Краят на империята

Сега Кенна беше на Сейличи, личен пратеник и палач на Императора.

— Доста време мина.

— Твърде много — съгласи се Кенна, като се надигна с лекота и го дари с усмивка. — Седях тук и си мислех за чудесата на Сейличи. — Разбира се, Кенна произнесе името правилно. Все още проявяваше забележителна привързаност към езиците, заради която навремето бе привлякъл вниманието на Императора. — Трябваше по-рано да намеря причини да пътувам дотук, особено след завръщането на Императора. Но… — Той повдигна рамене. — Времето така си тече покрай нас, а и си имам доста грижи. Знаеш ли, че подготвям мемоарите си?

— Сигурно ще са доста интересни.

Еку се държеше с нужната любезност, макар че открай време се чудеше защо хората са толкова привързани към потайните методи на политиката, вместо да предпочитат открития подход, който е далеч по-ефикасен. Не че манабийците някога позволяваха на тази вяра да възпрепятства привързаността им към заобикалките, нито способността да я прилагат на дело. Така че дори тези мемоари да бъдат публикувани, той не се съмняваше, че Кенна е готов да се изправи и на глава, само и само да скрие факта, че от съвсем малък е дълбоко покварена личност.

— Но ето, че се наложи да пристигна тук по работа — продължаваше с присмехулен глас Кенна. — По служба на Вечния император. — Той извади от джоба си карта, върху която засия емблемата на Вечния император. Картата със сигурност бе настроена към характеристиката на неговите телесни пори.

— Предполагам, че става въпрос за Стен.

— Правилно предполагаш.

— Разбира се — рече сър Еку, — готов съм да окажа помощ с всичко, което ми е по силите. Не виждам проблеми за сътрудничество, тъй като неутралитетът на моята раса никога не се е разпростирал и върху прикриването на престъпници — какъвто, предполагам, сега е и Стен?

— И то от най-лошите — потвърди Кенна. — Той предаде Империята без никаква друга причина, освен лични политически амбиции. — Кенна се опита да си придаде благочестив вид, но резултатът бе комичен. Нямаше как да прикрие проницателния блясък в очите си. — Амбициите… са онова нещо, което рано или късно излага всички ни, както е казал поетът.

— Та за Стен — върна се на темата Еку. — Не мисля, че разполагам с кой знае какви сведения от времето, което прекарах в неговата… компания. Тогава Трибуналът и личният съветник на Императора ме занимаваха далеч повече. Но, както вече казах, готов съм да помогна с всичко, с което мога. Ще ти призная обаче, че съм малко озадачен. Имайки предвид продължителността на службата на Стен, бих си помислил, че вашите… хм, имперски архиви би трябвало да съдържат далеч повече информация.

Кенна се намръщи — и този път мимиката му изглеждаше искрена.

— Аз бях на същото мнение, но се оказа, че греша. Или пък Императорът иска да свери данните си с информация от други места. А може би, и това ми се струва най-вероятно, търси всякаква информация, която би вкарала престъпника в кошарата.

— Откъде да започнем тогава?

— Ще се съгласиш ли на мозъчно сканиране? На борда на моя кораб има машина и най-добрите специалисти в Империята.

Еку подскочи и крилете му неволно трепнаха. Мозъчното сканиране не беше само грубо нахлуване в съзнанието, съществуваше опасност да предизвика дълготрайно психично увреждане и дори смърт, даже да е осъществено от най-опитния оператор.

— В никакъв случай — отвърна твърдо Еку. — Макар да съм бил на служба при Императора, трябва официално да ти припомня, че не съм бил негов подчинен — нито който и да било друг представител на моята раса. Ние, разбира се, пазим своите тайни и те не са от интерес за Императора.

Кенна кимна в знак, че го е очаквал, и се пресегна към една странична масичка. На нея имаше освежителни напитки — любимото му дюсейбълско бренди и чиния със сандвичи, вероятно синтезирани по химичен път така, че да неутрализират въздействието на алкохола.

