Без дом

— Бедно дете! — прошепна тя, като се наведе над мене.

И ме целуна по челото.

Тогава станах бързо и се втурнах към вратата.

— Артур, винаги ще ви обичам! — казах аз със задавен от ридания глас. — А вас, госпожо, никога няма да ви забравя!

— Реми! Реми! — извика Артур.

Но не чух нищо повече. Излязох и затворих вратата след себе си.

След една минута бях при господаря си.

— Да вървим! — каза той.

И напуснахме Сет по пътя за Фронтинян.

Така се разделих с първия си приятел и отново се впуснах в приключения, които нямаше да преживея, ако преувеличаването на последиците от един отвратителен предразсъдък не ме бяха накарали да изпадна в глупав страх.

Четиринадесета глава

Сняг и вълци

Пак трябваше да вървя след своя господар и с ожулено рамо от опънатия ремък на арфата да се тътря по широките пътища по дъжд и пек, по прах и кал.

Пак трябваше да представям глупак по площадите и да се смея и плача, за да забавлявам почитаема та публика.

Промяната беше тежка, защото лесно се свиква с богатството и щастието.

Чувствувах огорчения, неприятности и умора, които не познавах, преди да бях живял два месеца приятния живот на щастливците на тоя свят.

При госпожа Милиган често си мислех за Виталис. При Виталис споменът ме носеше към госпожа Милиган.

Неведнъж през дългите пътувания оставах назад, за да си мисля на воля за Артур, за майка му, за „Лебед“ и мислено се връщах и живеех в миналото.

Ах, къде беше онова хубаво време! И когато вечер, легнал в някоя мръсна селска странноприемница, мислех за своята каюта в „Лебед“, колко груби ми се струваха чаршафите на моето легло!

Значи нямаше да си играя вече с Артур, нямаше да чувам вече милващия глас на госпожа Милиган!

За щастие в моята много остра и непрестанна болка имах една утеха. Господарят ми беше много помил, дори много по-нежен — ако думата нежен подхождаше за Виталис — от всеки друг път!

В това отношение беше настъпила голяма промяна в характера му или поне в държанието му към мене и това ми даваше сили и не ми позволяваше да заплача, когато при спомена за Артур ми се свиваше, сърцето! Чувствувах, че не съм сам на тоя свят и че господарят ми е нещо повече и по-добро от господар.

Често ми се искаше дори да го целуна и ако имах тая смелост, бих го направил — толкова голяма нужда изпитвах да излея нежните чувства на душата си. Но не смеех, защото Виталис не беше човек, с когото можеш да си позволиш волности.

Най-напред, в самото начало, ме въздържаше страхът, а сега някакво друго, неопределено чувство, което приличаше на уважение.

Като излизахме от моето село, Виталис беше за мене човек като всички други, защото тогава не умеех да различавам хората. Но моят престой у госпожа Милиган ми отвори донякъде очите и ума. И странно нещо, струваше ми се, когато се взирах внимателно в своя господар, че намирах в неговото държание, във вида и обноските му известна прилика с държанието, с вида и обноските на госпожа Милиган.

Тогава си казвах, че това е невъзможно, защото моят господар беше само възпитател на животни, докато госпожа Милиган беше госпожа.

Но това, което ми казваше умът, не можеше да заглуши онова, което очите непрестанно ми повтаряха. Когато поискаше, Виталис беше също така господин, както госпожа Милиган беше госпожа. Единствената разлика между тях се състоеше в това, че госпожа Милиган беше винаги госпожа, докато моят господар беше господин само при известни обстоятелства. Но тогава той ставаше същински господин и би се наложил както на най-смелите, така и на най-дръзките. А понеже не бях нито смел, нито дързък, аз се поддавах на неговата сила и не смеех да дам воля на своите излияния дори когато ми даваше повод за това с няколко благи думи.

След като напуснахме Сет, няколко дена не говорихме за госпожа Милиган и за живота ми на „Лебед“. Но малко по малко в разговорите ни започна да става дума за тях — моят господар винаги пръв заговорваше за това — и скоро не минаваше нито ден, без да споменем името на госпожа Милиган.

