Без дом

Тук се намеси бащата:

— Ние ще се погрижим за него, ако ни разрешите.

Приставът не само разреши на градинаря, но го и поздрави за добрата му постъпка.

После трябваше да отговарям на въпросите за Виталис, а това беше доста трудно, тъй като не знаех нищо или почти нищо за него.

Но имаше една тайнствена точка, по която бих могъл да говоря — случката при последното ни представление, когато господарят ми пя така, че предизвика възхищението и учудването на дамата. Можеше да се говори и за заплахите на Гарофоли, но се питах дали не трябва да мълча по този въпрос. Биваше ли да разкрия подир смъртта на господаря си онова, което той беше крил така грижливо през живота си.

Но не е лесно за едно дете да скрие нещо от един полицейски пристав, който познава добре работата си, тъй като тия хора умеят да разпитват така ловко, че ви объркват много бързо, когато се опитате да им се изплъзнете. Така се случи и с мене.

За по-малко от пет минути приставът ме накара да кажа всичко, което аз исках да скрия, а той държеше да узнае.

— Не остава нищо друго, освен да го заведем при тоя Гарофоли — каза той на един полицай. — Като отидете на улица „Лурсин“, той ще познае къщата. Ще се качите с него и ще разпитате тоя Гарофоли.

Тръгнахме и тримата — полицаят, бащата и аз.

Както беше предвидил приставът, лесно познах къщата и се изкачихме на четвъртия етаж. Не видях Матиа, който навярно беше постъпил в болницата. Като съгледа полицай и като ме позна, Гарофоли пребледня — бездруго се уплаши. Но много скоро се успокои, като узна от устата на полицая какво ни водеше при него.

— Ах, бедният старец е умрял! — възкликна той.

— Познавахте ли го?

— Много добре.

— Тогава кажете какво знаете за него.

— Това е най-лесното. Името му не беше Виталис. Той се наричаше Карло Балзани и ако живеехте преди тридесет и пет или четиридесет години в Италия, само това име би ви казало всичко за човека, за когото се безпокоите. По това време Карло Балзани беше най-прочутият певец в цяла Италия и неговите успехи на нашите големи сцени бяха известни. Той пееше навсякъде — в Неапол, в Рим, в Милано, във Венеция, във Флоренция, в Лондон, в Париж. Ала един ден загуби гласа си. Тогава, като не можеше да бъде вече пръв между артистите, той не искаше да засенчи славата си, като се излага в недостойни за името му театри. Отказа се от името си Карло Балзани и стана Виталис, като се криеше от всички, които го познаваха през време на славата му. Но трябваше да се живее. Опита няколко занаята и не успя, падаше все по-надолу и по-надолу, докато накрая започна да разиграва обучени кучета. Но продължаваше да бъде горд в своята неволя и би умрял от срам, ако публиката научеше, че блестящият Карло Балзани е станал бедният Виталис. Случайно узнах тази тайна.

Ето значи обяснението на тайната, която беше възбудила така силно моето любопитство!

Бедният Карло Балзани, милият и чуден Виталис! Да ми бяха казали, че е бил и крал, пак нямаше да се зачудя.

Двадесета глава

Градинар

На другия ден щяха да погребат моя господар и бащата ми обеща, че ще ме заведе на погребението му.

Но на следния ден, за мое голямо огорчение, не можах да стана, защото през нощта ме хвана остра треска, която започна с тръпки и силен огън. Струваше ми се, че гърдите ме болят и че съм болен също като Добродушко след нощта, която прекара на дървото, в снега.

Всъщност аз имах остро възпаление, с други думи, белодробно възпаление, причинено от простудата през нощта, когато бедният ми господар загина.

Това гръдно възпаление ми даде възможност да оценя добротата на семейство Акен и особено — предаността на Етиенет.

Макар че обикновено бедните хора не са особено разположени да викат лекар, аз бях толкова тежко и опасно болен, че пристъпиха заради мене това правило, което е едновременно и вродено у тях, и навик. Повиканият лекар нямаше нужда от продължителен преглед и подробно описание, за да познае каква е болестта ми. Той заяви веднага, че трябва да ме занесат в болница.

Това беше всъщност най-простото и най-лесното нещо. Но бащата не се съгласи.

— Той е паднал пред нашата вратня — каза той, — а не пред вратата на болницата и затова ще трябва да го гледаме.