— Императорът каза, че ще откажеш, и ме предупреди да не настоявам. Но добави, че ако записваш нашата среща, ще бъде желателно да преустановиш записа, тъй като, ще цитирам директно: „Когато Стен бъде заловен, разпитан и подложен на мозъчно сканиране — преди да бъде изпълнена присъдата, — всички, които се окажат въвлечени в неговата конспиративна дейност, ще бъдат смятани за лични врагове на Императора и ще бъдат преследвани с цялата строгост“.

— Не бих го определил като най-дипломатичното изказване, правено някога от Вечния император — заяви Еку, горд, че крилете му дори не трепнаха от уплаха.

— Времената, в които живеем, са лишени от дипломатичност — отвърна Кенна. — Императорът приема твърде сериозно заплахата от Стен и сподвижниците му, за да си губи времето с любезности. И все пак поднасям личните си извинения, ако е прозвучало грубо. Освен това искам да се извиня за времето, което смятам да ти отнема и което няма да е никак малко, тъй като Императорът държи да узнае всичко. Трябва още сега да те предупредя, че този разговор се записва. Имаш правото да се консултираш с правен и медицински специалист, за да се увериш, че не си под мое въздействие — психическо или лекарствено.

— Разбирам и ти благодаря за извиненията — отвърна Еку. — Но за мен в настоящия момент времето е от първостепенно значение. Ще започваме ли?

Той подхвана предпазливо историята си. Смяташе да я разкаже бавно, с необходимата точност и това щеше да отнеме поне няколко дни.

В края на всеки от тези дни щеше да обсъди внимателно своята история, реакциите на Кенна и с какво да продължи нататък със съветника си, скрит в една от лабораториите зад стените на заседателната зала.

Рюкор.

Началникът (на Отдела за разследвания) Лайза Хайнис се пробуди внезапно — но въпреки това не помръдваше.

Първо… слуха.

Нищо.

Обоняние. Нищо.

Сега какво?

Движение. Цялата къща-лодка се поклащаше леко.

Тя отвори едва-едва очи.

Лунна светлина озаряваше единствената стая на нейния дом — захранвана от маклийнов генератор баржа, закотвена на няколкостотин метра над горските масиви на Първичен свят.

Стаята беше празна.

Съпругът й, Сам’л, похъркваше тихо в леглото до нея.

Ръката на Хайнис се плъзна към близкия край на леглото. Подмина ръба на водния матрак. Докосна дръжката на миниуилигъна. Неизменно зареденият пистолет се озова в ръката й и предпазителят бе вдигнат.

Къщата-лодка се заклати отново.

Дали някой не се катереше по котвените въжета?

Да.

Хайнис лежеше в леглото/Хайнис бе приклекнала, гола, в бойна стойка, насред стаята, стиснала в ръка оръжието. Потвърдено. В помещението няма външен.

Тя се приближи безшумно до гардероба и навлече чевръсто фототропичния комбинезон. Комбинезонът, също като пистолета, беше строго имперско оборудване и дори полицейски началник като Хайнис нямаше право да го притежава. Но както винаги ченгетата не се придържаха към законите, които налагаха на други.

Хайнис бе очаквала нещо подобно.

Тя прекоси с бързи крачки разстоянието до терасата и отвори вратата. Взе окачените на закачалката зад вратата нощни очила и ги нахлузи.

Стана светло като ден. Всичко бе в зелено, но все пак — като ден.

А сега — отвън, на терасата.

Къщата-лодка отново се полюшна.

Още не. Първо да провери… тя огледа мрака и околните хълмове. Нищо. Смени режима, премина на термално изображение. Ах. Ето там, три бледи сияния. Няколко същества.

Това трябва да е командният пост, предположи Хайнис. Значи наистина е каквото очакваше от известно време.

Освен ако не са някои от бандитите, които бе преследвала през всички тези години. Дошли да дирят отмъщение. Малко вероятно. Престъпниците винаги поставяха на първо място личната изгода.

Хайнис върна очилата на светлоусилване и надзърна предпазливо през ръба.

Ето това е.

Някой… трима… се катереха по котвеното въже. Опитни катерачи — но въпреки това въжето са поклащаше и заедно с това раздвижваше леко къщата. И тримата имаха идентични фототропични наметала, бойни жилетки и напъхани в кобурите пистолети. Някаква група за специални операции.