Нищо друго освен истината

Докато още изричаше „Къде е Брон?“, Харди отново закрачи, този път към палатата, а Глицки го следваше по петите.

Но макар да минаха без затруднения покрай нощната охрана и да влязоха в зданието, след като се изкачиха на втория етаж, не успяха да проникнат в съдийските кабинети, разположени след съдебните зали. Харди удряше по всички врати в коридора. Никакъв отговор.

Някаква чиновничка, останала да работи до късно в една от стаите, отвори вратата на помещението си и подаде глава:

— Там е затворено. Всички си отидоха.

Харди срита вратата и звукът отекна в стените. А после най-неочаквано, тъкмо се извръщаха да слязат по стълбите, вратата се отвори.

— Какъв е този шум, по дяволите?

Лио Чоморо не бе сред най-любимите съдии на Харди, макар в момента да се зарадва, че го вижда. Ала изглежда чувството не бе взаимно — Чоморо се навъси. После, забелязал Глицки, той кимна по-сърдечно.

— Добър вечер, лейтенанте. Какво става тук?

Глицки изложи проблема с няколко думи. Нуждаеха се от съдия, който да анулира обвинението в неуважение към съда и да пусне съпругата на Харди от затвора.

— _Съпругата_ ви ли?

— Да, ваша светлост. Станала е някаква бъркотия.

Чоморо се намръщи още повече.

— Какво е правила тук? Тя нали не е адвокат?

— Не. Призовал я е разширеният състав от съдебни заседатели и докато се усети, се е озовала в затвора.

Стори им се, че Чоморо се канеше да зададе още въпроси, но щом чу вълшебните думички „разширен състав от съдебни заседатели“, осъзна, че на никого не е позволено да обсъжда, което и да било действие на заседателите. Вече му бяха казали, че обвинението е за оскърбление, но все пак… можеше да се занимае с това.

— Кой е издал разпореждането? — попита предпазливо.

— Мариан Брон — отвърна Глицки.

Чоморо направи гримаса и без да обещава нищо, поразпита за още подробности, а накрая каза, че ще звънне на Брон, за да получи някои отговори, ако е възможно. Но им каза да не се надяват кой знае колко — забранени бяха всякакви сведения за работата на разширения състав от съдебни заседатели. Ако искат, нека почакат…

Глицки остана при съдията, но Харди реши, че трябва да види Франи.

Бе посещавал затвора десетки пъти и познаваше установения ред, така че само след минути чакаше жена си в стаята за посещения на адвокатите.

Всъщност не бе подготвен както трябва за срещата. Смяташе за важно да си представи влизането на своите клиенти в това помещение. Често ги виждаше за пръв път в оранжев затворнически комбинезон и почти винаги се стъписваше при вида на свой познат от цивилния живот, облечен за дранголника.

В този случай първото впечатление бе повече от порядъка на физически шок. Франи, винаги толкова хубава, определено изглеждаше измъчена. На учрежденското осветление в помещението страните й бяха като на привидение — с избелелия, повехнал жълтеникавосив цвят на престояло тесто. Прекрасната й червена коса вече бе изгубила блясъка и бухналостта си и висеше раздърпана и обезформена.

Един поглед бе достатъчен да ги сближи отново и те прекосиха стаята един към друг, кажи-речи, хвърляйки се в обятията си. Тя се притисна към него, заровила лице на гърдите му, и не спираше да повтаря:

— Слава Богу, слава Богу.

Той я придържаше.

Най-накрая, сплели ръце върху масата, те започнаха да говорят по същество и Франи се опита да му обясни за призовката и защо не му бе казала.

— За мен тя не означаваше нищо, ето защо.

Харди поклати глава. Разговорът поемаше в неподходяща посока.

— Не — каза той, — означавала е _нещо_, Франи. Ако не беше така, _щеше_ да ми кажеш за нея. Щеше да ми кажеш: „Днес получих призовка да дам показания пред разширен състав от съдебни заседатели. Чудно за какво ли става дума?“ А вместо това си го запазила в тайна.

Тя мълчеше и хапеше долната си устна. След малко Харди й напомни за себе си:

— Франи?

— Добре — съгласи се тя.

— Кое е добре?

