Алиса в огледалния свят

— Ще почакам, разбира се — каза Алиса. — И много ви благодаря, че дойдохте с мене толкова далеч и… за песента, тя много ми хареса.

— Дано да е тъй — отговори Конника с известно съмнение в гласа. — Но ти не плака толкова, колкото предполагах.

И така, те се ръкуваха, после Конника пое бавно по пътя през гората.

„Предполагам, че скоро ще го видя как ще изчезне — си каза Алиса, като гледаше след него. — Ето го, изчезна! Падна точно на главата си, както обикновено! Но доста лесно се качи сам на коня! Навярно защото по него има накичели толкова много неща…“

Така тя продължи да си говори, като наблюдаваше коня, който вървеше лениво по пътя, и Конника, който падаше ту на едната, ту на другата страна. След четвъртото или петото падане той стигна до завоя.

Алиса му помаха с кърпичка и почака, докато се изгуби.

„Надявам се, че това го ободри — каза тя, като тичаше надолу по хълма. — А сега — напред към последното поточе и после ще стана Царица! Колко величествено звучи това!“

След няколко крачки тя дойде до брега на поточето.

— Най-сетне Осмия Квадрат! — извика тя, като прескочи поточето и се отпусна да си почине на една полянка с малки цветни лехички тук и там, и трева, мека като мъх. — О, колко се радвам, че най-после съм тука! Но какво е това на главата ми? — извика тя смаяна, като вдигна ръце към нещо много тежко, което усети на главата си. — Как е дошло то на главата ми, без да разбера? — си каза тя, като го вдигна и го сложи на скута си, за да види какво е то.

Беше златна корона.

ДЕВЕТА ГЛАВА

ЦАРИЦА АЛИСА

— Не, това е великолепно! — каза Алиса. — Никога не съм очаквала, че толкова скоро ще стана Царица… И аз ще ви кажа, ваше величество, че никак — продължи тя строго (тя винаги беше много доволна, когато можеше да се скара на себе си), — вече никак не ви прилича да се търкаляте така по тревата! Цариците трябва да се държат с достойнство, знаеш!

Тя се изправи и започна да се разхожда като вдървена, понеже се страхуваше да не й падне короната. Но скоро се утеши с мисълта, че тука няма кой да я види.

„И ако аз наистина съм Царица — си каза тя, като седна пак, — ще успея да се държа като Царица, когато му дойде времето.“

Всичко тука се случваше по такъв странен начин, че Алиса никак не се учуди, като видя Черната Царица и Бялата Царица, седнали от двете й страни. На Алиса много се искаше да ги попита как са дошли тука, но се боеше, че няма да е възпитано. „Все Пак няма да бъде зле — помисли тя — да знам дали играта вече е свършила“.

— Моля ви се, бихте ли ми казали… — започна тя, като погледна срамежливо Черната Царица.

— Говори само, когато ти заговорят — прекъсна я остро Царицата.

— Но ако всички спазват това правило — каза Алиса, която винаги беше готова да поспори — и ако вие говорите само, когато ви заговорят, а другите хора чакат вие да почнете, тогава никой никога няма да каже нищо, така че…

— Смешно! — извика Царицата. — Какво, не знаеш ли, дете… — Тука тя млъкна, смръщи вежди и като помисли малко, внезапно промени разговора: — Какво искаше да кажеш с това „ако аз наистина съм Царица“? Какво право имаш да се наричаш така? Ти не можеш да станеш Царица, знаеш, ако не издържиш изпита. И колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.

— Аз казах само „ако“ — се оправда горката Алиса с жален глас.

Двете Царици се спогледаха и Черната Царица забеляза, като потръпна:

— Тя твърди, че била казала само „ако“…

— Но тя каза много повече думи! — изпъшка Бялата Царица, като кършеше пръсти. — О, много, много повече!

— Ти наистина каза не само „ако“, а много повече думи — каза Черната Царица на Алиса. — Говори винаги истината, мисли, преди да говориш, и си записвай после, каквото си казала.

— Аз наистина не мислех… — започна Алиса, но Черната Царица я прекъсна нетърпеливо.

— Това е най-лошото! Ти трябва да мислиш! Каква е, според тебе, ползата от едно дете без никаква мисъл? Даже в една играчка има някаква мисъл, а едно дете е много по-важно нещо от играчка, надявам се. Ти не можеш да отречеш това, дори ако се опиташ с две ръце.

