Без дом

— За какво се говори в тая басня? — започнах аз. — За едно овне. Почвам да мисля за овцете. После мисля какво правят. „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара.“ Виждам овцете как спят, налягали в своята кошара, понеже са в безопасност, и като ги видя, не ги забравям вече.

— Добре — съгласи се той, — виждам ги и аз. „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара“. Виждам и бели, и черни, виждам овце и агнета. Виждам дори кошарата. Тя е оградена с плет.

— Тогава няма да я забравите вече, нали?

— О, не!

— Кой пази обикновено овцете?

— Кучетата.

— Какво правят кучетата, когато няма защо да пазят овцете, тъй като са на безопасно място?

— Няма какво да правят.

— Тогава могат да спят. И ние казваме: „Кучетата спяха“.

— Така е много лесно.

— Много лесно, нали? Сега да помислим за друго нещо. Освен кучетата кой друг пази овцете?

— Овчарят.

— Щом овцете са в безопасност, овчарят няма никаква работа. Как може да прекара времето си?

— Като свири на кавал.

— Виждате ли го?

— Да.

— Къде е той?

— Под сянката на един голям бряст.

— Сам ли е?

— Не. С други овчари съседи.

— Тогава, щом виждате овцете, кошарата, кучетата и овчаря, не можете ли да кажете без грешка началото на баснята?

— Мисля, че мога.

— Я да видим.

Като ме слушаше да му говоря така и да му обяснявам как може да се научи лесно един урок, който в началото изглежда труден, Артур ме гледаше плахо и развълнувано, сякаш не беше убеден, че му казвам истината. Но след кратко колебание се реши:

— „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара, кучетата спяха, а овчарят, под сянката на един голям бряст, свиреше на кавал с други овчари съседи.“

И плесна с ръце.

— Но аз зная — извика той, — не направих нито една грешка.

— Искате ли да научите по същия начин цялата басня?

— Да, с вас съм сигурен, че ще я науча. Колко доволна ще бъде мама!

И той залегна да научи останалата част от баснята, както бе научил първото изречение.

След по-малко от четвърт час той я знаеше отлично и я повтаряше без грешка, когато майка му се появи неочаквани зад нас.

Най-напред тя се разсърди, като ни видя заедно, защото помисли, че сме се събрали само за да играем, но Артур не я остави да продума нито дума.

— Зная баснята — извика той. — Реми ми помогна да я науча.

Госпожа Милиган ме гледаше крайно изненадана и навярно щеш да ми зададе някакъв въпрос, когато Артур започна, без тя да го пита, да казва „Вълк и овне“. Той направи това радостен и тържествуващ, без да се запъва и без грешка.

През това време аз гледах госпожа Милиган. Видях как на хубавото й лице засия усмивка, после ми се стори, че очите й се насълзиха. Но понеже в тоя миг се наведе над сина си и го целуна нежно, като го прегърна с двете си ръце, не зная дали плачеше.

— Думите — каза Артур — са глупост, те не означават нищо, а нещата се виждат и Реми ми помогна да видя овчаря с кавала. Дигнех ли очи, докато учех, не мислех вече за нищо наоколо, виждах кавала на овчаря и чувах песента, която свиреше. Искате ли да ви изпея песента, мамо?

И той изпя на английски някаква тъжна песен.

Сега госпожа Милиган наистина плачеше и когато се изправи, видях сълзите й по страните на Дейното дете. Тогава тя се приближи до мен, хвана ми ръката и я стисна толкова нежно, че аз се развълнувах.

— Вие сте добро момче — каза ми тя.

Разказах толкова подробно тая дребна случка, за да обясня промяната, която стана от тоя ден в моето положение. Вчера ме взеха като човек, който разиграва животни, за да забавлявам заедно с кучетата и маймунката едно болно дете. Но този урок ме отдели от кучетата и маймунката и аз станах другар с почти приятел.

