Нищо друго освен истината

Да те докосна

Е мечтата ми

Веднъж поне.

Е, не можах

Това да сторя

Ни веднъж,

Уви.

Любов,

Ад,

Див копнеж

Веднъж да те докосна

Ела!

Три от тях бяха написани върху бланки на „Калоко“. Нито едно нямаше дата, макар хартията да бе пожълтяла, което наведе Харди на заключението, че последните са писани преди няколко години.

„Значи Дейвид Фримън отново излезе прав“, помисли си Харди с благоговение, оставяйки последното писмо. И нищо чудно. Пиърс може и да е женен за първокласна хубавица, както и президентът Кенеди, но това не бе гаранция, че няма извънбрачни връзки. „Такава е човешката природа — бе казал Фримън. — Мъжете искат да имат много жени. Жените искат най-блестящия мъж.“

Точно когато усещаше, че най-после се добират до връзката между смъртта на Брий и Кери и Торн, Харди нямаше нужда от това усложнение. Бе в състояние да разбере отричането на Пиърс, особено в присъствието на жена му. А ако се съди по овехтелите писма, връзката им навярно е приключила преди години, възможно е още преди и двамата да са били женени. Но откритието бе нежелано: опитваше се да намали списъка на заподозрените, а не да го разшири. А ако Пиърс и Брий някога са били любовници — въпросът вече бе предрешен, — това обстоятелство отново вписваше петролния магнат в пейзажа или поне в периферията му.

— Как си днес, Диз?

Лу Гърка самолично се надвеси над масата, откъсвайки Харди от вглъбеността му. Адвокатът се усмихна и посочи почти празната си чиния.

— Май по-добре от всякога, Лу.

Собственикът показа сума ти зъби изпод дебелите си, посивели мустаци.

— Тая сутрин всички това разправят. Току-виж ни стане навик. — Вмъкна се в сепарето на отсрещната страна. Тъмните му очи престанаха да се усмихват. — Ей, подочух това-онова. За теб, за жена ти, за къщата. Добре ли си?

Харди сви рамене.

— Карам я някак, Лу.

— Ако ти трябва нещо, да ми кажеш. — Притеснено прокара ръка по мустаците си. Подвоуми се за миг, после кимна. — Хубаво тогава. — Протегна ръка и Харди я пое. — Късмет. Днеска аз черпя.

Харди му благодари и поразен от неочакваната му любезност, го проследи сочи, докато Лу не започна да си бъбри с друга маса. За двайсет и няколко години подобни общувания между тях се брояха на пръсти и съвсем не бе наясно какво бе предизвикало този разговор.

Общата им принадлежност към човешката раса ли?

Тази мисъл внезапно прикова вниманието му. Най-неочаквано се оказа, че поривът към доброта все още съществува на света. Не само у него, не само у Франи. Върна се към Рон Бомонт — ако е невинен, а на Харди вече му се искаше да вярва, че е така, той живееше в адски кошмар — като него и като Франи.

И жена му бе права. „Най-добре“, беше казала тя. Възможности имаше безброй, но най-добре ще е, ако не й се наложи да говори. А за да се избегне това, те до един зависеха от него. От неговата преценка и ловкост, така е. Но всъщност още повече от неговата човечност — тя лежеше в основата на всичко.

Пак се зае с писмата на Пиърс и с учудване установи, че няма намерение да ги използва за каквото и да било. Поне не днес. Нямаше време. Засега знаеше всичко необходимо за Пиърс. Действал е по принуда. Обичал е Брий. Възможно е дори да я е убил — поради ревност, отказ или поради собственото си отчаяние.

Но от сегашната му гледна точка пътят към истината не минаваше през Пиърс. Трябваше да избере най-вярната посока, а това го върна към Карл Грифин, загинал в търсене на същото.

32

Ателието за химическо чистене „Херитидж“ ръководеше дейността си от една кантора на последния етаж с прозорци към мръсна, влажна и — днес — ветровита уличка в китайския квартал. Харди зави от „Грант“ по тясна пряка. Някакво ручейче течеше по тесен и плитък циментов улей, който разделяше пътя на две. Премина край няколко боклукчийски кофи, от които се носеше силна воня на зеле, развалено месо и урина. Трупчето на мъничко кафяво паленце лежеше жалостиво до една от постройките. Харди не се сдържа — приведе се над него, за да се увери, че не може да го спаси. После насъбра вестници, уви го с тях и го положи в една от кофите.

