Без дом

По това време на годината на парижките пазари започваха да излизат шибои и тогава татко Акен отглеждаше шибои. Градината ни беше пълна. Имаше червени, бели, лилави — наредени по цветове, разделени под стъклените рамки така, че се получаваха цели редове чисто бели, а до тях други — чисто червени, което беше много красиво. А вечер, преди да ги покрием с рамките, въздухът биваше напоен с уханието на всичките тия цветя.

Работата, която ми възложиха според още незакрепналите ми сили, се състоеше в това, да дигам стъклените рамки сутрин, след като мине мраз, и да ги слагам вечер, преди да застуди. През деня трябваше да им пазя сянка със слама, която хвърлях отгоре, за да предпазя цветята от силното слънце. Тая работа не беше много трудна, нито пък много тежка, но беше доста продължителна, тъй като трябваше да дигам и свалям стотина рамки по два пъти на ден и да внимавам да им пазя сянка или да вдигам сламата според силата на слънцето.

През това време Лиза стоеше при колелото, което вадеше вода за поливане, и когато старата кобила с кожени наочници се уморяваше и забавяше крачките ей, тя я подканяше, като пляскаше с едно камшиче. Единият брат изливаше ведрата, а другият помагаше на баща си: така всеки си беше на мястото и никой не си губеше времето.

Виждал бях селяни да работят в моето село, но нямах никаква представа за усърдието, за смелостта и напрежението, с които работят градинарите в околностите на Париж, които са на крак, преди да изгрее слънцето, и си лягат много след като залезе, не си жалят силите и се трепят, докато капнат от умора, през целия дълъг ден. Гледал бях също да обработват земята, но нямах никаква представа какво може да се получи от нея, като не я оставят да си отдъхне нито миг. Добра школа изкарах у татко Акен.

Не останах за дълго при рамките. Силите ми се възвърнаха и изпитах задоволството да посадя и аз нещо в земята и още по-голямото задоволство да го видя как расте. То беше мое собствено дело, мое притежание, моя рожба и се гордеех с това — ето че бях способен за нещо, доказвах го, и друго, което ми беше още по-приятно — чувствувах го. Уверявам ви, че това чувство възнаграждава за много мъки.

Въпреки умората, която изпитвах при новото ми занятие, свикнах много бързо на тоя трудов живот, който толкова малко приличаше на скитническия ми чергарски живот. Вместо да тичам на воля както преди с единствената грижа да не се отклонявам от дългите пътища, сега трябваше да стоя затворен между четирите стени на една градина и от сутрин до вечер да работя здравата — с мокра риза на гърба и с лейки в ръце аз шляпах бос в калните пътечки. Но всички около мене работеха също така здравата. Лейките на бащата бяха по-тежки от моите, а ризата му беше по-измокрена от пот от нашите. Равенството в труда е голямо облекчение. И после, аз намерих тук това, което мислех, че съм загубил завинаги — семейния живот. Не бях вече сам, не бях вече изоставено дете. Имах свое собствено легло, имах свое собствено място на масата, където се събирахме всички. Ако Алекси или Бенжамен ме плеснеха по тила понякога през деня, аз забравях това веднага щом отпуснеха ръката си, както и те забравяха, когато аз им отвръщах със същото. А вечер около масата всички бяхме приятели и братя.

За да бъда справедлив, трябва да заявя, че нашият живот не беше само работа и умора. Ние си имахме и време за отдих и развлечение, кратко, разбира се, но затова пък по-приятно.

Неделен ден, следобед, се събирахме под една малка лозница, която опираше о къщата. Аз вземах арфата от гвоздея, на който тя висеше през цялата седмица, и двамата братя и двете сестри започваха да танцуват. Никой от тях не се беше научил да танцува, но Алекси и Бенжамен били веднъж на някакво сватбено увеселение в Мил Колон и запомнили горе-долу какво е кадрил. Тия спомени ги ръководеха. Когато се уморяваха да танцуват, караха ме да им изпея всичко, каквото зная, и моята неаполитанска песен продължаваше да прави силно впечатление на Лиза:

Винаги когато й пеех последния куплет, тя се просълзяваше.

Тогава, за да я развеселя, играех някоя забавна комедия с Капи. За него също тия неделни дни бяха истински празници — те му напомняха за миналото и когато свършеше ролята си, на драго сърце би започнал отново.

