Краят на империята

Кеа се постара да издири най-уважавания и способен професор в студентското градче. Два пъти носителка на Нобелова награда. Появи се на една от лекциите й. Оказа се, че доктор Фийхели го помни от времето, когато беше неин студент. Какво е станало с него след това? Надяваше се, че се справя добре. Щастлив ли е? Дали не е получил преподавателско място в друг университет? Кеа измисли някаква история за лабораторни проучвания. Искал да се посъветва с нея — тя бе професор по микроанализ, — защото негов колега го запознал с нова концепция за микрочастиците. Не разбирал обаче много от нещата в разработките и би ли могла доктор Фийхели да му помогне? Да му отдели малко от времето си?

Тя отвърна, че по принцип не се занимава с консултации… но за свой стар студент… сетне прегледа съдържанието на фиша с повдигнати вежди. Започна да сумти развълнувано.

— Ако тази частица тук съществува — рече, — ще е нещо много интересно. Твоят приятел не прилага пълно описание на процеса на синтеза, но дори от това, с което разполагам, мога да преценя, че става въпрос за крайно необичайна форма на материя. Не бих искала да прибягвам до популярната формулировка „антиматерия“, защото няма да е съвсем точна.

— И как тази частица… ако наистина съществува, би могла да се използва като източник на енергия?

Повдигане на вежди. Сумтене. Доктор Фийхели подбираше внимателно думите си.

— Това също не е най-точната формулировка, но ще направя аналогия с древната история. Да предположим — макар че това също е невъзможно, — че можем да боравим безопасно с тази частица. Ефектът ще е като да използваме нитроглицерин — нали знаеш какво е нитроглицерин?

— Не, но ще проверя.

— Та, както казвах, това е като да се използва нитроглицерин при двигател с вътрешно горене. Огромно количество енергия, с което машината няма да може да се справи. Разбира се, всичко това са само теоретични разсъждения. Защото подобна частица не може да съществува в една логически устроена вселена.

— Благодаря ви, докторе. Значи спечелих баса. Нещо против да ми оставите вашите изчисления?

— Ами… защо не? Боя се обаче, че ще трябва да ти поискам хонорар, така че надявам се басът ти да е солиден. Какво ще кажеш… за един обяд?

Разработките, които й предостави, бяха, разбира се, върху АМ2. Кеа бе положил доста усилия през последните шест месеца, за да ги подреди в подходяща форма. Освен това знаеше за един двигател, който би могъл да се справи с подобна енергия. Звездният двигател. Липсваше му само „способът“. А залогът на баса бе значителен: цялата вселена.

Ричардс с удоволствие би платил не само обяда на доктор Фийхели. По дяволите, би й купил ресторант, в който да готвят само любимите й ястия и да й ги поднасят в апартамента до края на живота. Но не го стори — заведе я на обяд в ресторанта на факултета. Не можеше да си позволи повече. Когато нещата напреднат, всякаква връзка с него или АМ2 можеше да се окаже фатална за нея. А и самият Кеа би могъл да представлява заплаха за живота й. Той си даваше сметка, че когато наближи моментът да положи ръка на тази сила, някои същества ще трябва да умрат. Както се казваше в старите книги: трима могат да пазят тайна само ако двама от тях са мъртви…

Прибра изчисленията й при така изготвените разработки и се върна при Остин. Каза му, че държи да му покаже нещо много важно. На четири очи. Обясни, че работата е дебела. После подхвана историята си. За това как точно преди „Дестини I“ да бъде сполетян от катастрофа, доктор Фалзур анализирал някаква проба, взета от тъмна звезда, покрай която преминавали. И стигнал до забележителни открития. До заключения, че е възможно тази субстанция да се синтезира изкуствено. Субстанция, подобна на наблюдаваната в околностите на пулсара. Ако предположенията му се окажели верни, синтезът на субстанцията можел да доведе до…

В този момент, вместо да продължи, той показа на Остин изчисленията на доктор Фийхели.

— Кеа, стари приятелю — намръщи се Остин, наведен над екрана. — Нали знаеш, че ненавиждам числата. Не можеш ли да ми го обясниш с прости думи?

— Исках само да съм сигурен, че ще ми повярваш. Защото в противен случай току-виж си решил, че ми хлопа дъската.

