Краят на империята

— Веднага, Ваше Величество!

— Уолш.

— Сир?

— Какво е положението с данъчната ставка върху АМ2?

— Не съм сигурен, че разполагаме с достатъчно гласове, за да я прокараме в парламента, сир.

— Къде е пречката?

— Чернобанковците възразяват, че покачването на ставката е в противоречие с дадените от вас обещания.

— Голяма работа. Те непрестанно нарушават обещанията си. Защо да не го правя и аз? Такава е политиката. Само лъжи, проклети лъжи и нищо друго.

— Да, сир. Но те не разсъждават така сега, когато получиха независимост. Предлагаме АМ2 по специални цени на всички, които се съгласят да станат наши суверени в пределите на Империята.

— Помня, естествено. Но не съм забравил също така, че аз съм този, който държи ключа от трезора. Аз съм единственият доставчик на АМ2. Следователно аз определям цената.

— Да, сир. Зная това, сир. Но депутатите непрестанно се оплакват от недостиг на средства.

— Кажи им, че не са нито първите, нито последните. Защото така или иначе ще има увеличение. Хазната ми е опразнена. Не изпитвам доверие към тези хора. По дяволите, цялата тежест е легнала върху мен. Без мен няма да просъществуват и ден. Трябва да го знаят от времето, когато са били под гнета на Тайния съвет.

— Истина е, Ваше Величество, но чух да се шушука из залите, че май нещата не са били чак толкова зле, докато вас, ъъ, ви нямаше и управляваше съветът.

— Не се тревожи заради някакви сплетни из кулоарите. Кенна?

— Да, Ваше Величество?

— Искам да помогнеш на Уолш за тази работа.

— С удоволствие, сър. Както винаги.

— Искам, когато опре до гласуване, Дюсейбъл да ме подкрепи. Искам голямо мнозинство. Нека гласуват анонимно, ако трябва, но уредете резултатът да е деветдесет и девет процента.

— Не съм сигурен, че ще е възможно, сир.

— В момента Дюсейбъл е дебела и сочна система, нали?

— Да, Ваше Величество.

— Ще ви направя разпределително депо за АМ2. Което означава, че ще можете да ги дерете както си искате.

— Ваше Величество, позволете да изразя несъгласие. Добропорядъчните граждани на Дюсейбъл…

— Стига, Кенна. Ако не крадяхте, щях да се изпълня с подозрения. Не забравяй, че ви преотстъпих огромно богатство. Направих ви перла в моята корона. Време е да се разплатим за това. И уредете въпроса с вота.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, сир.

— Това не е достатъчно. Ако трябва, ще крадеш. Ще трошиш ръце. Искам послушен парламент. Поне докато получа каквото очаквам.

— Смятайте го за свършено, Ваше Величество.

— Блейк.

— Да, сир?

— Нали ти работиш с Пойндекс по онази върховна жрица? Как й беше името?

— Зоран, сър. Върховна жрица на Култа към Императора.

— Тъкмо за нея ми е думата.

— Да, сър. Аз отговарям за нея.

— Какво става? Очаквах досега да сте ми поднесли няколко божествени глави на тепсия. Трябва на всяка цена да подобря имиджа си пред невежите маси. По дяволите, погледни какво става. Навсякъде бунтове. Това е лошо за бизнеса. Няколко храма, вдигнати в моя чест, ще възстановят вярата в икономиката и ще разсеят опасенията от депресия.

— Честно казано, сир, досега нямах голям успех с тази жена. Или отсъства, или говори пред някакви тайни кръжоци. И непрестанно се кикоти. Чудя се дали не е побъркана.

— Не бих се усъмнил, Блейк. Луда е като бясна лисица, но е по-умна от повечето хора в тази зала. Кажи й, че ми писна да наливам средства в нейната организация, без да получа нещо в замяна.

— Вече й го обяснявах, сир. Съвсем простичко.

— Хм. Тук ми мирише на нещо. Добре. Забрави я. Пратете я в изгнание, или нещо от тоя род. Кажи й, че е време да се съсредоточи върху Сферите. Нека Пойндекс й измисли някаква награда. Нещо бързо и безболезнено. После се разберете със заместника й. Ако и с него не стане, продължавайте надолу по йерархията, докато откриете подходящ човек. Разбери се с Пойндекс. Той знае какво имам предвид.

Вратата се отвори със свистене. Влезе Пойндекс — по лицето му личеше, че носи лоши новини.

