Краят на империята

Според плана почти цялото депо бе посветено на тази задача. Оставаха малко жилищни помещения и място за огромен компютър, който да държи нещата под контрол.

На екрана всичко изглеждаше лесно…

Синд огледа коридора, по който тя и другарите й се промъкваха безшумно. Нищо друго освен сиви стени, сив таван и под, окъпани в непряка, мъждива светлина. След ремонтното коридорът вървеше право в продължение на половин километър. После извиваше наляво. На четвърт километър по-нататък те стигнаха централния компютър.

Поне дотук, мислеше си Синд, практиката изглежда дори по-лесна от теорията.

Приближиха завоя. Свиха. И престана да бъде лесно.

— В името на къдравите косми на брадичката на майка ми — изстена Ото, — сякаш сме попаднали в гнездо на стеган.

Сравнението му бе доста точно. Стеганът — смъртен враг на древния бор, преследван до пълното му изтребване — бе обитавал дълбоки пещери, до които се стигало по сложни лабиринти, издълбани в скалите. До ден-днешен борите играеха сложни игри, основаващи се на тези легендарни лабиринти.

Синд виждаше пред себе си нещо подобно. Инженерите от Дюсейбъл се бяха придържали само частично към плана. Вместо един коридор, водещ в една посока, главният тунел се разделяше дузина пъти.

И нямаше нищо, което да им подсказва кой коридор да изберат.

— Колко време имаме? — попита Синд, завладяна от нарастващо отчаяние.

— Няма значение — отвърна Ото.

— Има, по дяволите. Ако патрулният катер…

— Може да си надминала стария си наставник в много неща — прекъсна я Ото, — но все още има какво да учиш. В името на чорлавия задник на баща ми, казвам ти… това ми вдъхва надежда. — Веждите му помръднаха рязко. — Лабиринтът — рече той — винаги има някакво предназначение. Може да е за забавление или за да крие нещо.

Той оглеждаше бавно тунелите. Сенките във вътрешността на един от тях подсказваха, че оттам започват нови разклонения.

— Съществата от Дюсейбъл — поде, — най-често избират второто предназначение. Доколкото съм чувал, политиците винаги имат какво да крият.

— Защо им е да крият централния компютър? — попита Синд. — Мислех си, че достъпът до него е важен.

Ото кимна. Той повървя известно време из централния тунел и тропна с юмрук по стената. Солидна преграда. После глух отзвук. Ото извади малката резачка от джоба на колана си и направи миниатюрен отвор. Надзърна през него и се изкиска.

— Знаех си — рече и махна на другите да се приближат.

Синд надникна през отвора. Зад стената имаше голямо помещение, натъпкано със сандъци и варели от контрабанда.

— Депото изпълнява двойно предназначение — обясни Ото. — Да съхранява АМ2 на Империята и да обогатява черноборсаджиите от Дюсейбъл. Виждаш ли? Прав бях. Както винаги.

— Е, радвам се за теб — отвърна Синд. — Но това все още не ни подсказва кой тунел да изберем.

— Ах… това ли? Няма нищо трудно — отвърна Ото. — Просто се заинтригувах от тази загадка.

— Искаш да кажеш, че знаеш пътя?

— Разбира се. Тъпаците от Дюсейбъл са подбрали най-лесния лабиринтен вариант. Избираме тунела далече вляво. Оттам нататък, каквито и да са възможностите, винаги свиваме наляво. И накрая пристигаме.

— Ако грешиш — погледна го Синд, — може да изгубим ценни часове. Да провалим мисията. Да не говорим, че ще си изложим задниците на опасност.

— Съмняваш ли се в мен? В Ото? Майсторът на лабиринтните игри? — Ото я гледаше ококорено, учуден от липсата й на пълна увереност в него.

Синд се поколеба, сетне сви рамене и рече:

— Води.

Ото пое напред. Продължиха забързано по най-левия коридор, който непрестанно се разклоняваше. Ото винаги избираше лявата страна. Понякога стигаха задънена улица и тогава се връщаха обратно. След което продължаваха в следващия ръкав.

Внезапно коридорът сви наляво, както първия път, когато се бяха стъписали. Отпред имаше врата. Зад нея се чуваше тихото бръмчене на електроника.