Трябва да добавя веднага и нещо, което научих едва по-късно — госпожа Милиган беше огорчена, като гледаше, че синът й не учи нищо, или по-право, че не може да научи нищо. Макар че беше болен, тя искаше той да работи и тъкмо понеже болестта му щеше да трае дълго, искаше още отсега да му създаде навици, които да му дадат възможност, когато оздравее, да използува по-добре времето си, отколкото в миналото.

До тоя ден никак не беше успявала. Артур не отказваше да учи, но беше съвсем невнимателен и неприлежен. Той приемаше, без да се противи, книгата, която му слагаха в ръцете, дори посягаше на драго сърце да я вземе, но умът му оставаше затворен и той повтаряше механично, като машина, добре или зле, по-скоро зле, отколкото добре, думите, които му набиваха насила в главата.

На това се дължеше и дълбокото огорчение на майка му, която се отчайваше от него.

На това се дължеше и нейното голямо задоволство, когато го чу да казва баснята, която беше научил с мене за половин час, докато тя самата не беше успяла в продължение на няколко дни да го накара да я запомни.

Когато си спомня сега за дните, които прекарах на кораба с госпожа Милиган и Артур, намирам, че това са най-хубавите дни от моето детство.

Артур ме обикна горещо, пък и аз, без да мисля много и повлиян от чувствата си, започнах да гледам на него като на брат: нито веднъж не се спречкахме — той не показваше с нищо превъзходството, което му създаваше неговото положение, а аз не се стеснявах ни най-малко — и през ум не ми минаваше, че мога да се стеснявам.

То се дължеше навярно на възрастта ми и на това, че не познавах живота. Но мисля, че се дължеше много повече на вниманието и на добротата на госпожа Милиган, която много често ми говореше като на свое дете.

И после, това пътуване на кораб беше истинско чудо за мене. Не изпитвахме нито час скука или умора. От сутрин до вечер цялото ни време беше запълнено.

След прокарването на железниците не посещават вече, дори не познават южния канал, а той си остава една от рядкостите на Франция.

От Вилфранш дьо Лораге ние се прехвърлихме в Авиньоне, а от Авиньоне — в Норузкия пролом, където се намира паметникът, издигнат в чест на Рике, строителя на канара, и където е вододелът на реките, които се вливат в Атлантическия океан, и тези, които се спускат към Средиземно море.

После мигахме Кастелнодари, града на мелниците, средновековния град Каркасон и през Фозранския шлюз, толкова интересен със своите девет скачени яза, слязохме в Бевие.

Когато местността беше интересна, изминавахме само по няколко левги на ден и, обратно, когато беше еднообразна, плавахме по-бързо.

Самият път определяше колко време да пътуваме и кога да тръгваме. Не ни смущаваше нито една от постоянните грижи на пътниците: не трябваше да бием дълъг път, за да стигнем някоя странноприемница, където да бъдем, положителни, че ще намерим какво да вечеряме и къде да пренощуваме.

В определен час ни поднасяха храна под верандата и както ядяхме, следяхме спокойно подвижната гледка на двата бряга.

Залезеше ли слънцето, спирахме, където замръкнехме, и оставахме там до разсъмване.

У нас, в нашата къща, не познавахме скучните вечерни часове, които често са толкова дълги и мъчителни за пътника.

Тия вечерни часове, напротив, за нас често бяха много къси и времето за лягане ни сварваше, когато и през ум не ни минаваше за сън.

Спреше ли корабът, ако беше хладно, се затваряхме в салона и след като запалваха слаб огън, за да прогонят влагата или мъглата, които бяха вредни за болния, донасяха лампите. Настанявахме Артур пред масата, аз сядах до него и госпожа Милиган ни показваше книги с картинки или снимки. Както корабът беше построен нарочно за това плаване, така и книгите и картините бяха подбрани за това пътуване. Когато очите ни започваха да се уморяват, тя отваряше някоя от тия книги и ни четеше увлекателни откъси, които можехме да разберем, или пък затваряше книгите и албумите и ни разказваше предания или исторически събития, свързани с местностите, през които бяхме минали. Говореше, приковала поглед в очите; на своя син, и трогателни бяха усилията, които полагаше, да изразява само мисли и да употребява само думи, които той лесно можеше да разбере.