — всичко се развиваше със светлинна скорост. Част от ускорението бе по негова воля. Знаеше, че трябва да бърза, за да изгради физичните, етични и икономически устои на своята крепост, преди Те да се опитат да му я отнемат. Под „Тях“ имаше предвид не само магнатите и свръхкорпорациите, но и планетните правителства. Затова трябваше да действа много бързо. Забрави напълно всякакъв личен живот.

В началото всички смятаха, че Ричардс просто се е оттеглил на Ганимед и се забавлява със своите научни играчки. Всъщност първото, което направиха учените, бе да преустроят кораба му така, че да върви с гориво от АМ2. „Горивният резервоар“ не беше по-голям от гръдния кош на Ричардс и бе изработен от Империум X, както и подхранващите го тръбопроводи. В началото възникна на пръв поглед неразрешимият проблем как да смазват двигателя от постоянния контакт с АМ2, но с течение на времето намериха изход.

Когато всички наземни тестове приключиха сравнително успешно, Ричардс и доктор Мастерсън се качиха на борда на кораба. Небосводът над тях бе изпълнен от надвисналия масив на Юпитер. Кеа вдигна кораба с маклийнова тяга, после премина на „Юкава“. Когато излезе на орбита, той провери свръхчувствителните датчици. Никой не следеше кораба. След това включи звездния двигател. Захранван от АМ2.

Нищо особено не се случи. Звездният двигател си беше звезден двигател, а хиперкосмосът — все така скучен. Нямаше нищо вълнуващо в този изпитателен полет. Малко след задействането на двигателя пред тях увиснаха червеникавите сфери на дванайсетте свята на Арктур. Още три други звездни системи бяха посетени през тази нощ. А при завръщането си на Ганимед горивният „резервоар“ изглеждаше толкова „пълен“, колкото и при отлитането.

Цената? Неизчислима. Горивото беше парченце от онзи малък къс, докаран от Кеа от Сектор Алва. От отломъка оставаха още три четвърти, прибрани в помещение от Империум X на Ганимед. Ето че мечтата се бе превърнала в реалност. Корабът претърпя ново преустройство и сега хангарът му бе разширен и облицован с Империум X.

И Кеа изчезна отново. Три земни месеца по-късно той се върна с хангар, натъпкан с АМ2. Имаше достатъчно гориво да подсигури всеки построен някога космически кораб и пак да му останат солидни запаси, за да поддържа работата на марсианските реактори за още три години. Даваше си сметка, че рано или късно ще трябва да построи роботизирани миньорски кораби, като всичко в тях бъде изработено от или изолирано с Империум X, и да ги отпрати към мястото на непоследователността, а оттам в другата вселена, за да се захванат за работа. Освен това ще се наложи да измисли някаква система за дистанционно управление, сигнали, които да не могат да бъдат засичани и проследявани, когато лети към Сектор Алва.

Кеа отдели известно време да изучава как така наречените петролни шейхове са използвали контрола си над нефта, за да променят земната култура. Възхитителен в своя невероятен егоцентризъм, планът естествено накрая се бе провалил заради алчност, лицемерие и непознаване на реалния свят. Ако Кеа решеше да играе тази карта, трябваше да си осигури най-силните козове. Но този план засега можеше да почака. Време беше да се разклатят някои клетки.

Кеа излезе от анонимност и обяви плановете си да построи луксозни кораби — космически яхти, — които да преминат на редовна първокласна служба между Земята и Марс. На цена, три пъти надхвърляща обикновен билет. Из баровете и клубовете на извънземните курорти се чуваха шушукания. Чудесно, но няма толкова много богати хора, които да си го позволят и които да поддържат плана на Кеа. Какво пък. Накрая и той ще фалира и ще тръгне да си търси работа като всички останали.

Корабите бяха построени. Приличаха по-скоро на товарни шлепове със среден размер, отколкото на луксозни яхти. Плъзна слухът, че предстои ново преустройство, този път на Ганимед. Кеа имал някои идеи, които щял да осъществи там. На Ганимед монтираха на корабите звездни двигатели. Заредиха ги и ги снабдиха с екипажи.

Тъй като никой не даваше пукнат грош за космонавтите, така и не бяха забелязали, че напоследък има повишено търсене на опитни космически вълци. Хора, които още не бяха изгубили илюзиите си, бяха готови да вдигнат очи към звездите. Тези, които преминаха изненадващо трудните тестове, бяха откарани за обучение на Ганимед. Около петнайсет процента от тях получиха обезщетение и бяха отпратени назад — психолозите откриха, че дори опитни космонавти могат да изпитват страхове от звездите отвъд „познатите“ светове. След време на останалите мъже и жени бяха показани новите кораби. Обучиха ги на навигация, пилотиране и обслужване. И ги пратиха. Към звездите. Да търсят ценни находки. И извънземни.