Погледна адреса и се изкачи по тъмни стълбища. Ако му се наложеше да носи ризите си на пране, едва ли би се спрял точно на тази пералня. Но щом се озова в помещението, остана изненадан. Макар и далеч от супермодерната антисептична суетня на седалището на ФМК, „Херитидж“ бе добре осветена, подобаващо обзаведена, на две бюра имаше компютри.

А най-голямата изненада беше, че това не е пералня.

Хилав наглед възрастен китаец с бифокални очила и колосана риза без яка вдигна очи и стана иззад едно от четирите бюра, още щом вратата се отвори. Говореше на приличен английски, макар и с акцент.

— Аз съм господин Ли. С какво мога да ви помогна?

Харди му подаде визитната си картичка.

— Помагам в разследването за смъртта на полицейски служител и бих ви помолил да ми отделите няколко минути.

Господин Ли хвърли още един поглед на визитната картичка.

— От полицията ли сте?

— Не. — Човекът се намръщи и Харди побърза да продължи: — Но ми се струва, че е възможно полицаят да е идвал тук и да е разпитвал някого във връзка със смъртта на една жена.

Китаецът пресметна наум.

— Значи стават двама умрели?

— Всъщност трима или повече. — Помълча, за да му даде време да осмисли думите му. — Работя за полицията. — Не беше съвсем вярно и вече се готвеше да каже на господин Ли, че ще позвъни на Ейб да уреди нещата, но забеляза как китаецът кима в знак на съгласие. — Инспекторът се е казвал Карл Грифин.

Повторно намръщване. Този път по-силно.

— Едър господин, нали? Не съвсем чист. Мъртъв ли е?

У Харди пламна искрица надежда.

— Да. Бил е убит преди няколко седмици. Надявам се да разбера за какво ви е разпитвал.

Продължавайки да кима, господин Ли махна на Харди да го следва и го заведе при бюрото, от което току-що бе станал. Старецът натрака нещо на клавиатурата, кимна и посочи екрана.

— „Бродуей“, 2006. Наши клиенти.

— Цялата сграда ли чистите?

— Не. Там според мен има двайсет и три, двайсет и четири апартамента на различни наематели. Имаме договор с домоуправителя за общите площи, а много от обитателите с радост се ползват от услугите ни.

— И Брий Бомонт е била една от тях?

— Да. — Господин Ли хвърли кратък поглед на Харди и се реши да направи личен коментар. — Много тъжно, че с нея е станало така.

— Да, прав сте — отвърна адвокатът. Цялата история тънеше в тъга. Замълча пред наплива на това чувство. — И какво е разписанието ви за чистене там? Предполагам, че ходите във вторник и четвъртък, така ли?

— Да.

— Значи чистите жилищата два пъти седмично?

— Не. Общо взето чистим веднъж. Половината апартаменти през единия ден, другата половина — през другия.

— И кога сте чистили у Брий?

— В четвъртък. Всеки четвъртък.

Харди разбра причината за посещението на Грифин. Ако „Херитидж“ бяха ходили във вторник, вероятно час-два след смъртта на Брий, преди да пристигне екипът за оглед на местопрестъплението, навярно можеха да се открият следи от улики сред средствата за чистене, в торбичките на прахосмукачките и прочие. Но очевидно не бе станало така.

Все пак искаше да се увери.

— Значи не сте били в апартамента й в деня на смъртта й?

— Не. За това ни пита сержант Грифин.

— А попита ли ви дали някой от вашия персонал не е срещнал непознат? Да е забелязал нещо особено?

— Да, естествено. — Господин Ли се облегна на стола със скръстени ръце. — Но вие сте ходили там, нали? Значи сте наясно. Сградата не е съвсем обикновен блок с апартаменти. На всеки етаж има само по два, а в надстройката — един-единствен.

Харди си припомни. На дванайсетия етаж на Брий имаше просто площадка и прозорец. Обитателите всъщност не ходеха по коридорите и не се шляеха из заключеното фоайе.