Ото посочи вратата с драматичен жест.

— Нашата цел — обяви той. После извърна очи към Синд, очаквайки да го засипе с поздравления.

Синд само кимна и пристъпи към вратата. Тя извади от екипировката си устройство за подслушване. Опря го на вратата и нагласи слушалката в ухото си. Миг по-късно даде знак, че вътре е чисто, натисна бравата и вратата се отмести.

Светлина окъпа сложния компютър, контролиращ всички функции на депото за АМ2.

Синд се шмугна вътре и изтича право при компютъра. Тя огледа множеството копчета, натисна няколко от тях, усмихна се доволно и извади от чантичката на колана си фиш, който пъхна в машината.

Ото и другите бори заеха отбранителна позиция.

— В наши дни младите хора нямат обноски — оплака се Ото. — Те не оценяват опита на по-възрастните. Когато бях малък — толкова малък, че вместо стрег ми даваха мляко, — майка ми ме шляпаше за подобна проява на неуважение. Но защо ли се оплаквам, като никой не слуша. Поне се позабавлявах с лабиринта. Той тупна капрала по гърба. — Какво толкова носиш в тази раница?

Преди капралът да успее да отговори, отекна пронизителен звук, последван от воя на алармите.

Синд дотича откъм центъра на помещението тъкмо когато един глас забоботи навътре по коридора.

„Има метеорно попадение в депото. Мястото на удара е складовият център за АМ2. Всеки момент може да настъпи взрив. На целия персонал се нарежда незабавно да напусне депото. Приложете аварийна процедура 1422А. Не изпадайте в паника. Повтарям, не изпадайте в паника. Опасност от взрив.“

— Да се махаме оттук, преди да е станало по-лошо — извика Синд и те побягнаха — този път свиваха винаги надясно, проправяйки си път през лабиринта.

Из цялото депо същества тичаха към спасителните лодки. Докато сирените виеха, а гласът ги подканяше да не изпадат в паника, те се блъскаха, за да си намерят място на някоя от лодките. След броени минути депото опустя, а пространството около него се изпълни със спасителни лодки, носещи се към планетата.

Скритият в контейнера летателен съд се отдели безшумно от депото.

Тя чукна три пъти предавателя.

Мисията изпълнена.

На борда на „Виктори“ Фрестън прие потвърждението. После даде нареждане на екипажа на „Аойфи“ да прибере малката група, преди да се отправят към дома.

След което се обърна към Стен.

— Готови, сър.

— Продължете.

Докато АМ2-керванът и изоставеното депо следваха своята орбита, „Виктори“ се появи внезапно от хиперпространството. С отворени люкове на ракетометите, сякаш се е озъбил заплашително. Последователно излетяха шест калита.

Преди да попаднат в целта, „Виктори“ изчезна.

Звукът от взрива на огромните количества АМ2 не достигна Дюсейбъл. Кенна и хилядите работници, все още събрани пред корабостроителницата, внезапно усетиха някаква промяна. Странно, необяснимо чувство, когато всички предмети неочаквано губят измеренията си. Сякаш са били преместени в един свят от точки върху лист хартия.

Хората вдигнаха очи към небето. Но то бе изчезнало.

Виждаха само заслепяваща бяла светлина.

Чуха се оглушителни писъци. Тълпата се люшна, завладяна от истерия. Кенна се опитваше да запази самообладание. Той вдигна ръка — този път молейки за тишина.

И тогава изведнъж всичко се върна към нормалното. Бялата светлина изчезна. Пространството възстанови измеренията си.

Кенна си пое мъчително дъх. После сърцето му подскочи — огромният екран в единия край на сцената вече не показваше досегашното изображение. Оттам ги гледаше друго лице. Смътно познато, будещо стари асоциации. Тълпата се разшумя. И тогава Кенна се досети.

Това беше Стен.

— Граждани на Дюсейбъл — избумтя гласът. — Нося ви мрачни вести. Вашите водачи решиха, без да се допитат до вас, да залагат живота ви. И продадоха правото ви на свобода на Вечния император. Сега всички вие сте негови роби съюзници.