Лекарят оборваше с най-разумни думи това суеверно съждение, но не успя да го отклони. Решили бяха да ме оставят и ме оставиха.

И към всичките грижи на Етиенет се прибави и друга — тя стана болногледачка и ме гледаше внимателно и грижливо като същинска милосърдна сестра, без да прояви някога нетърпение или да забрави нещо. Когато биваше принудена да ме остави заради къщната работа, Лиза я заместваше и много пъти в треската си аз я виждах край леглото, устремила в мене големите си неспокойни очи. Унесен в бълнувания, мислех, че тя е моят ангел пазител, та й говорех, както бих говорил на ангел, и споделях с нея желанията и надеждите си. Оттогава свикнах неволно да я смятам за неземно същество, обкръжено с някакъв ореол, и бях напълно изненадан, като я гледах, че живее между нас, докато аз очаквах да я видя как отлита с големи бели криле.

Болестта ми беше дълга и мъчителна, с много усложнения, които биха отчаяли може би и родители, но не изчерпаха нито търпението, нито предаността на Етиенет. Няколко нощи тя трябваше да бди над мене, защото гърдите ме стягаха така, че ми се струваше, че всеки миг може да се задуша, и Алекси и Бенжамен я заместваха един след друг край леглото ми. Най-после почнах да оздравявам, но понеже болестта ми беше дълга и капризна, трябваше да чакам пролетта да раззелени ливадите в Гласиер, за да изляза от къщи.

Тогава Лиза, която не работеше нищо, зае мястото на Етиенет и тя ме разхождаше край бреговете на Биевр. Тръгвахме по обед, когато слънцето биваше най-топло, и като се държахме за ръка, вървяхме бавно, следвани от Капи. Тая година пролетта бе хубава и приятна или поне съм запазил хубав и приятен спомен за нея, а това е все едно.

Кварталът, който се намира между Мезон Бланш и Гласиер, е малко познат на парижаните. Смътно знаят, че там някъде има долинка, и понеже реката, която я напоява, е Биевр, казват и смятат, че тая долинка е една от най-мръсните и най-окаяните местности в околностите на Париж. Но това не е истина и местността е много по-хубава от лошата си слава. Биевр, за която много често съдят по това, което е станала по промишлен начин в предградието Сен Марсел, а не по това, което е в действителност във Вериер или Рьонжи, тече там или поне течеше по времето, за което говоря, под гъстата сянка на върби и тополи, а край бреговете й се разстилат зелени ливади, които възлизат леко до малки хълмове, осеяни с къщи и градини. Тревата е свежа и буйна през пролетта, паричките посипват с бели звезди изумрудения й килим, а сред разлистените върби, сред тополите, пъпките на които са намазани с леплива смола, птиците — косът, циганското славейче, сипката — прелитат и напомнят с песните си, че тук е още полето, а не градът.

Такава видях тая долинка — оттогава тя много се е променила — и впечатлението, което тя ми остави, е ярко в паметта ми както в първия ден. Ако бях художник, бих нарисувал завесата от тополи, без да забравя нито едно дърво — и големите върби с трънливо френско грозде, което се зеленееше над върховете им, впило корени в загнилия им дънер, и наклоните на укрепленията, по които се пързаляхме така хубаво, като се спускахме на куц крак, и Бют о Кай с вятърната си мелница, и двора „Сент Елен“, изпълнен с перачки, и дълбините, които замърсяват и заразяват водите на реката, и чифлика „Света Ана“, където горките луди, които обработват земята, минават край вас и ви се усмихват с тъпа усмивка — размахали ръце, те показват през полуотворената си уста крайчеца на езика си и грозно се кривят.

По време на нашите разходки Лиза, разбира се, не говореше, но, странно нещо, ние нямахме нужда от думи — гледахме се и се разбирахме така добре с очи, че и аз самият престанах да й говоря. Най-после силите ми се възстановиха и можех вече да работя в градината. Очаквах с нетърпение тоя миг, тъй като бързах да направя за другите това, което те правеха за мене, да работя за тях и да им се отплатя, доколкото ми позволяваха силите, за всичките грижи, които бяха положили за мене. Никога не бях работил — колкото и мъчителни да са дългите пътувания, те все пак не са продължителна работа, която изисква воля и усърдие. Струваше ми се все пак, че ще работя добре, мъжки, по примера на тези, които виждах около себе си.