— Ти обичаше много тая жена, нали? — питаше ме Виталис. — Да, разбирам. Тя е била добра, много добра към тебе. Трябва да си спомняш винаги с благодарност за нея.

После често добавяше:

— Така трябваше да стане!

Какво е трябвало да стане така?

Отначало не разбирах добре, но малко по малко почнах да си мисля, че онова, което е трябвало да стане, е било да отблъсна предложението на госпожа Милиган да остана при нея.

Навярно за това мислеше господарят ми, като казваше: „Така трябваше да стане“, и ми се струваше, че в тия думи имаше сякаш някакво съжаление. Искал е може би да ме остави при Артур, но е било невъзможно.

И в дъното на душата си му бях благодарен за това съжаление, макар че не можех да отгатна защо не е могъл да приеме предложенията на госпожа Милиган, тъй като обясненията, които тя ми бе повторила, не ми бяха много ясни.

„Сега някой ден може би ще ги приеме.“

И това будеше в мене голяма надежда.

Защо да не срещнем „Лебед“?

Той трябваше да плава нагоре по Рона, а ние вървяхме по бреговете на тая река.

И по пътя извръщах очи по-често към реката, отколкото към хълмовете и плодородните равнини край двата й бряга.

Пристигнехме ли в някой град — в Арл, Тараскон, Авиньон, Монтелимар, Баланс, Турнон или Виен, — най-напред обикалях кейовете и мостовете. Търсех „Лебед“ и зърнех ли в далечината някой кораб, полупотънал в гъстата мъгла, чаках го да изплава от нея, за да видя не е ли „Лебед“.

Но не беше той.

Понякога се осмелявах да разпитам моряците и им описвах кораба, който търсех. Не го бяха виждали да минава.

Сега, когато господарят ми бе решил да ме отстъпи на госпожа Милиган — така поне си въобразявах, — нямаше вече опасност да стане дума за моето произхождение, нито пък да се пише на мама Барберен. Преговорите щяха да се водят между моя господар и госпожа Милиган, така поне уреждах въпроса в детското си въображение: госпожа Милиган искаше да ме вземе при себе си, моят господар се съгласяваше да се откаже от правата си над мене и всичко беше свършено.

Останахме няколко седмици в Лион и цялото си свободно време прекарвах по кейовете на Рона и Сона. Познавам мостовете Ене, Тилсит, Гийотиер и Отел Дийо, както ги познават родените в Лион.

Но напразно търсех, не намерих „Лебед“.

Трябваше да напуснем Лион и да се отправим към Дижон. Тогава надеждата, че ще намеря някога госпожа Милиган и Артур, започна да ме изоставя, защото в Лион проучих всички карти на Франция, които успях да открия по полиците на антикварите, и знаех, че централният канал, по който трябваше да отплава „Лебед“, за да стигне Лоара, се отбива от Сона в Шалон.

Стигнахме в Шалон и си заминахме оттам, без да видя „Лебед“. Значи свършено: трябваше да се откажа от своята мечта.

Изпитах голямо огорчение.

И сякаш за да увеличи моето отчаяние, което и без това беше вече много голямо, времето стана отвратително. Беше късна есен, наближаваше зима и ходенето по дъжд и кал ставаше все по-мъчително и по-мъчително. Когато стигнехме вечер в някоя лоша странноприемница или пък в някоя плевня, капнали от умора, мокри до кости и кални от главата до петите, лягах си натъжен.

След като напуснахме Дижон и минахме хълмовете на Златния бряг, настъпи влажен студ, който ни вледеняваше до кости, и Добродушко стана по-тъжен и по-умърлушен от мене.

Целта на моя господар беше да стигнем в Париж колкото е възможно по-бързо, защото само в Париж имахме възможност да дадем няколко представления през зимата. Но било защото средствата не му позволяваха да вземем влак или по други причини, трябваше да изминем пеш пътя от Дижон до Париж.

Когато времето позволяваше, давахме по някое кратко представление в градовете и селата, през които минавахме, и като съберяхме малко пари, тръгвахме пак на път.

До Шатийон бяхме горе-долу добре, при все че непрестанно понасяхме влага и студ. Но като напуснахме тоя град, дъждът спря и задуха северен вятър.