След което му предаде всичко в сбито резюме. Докато го слушаше, Остин успя само да пусне едно кратко „ах“.

Кеа го наблюдаваше внимателно — наистина ли схващаше какво му обяснява?

По някое време Баргета заговори:

— Ако тази частица, това вещество, за което говориш, действително може да се синтезира… О, Кеа, разбирам защо се обърна към мен. Разбирам защо беше толкова загадъчен. Божичко, приятелю, това наистина е нещо грандиозно. Много, много голямо. Аз… може да стана Ръдърфорд. Повече дори. Да съм доктор Маклийн. Дори повече от него, с неговата жалка антигравитация. Това е всичко. Създадем ли звездния двигател, ще можем да използваме веществото за практически цели. Да утоляваме всякакви нужди. Чувствам се като първия човек, започнал да точи нефт от недрата на земята — както и да му е било името. О, Боже! Кеа, кажи ми, че това не е само някаква зла шега.

Близо цяла седмица Остин продължаваше да се колебае. Работата била твърде голяма, твърде важна, трябвало да се уреди въпросът със закона, да се създаде нещо като транспортен консорциум, да започнат изследвания, та това ще ги направи по-богати, отколкото са мечтали. Трябва да се захванат, защото за всеки човек идва такъв момент в живота. А той трябва да докаже, че е по-добър от баща си, по-добър от онзи, който някога е основал компанията…

Да го направим.

Беше събран специален екип от юристи и счетоводители. Те бяха поставени под прякото ръководство на Кеа. Както и лабораторията, построена в дълбока секретност. Кеа предупреди, че начинанието ще е доста скъпо. Остин бе готов да задели десет процента от годишните средства на компанията. Построиха лабораторията и наеха най-добрите учени в областта. Започнаха строежа на кораби за проучване в открития космос. Естествено из компанията тръгнаха слухове. За щастие — и благодарение на репутацията на Остин — това, което се разбра, бе възприето като поредната глупава и налудничава идея. Кеа не каза на никого, че е нарекъл операцията проект „Сук“.

В края на краищата целият проект, всички построени инсталации и наети учени наистина работеха нахалост. Кеа знаеше, че синтезирането на АМ2 е невъзможно. Или дори да е постижимо, ще е на такава цена, че ще е невъобразимо по-скъпа от използваното сега гориво за звездни двигатели. Сепна се при тази мисъл. Никога не казвай никога. Антиматерия Две не можеше да бъде синтезирана в този момент от историята, нито вероятно в който и да било друг. Нека остане така. А и кой би го интересувало — открият ли веднъж защитно поле срещу частиците, ще могат да екранират и корабите, пратени да ги събират. И тогава АМ2 ще се превърне в една от най-евтините суровини. За мен побърза да добави той.

Имаше три причини за целия този сложен маскарад. Първо, това щеше да създаде приемливо обяснение за появата на веществото. Което едва ли бе толкова важно. Второ, щеше да осигури изследователски кораби, които да бъдат изпратени с точни разпореждания. Инструкции, известни единствено на доверени хора от екипажа. Щяха да търсят елемент, който да бъде използван за изработване на екранировката, обозначаван от Кеа като „X“.

Имаше още една полза от проекта „Сук“ и тя бе, че Ричардс организира изграждането на неголяма вербовъчна служба. Чрез нея той откри и нае най-добрите изследователи за своя проект, което означаваше и най-добрите учени, с които на този етап разполагаше човечеството. Но освен че бяха най-добрите, те трябваше да отговарят на още две условия. Първото бе, че всеки от участниците трябваше да е ерген, или ако е семеен, семейството му да пътува с него и да бъде готово да прекъсне връзката си с останалите си роднини. Второто, всеки от тях трябваше да има някаква малка тайна. Ненаказано престъпление, перверзни сексуални интереси, непопулярни политически възгледи, алкохол, наркотици или, в най-добрия възможен случай, да е мизантроп. На тези хора Ричардс разчиташе да довършат научните изследвания и разработки върху АМ2. За своя станция той избра и закупи Първа база на Деймос. Каза на Остин, че там ще се извършват проучванията върху частицата X. Не съществуваше никаква опасност от изтичане на информация към конкуренцията, тъй като на Деймос щяха да се допускат само подбрани служители на Баргета, а всички останали лаборатории щяха да работят върху конкретни, ограничени проблеми.