Аз пък бях посветил тия неделни дни на Виталис. Свирех на арфата и пеех, сякаш той беше до мене. Добрият Виталис! С всеки изминат ден уважавах все повече и повече паметта му. Разбирах по-добре какво е бил за мене.

Така изминаха две години и понеже татко Акен ме водеше често със себе си на пазар, на цветарския кей, на Мадлен, на Шато д’О или при цветарите, на които носехме нашите цветя, лека-полека успях да опозная Париж и да разбера, че ако той не беше мраморният и златен град, както си представях, не беше и калният град, както си въобразих много прибързано при първото ми влизане в него през Шарантон и квартала „Муфтар“.

Видях паметниците, влязох в някои от тях, разхождах се по кейовете, по булевардите, в Люксембургската градина, в градината Тюйлери, в Елисейските полета. Видях статуи. Стоях удивен пред движещите се тълпи. Получих известна представа за живота в големите столици.

За щастие моето образование не се ограничи само с видяното и със случайните впечатления от разходките и обиколките ми из Париж. Преди да стане самостоятелен градинар, „таткото“ работел в разсадниците на Ботаническата градина, където се срещал с учени и студенти — връзките му с тях възбудили у него влечение към четене и учене. Няколко години той купувал със спестените си пари книги, а през малкото си свободно време четял тия книги. Когато се оженил и дошли децата, нямал вече свободно време. Преди всичко трябвало да изкарва насъщния си хляб. Зарязал книгите, но не ги изгубил и не ги продал, а ги прибрал в някакъв шкаф. Първата зима, която прекарах в семейство Акен, беше много дълга и градинарската работа не бе преустановена, но бе отложена за няколко месеца. Тогава, за да се запълнят вечерите, които прекарвахме край огнището, той извади старите книги от шкафа и ги раздаде на нас. Повечето от тях бяха съчинения върху ботаниката и историята на растенията с няколко разказа за пътешествия. Алекси и Бенжамен не бяха наследили от баща си любовта му към четенето и редовно, всяка вечер, разтваряха книжките си и заспиваха на третата или четвъртата страница. Не така сънлив и по-любознателен, аз четях, докато дойде време за лягане. Първите уроци на Виталис не бяха загубени — така си казвах, когато си лягах, и мислех за него с умиление.

Желанието ми да уча напомни на бащата за времето, когато той отделял по две су от залъка си, за да купи книги, и към тези, които бяха в шкафа, прибави още няколко, които ми донесе от Париж. Те бяха купувани безразборно или по увлекателните заглавия. Но в края на краищата те си оставаха книги и ако пообъркаха целеустремения ми ум, тази обърканост по-късно изчезна и запомних и още помня всичко, което беше хубаво в тях. Вярно е, че всяко четиво е полезно.

Лиза не знаеше да чете, но като ме виждаше задълбочен в книгите, щом остана някой час свободен, любопитствуваше да узнае какво ме увлича толкова много. В началото поиска да вземе тия книги, които не ми позволяваха да играя с нея, после, като видя, че въпреки всичко аз пак се залавях за тях, помоли ме да й чета, а накрая — да я науча да чете в книгите.

Благодарение на нейния ум и въпреки недъга й с помощта на зрението и слуха успях да се справя. Но тя винаги предпочиташе четенето на глас, което ни занимаваше и двамата. То беше нова връзка между нас. Съсредоточена, с вечно нащрек ум, несмущавана от леки и глупави разговори, тя навярно намираше в четивото онова, което трябваше да намери в действителност — развлечение и духовна храна.

Колко часове прекарахме така — тя, седнала пред мене и устремила поглед в мене, аз — с книга в ръцете! Често се спирах, като срещнех думи или откъси, които не разбирах, и я гледах. Понякога и двамата дълго мислехме, после, като не можехме да си обясним нещо, тя ми даваше знак да продължа с движение, което означаваше „по-късно“. Научих я да рисува, с други думи, да прави онова, което аз наричах рисуване. То трая дълго и беше трудно, но в края на краищата се справих горе-долу. Навярно съм бил доста безпомощен учител. Но се разбирахме, а доброто разбирателство между учител и ученик често пъти струва повече от дарбата. Каква радост беше, когато начерта няколко линии, по които личеше какво е искала да нарисува! Татко Акен ме целуна.