— Аз не отричам нещата с ръце — забеляза Алиса.

— Никой не казва, че правиш това — отвърна Черната Царица. — Аз казах, че няма да успееш, дори ако опиташ.

— Тя е в такова състояние — каза Бялата Царица, — че иска да отрече нещо, само че не знае какво!

— Лош, порочен характер! — забеляза Черната Царица.

За известно време настъпи неудобно мълчание. Черната Царица го наруши и каза на Бялата Царица:

— Каня ви на вечерята, която Алиса дава тази вечер.

Бялата Царица се усмихна слабо и каза:

— А аз каня вас.

— Изобщо не знаех, че давам вечеря днеска — каза Алиса. — Но ако аз давам вечеря, мисля, че аз трябва да каня гостите си.

— Ние ти даваме възможност да направиш това — забеляза Черната Царица. — Но смея да кажа, че ти не си вземала достатъчно уроци по добро държане.

— Доброто държане не се учи с уроци — каза Алиса. — Уроците ви учат да събирате и други такива неща.

— Знаеш ли да събираш? — запита Бялата Царица. — Колко прави едно и едно и едно и едно и едно и едно и едно и едно и едно и едно?

— Не знам — отвърна Алиса. — Обърках сметката.

— Тя не знае събиране — заяви Черната Царица. — Знаеш ли изваждане? Извади девет от осем.

— Девет от осем… не може да се извади, знаете — отговори без колебание Алиса. — Но…

— Тя не знае изваждане — каза Бялата Царица. — Знаеш ли целене? Раздели един хляб с един нож. Какъв е отговорът?

— Предполагам… — започна Алиса, но Черната Царица отговори вместо нея:

— Филии хляб с масло, разбира се. Опитай друго изваждане: извади един кокал от едно куче. Какво остава?

Алиса започна да размишлява.

— Кокалът, разбира се, няма да остане, щом ще го взема… И кучето няма да остане, то ще дойде да ме ухапе… а тогава сигурно и аз няма да остана…

— Значи, според тебе, нищо не остава? — запита Черната Царица.

— Мисля, че това е отговорът.

— Грешно, както обикновено — каза Черната Царица. — Ще остане каишката на кучето.

— Не разбирам, как…

— Слушай внимателно! — извика Черната Царица. — Кучето нали ще загуби каишката си?

— Може би — отвърна колебливо Алиса.

— Е, щом е тъй, когато кучето си отиде, каишката му ще остане — извика тържествуваща Царицата.

Алиса каза колкото можеше по-сериозно:

— Тука може да има различни решения. — Но тя си помисли в същото време: „Какви ужасни глупости приказваме!“

— Тя изобщо не знае аритметичните действия! — казаха Цариците тържествено в един глас.

— А знаете ли вие аритметичните действия? — каза Алиса, като се обърна неочаквано към Бялата Царица, защото я хвана яд, че я изкараха слаба по аритметика.

Царицата въздъхна и затвори очи.

— Аз мога да събирам — каза тя, — ако ми дадеш много време. Но не мога да изваждам в никакъв случай.

— Ти, разбира се, знаеш азбуката? — каза черната Царица.

— Естествено — отговори Алиса.

— И аз я знам — пошепна Бялата Царица. — Ние често ще си я казваме заедно, миличка. А сега ще ти кажа една тайна: аз мога да чета думи от по една буква! Не е ли чудесно това? Но не се отчайвай. И ти ще се научиш да четеш някой ден.

Тука Черната Царица започна пак:

— Знаеш ли да отговаряш на практични въпроси? Как се жъне?

— Знам! — извика живо Алиса. — Вземате коса…

— Откъде вземаш косата? От мъжка или от женска глава?

— Косата не се взема от глава — отговори Алиса. — Тя трябва да бъде остра.

— Значи, според тебе, меката коса не върши работа? С какво ще я наточиш? Недей оставя толкова неясни неща.

— Повей й на главата — каза Бялата Царица тревожно. — Тя има огън, защото трябваше да мисли толкова много.

Двете Царици се заловиха за работа и започнаха да й веят с китки листа, въпреки, че тя ги молеше да престанат, понеже й разрошват косата.