Вечният император незабавно нареди на останалите да опразнят помещението. Беше направено.

— Сядай.

Пойндекс се подчини, но приседна на крайчеца на стола, с изправен гръб, изпълнен с внимание. Императорът извади от бюрото си бутилка скоч. Наля си и изпи чашата на един дъх. Не предложи от уискито на Пойндекс.

— Добре. Този път какво е станало?

— Стен, сир.

— Предположих. Какво за него?

Пойндекс се наведе напред. Личеше си, че е силно объркан.

— Сир. Хората ми проследиха всички възможни връзки за повече от сто години назад. Изровихме какво ли не. Но никой не знае нищичко за него. Дори подложихме някои на мозъчно сканиране. Очевидно ги е подготвял със специалисти. Изглежда, сякаш този Стен не е имал нито един приятел в цялата Империя…

Императорът подсвирна, сетне си наля нова доза и я гаврътна. Пойндекс отбеляза мислено, че лицето му е подпухнало и под носа му има малка червена пъпка.

— Това не подлежи на сканиране — заяви Императорът. — Дори последният нещастник в Империята има поне един приятел. Негодниците се подушват отдалече. Особено негодниците.

Пойндекс обърна ръце с длани навън.

— Въпреки това, сир. Проблемът е, че след като всички архиви за Стен и Килгър са изтрити, няма за какво да се захванем…

— Освен с моята памет.

— Която е отлична, сър. Малкото ни успехи се дължат само на вас.

Императорът втренчи поглед в Пойндекс, опитвайки се да прочете зад маската. Не. Този човек не го ласкаеше. Говореше сериозно. Императорът се зачуди за момент дали няма да е добре, ако повече се уповава на него.

Съществата могат да затаят опасни мисли… ако твърде много разчиташ на тях. Ето само Пойндекс, например, знаеше за бомбата, имплантирана навремето в червата му. Бомба свързана с това… това нещо.

Огромният кораб, там горе, отвъд Сектор Алва, отвъд хаоса.

Големият кораб, който го контролира.

При мисълта за него, за бялата стая и безтелесния глас, който му говореше, Императорът потрепери.

Той се пресегна, наля си и отпи. После си спомни. Поправка — корабът, който го контролираше. Защото тъкмо Пойндекс бе събрал специален хирургичен екип, който извади бомбата от тялото му и прекъсна връзката с контролиращия.

Още едно уиски. Да. Сега е много по-добре. Той е Последният император. До края на Империята… кога ли ще е той?

Никога.

Това го ободри.

— Тогава ни остава да направим само едно нещо. По някакъв начин трябва да спечеля повече време. Приготви разпитващ екип. Ще посветя всяка свободна секунда на спомените си за Стен. А ти ще работиш върху всеки детайл, който измъкнат от мен.

Пойндекс се поколеба.

— Сър, сигурен ли сте, че това е разумно?

Императорът се намръщи.

— Зная, че не е разумно. Вече достатъчно се вайках. Опитвах се да решавам лично всеки дребен проблем на Империята. Ако продължавам така, следващото ще е списъкът с новогодишни приветствия. Но… дявол го взел… какъв избор имам?

— Ваше Величество. Стен е само едно същество — посочи Пойндекс. — Оставете на нас да се справим с него.

— Не мога да рискувам. Стен е символ на всичко, което се обърка. Гражданите изгубиха вярата си. Отказват да изпълняват заповеди. Съмняват се във всяко мое решение, а аз мисля единствено и само за тях. Кой друг би могъл да отправи взор в бъдещето? Искам да кажа — в наистина далечното бъдеще. Аз виждам развитието не в години, а в поколения. — Императорът потъна в мълчанието. — Не. Това е нещо, което трябва да свърша сам — заяви той. — Проклет да е! — И Вечният император пресуши чашата.

8

Родината.

Простираше се на хиляди и хиляди километри из космоса, бавно въртяща се джунгла от отломъци.

Вулкан.

Стен разглеждаше руините през лицевото стъкло на скафандъра. Звукът от дишането му сякаш ечеше в шлема.

Това беше пъкленият свят, на който Стен се бе родил, изкуствена планета-фабрика, построена и експлоатирана от Компанията. Неговите родители, емигранти/неквалифицирани работници, братята и сестрите му бяха издъхнали тук, жертви на едно безчовечно решение да се запази тайната.