Издърпа ръцете си от неговите и ги скръсти пред гърдите си.

— На кръстосан разпит ли ме подлагаш? Струва ми се, че за днес ми стига.

Харди прекрасно владееше гласа си.

— Не, нищо подобно. — Снижи го до шепот. — Просто не зная защо си тук. Объркан съм. Не съм наясно какво става. Искаш ли да ми помогнеш? На твоя страна съм.

Тя затвори очи и въздъхна.

— Добре — кимна и отново се пресегна за ръката му. — Зная, че трябваше да ти кажа. В смисъл, че едва сега го осъзнавам. Просто напоследък твоят и моят живот текат поотделно. Изглежда не ми се е искало да ме разбереш криво, ако те занимавам с цялата тази работа.

— С коя работа?

Тя срещна погледа му и дълго мълча, преди да отговори:

— С Рон.

— Рон — повтори Харди, а гласът му неволно прозвуча рязко. — Струва ми се, че не познаваме никакъв Рон.

— Рон Бомонт — отговори Франи. — Таткото на Макс и Касандра.

Харди познаваше донякъде децата от гостуванията им при неговите, от преспиванията им у тях. По-голямото — Касандра — бе една от най-добрите приятелки на Ребека, навярно дори най-добрата, макар да не бе съвсем сигурен. Харди имаше някаква смътна представа, бегъл спомен за обаятелно, жизнено хлапе, макар „детските работи“, както ги наричаше, да бяха оттласнати — или прокудени? — от челното място в живота му.

— Таткото на Макс и Касандра — повтори той с безизразен глас. — Рон.

Франи го погледна и той долови безнадеждност, едва ли не отчаяние в изражението й. А може би и тревожен намек за предизвикателство.

— Той ми е приятел. Каквито са жените в живота ти.

Това бе слабото му място. Харди често обядваше, а понякога и вечеряше с други жени — колежки, с които работеше, с които се разбираше добре. Дори от време на време и с бившата си съпруга Джейн. В края на краищата той и Франи наложиха мораториум по въпроса какви са те — тези всевъзможни лични и професионални връзки. Просто до една бяха приятелки. Така си и остана.

Но Харди откри, че положението се е променило и това не му отърва.

Внезапно му се прииска да се отдалечи от онова, което, изглежда, щеше да чуе. Прекоси стаята, стигна до вратата и застана до армираното стъкло, гледащо към коридора на затвора. Най-после се извърна.

— Добре, да оставим този въпрос, щом така искаш. Но трябва да ти напомня, че в дъното на всичко това стоиш самата ти. За Рон Бомонт чух едва преди две минути, а ти си в затвора заради някаква призовка, която свързва двама ви в едно. Смятам, че известно любопитство от моя страна е напълно в реда на нещата.

— Жена му е убита. Той е заподозрян.

Харди замръзна на мястото си до вратата.

— И разширеният състав е решил, че трябва да разпита теб за него?

Тя вдигна рамене.

— Бях с него — пихме кафе — добави тя бързо — сутринта, когато е умряла. На обществено място.

Той изчакваше.

— И искаха да проверят дали моето алиби съвпада с неговото.

Харди все още се опитваше да проумее какво се крие зад думите й.

— Говорила ли си някога с полицията за това, преди днес?

— Не.

Нищо не разбираше. Ако Франи имаше алиби за един от главните заподозрени в убийство, беше в реда на нещата полицията да я разпита, ако не за друго, то поне за да впише показанията й в протокола. Да не забрави да попита Ейб защо не са го направили, стига Ейб да знае. И стига да отговаря на истината.

Но засега все още е тук.

— Добре. И тъй, ти получи призовка, за която не си ми казала…

— Смятах, че ще трае само няколко минути преди обяд, Дизмъс. Нямаше нужда да те безпокоя заради това.

Харди не искаше отново да се отклоняват в тази посока. Щеше му се да си изясни редица други факти. Щом се приберат у дома и се махнат оттук, нещата щяха да изглеждат другояче. Щяха да са в състояние да разговарят, докато стигнат до някакъв извод. Тук, в затвора, времето ги притискаше.

— Така да е. И тъй, доколкото схващам, ти си потвърдила алибито на Рон.