Нищо друго освен истината

— Да, така ми каза.

— А обясни ли ви естеството на тези трудности?

— Донякъде.

— Загатвал ли ви е господин Бомонт с нещо, че е нещастен или ядосан на госпожа Бомонт?

Франи поклати глава.

— Не, не бих казала. Но всъщност нямам представа какво е изпитвал. Не разговаряхме за отношенията им.

— Но все пак ви е споменал, че има проблеми?

— Да, нещо такова.

Скот Рандъл обърна няколко страници в жълтия си служебен бележник. Погледна към заседателите, а после отново към свидетелката.

— Госпожо Харди, намирате ли господин Бомонт за привлекателен?

Тя стисна устни.

— Никога не съм мислила по този въпрос.

Скот открито даде израз на недоверието си пред съдебните заседатели.

— Никога не сте мислили, значи? Очевидно сте имали взаимоотношения с него, близки при това, нали? И не сте забелязали дали е привлекателен, или не?

— Възможно е да съм обърнала внимание, но не съм мислила за това. Бяхме просто приятели.

— И все пак е избрал вас и само вас да сподели семейните си проблеми.

— Нямам представа. Възможно е да е споделял и с други хора. Не зная дали е казал единствено на мен.

— Имахте ли любовна връзка, госпожо Харди? За това ли става дума?

Франи Харди силно прехапа долната си устна. Произнесе неразбрано:

— Вече ви казах, че бяхме просто приятели.

Скот Рандъл запази самообладание.

— Така е, точно така ми казахте. Но между приятели често възникват любовни връзки. Да не би съпругата му да е научила за вас двамата? Щеше да ви създава неприятности, така ли?

— Няма да ви удостоя с отговор.

— Е, най-добре е да удостоите поне един въпрос с отговор, и то по-бързичко. Хлътнали сте и с двата крака, не съзнавате ли?

Франи уморено поклащаше глава. Как се стигна дотук толкова бързо? Затвори очи и се насили гласът й да звучи спокойно, смислено:

— Вижте, господин Рандъл, какво искате да ви кажа? Закъснявам да си прибера децата от училище, ето за какво мисля. Нямам никаква любовна връзка с Рон Бомонт и никога не съм имала. Никога не съм виждала жена му. Не смятам, че проблемите във взаимоотношенията им са довели до нейната смърт.

— Нека се спрем на това, госпожо Харди. Признахте, че е имало проблеми. Просто ни кажете какви са били те.

Франи нямаше представа, но Скот Рандъл и заседателите вече бяха чули Рон Бомонт да казва, че двамата с Брий се разбирали прекрасно, че нямали проблеми помежду си. Скот сметна, че моментът е подходящ да го спомене пред Франи. Тя седеше неподвижна, с безизразно лице.

— Госпожо Харди!

— Обещах му, че ще си остане между нас, че няма да кажа на никого. Дадох му дума.

Скот подуши благоприятна възможност.

— Госпожо Харди, нека бъдем реалисти. Никой вече не вярва в светостта на обещанията. Този факт може да се окаже съдбовен в едно разследване за убийство. Сигурна ли сте, че не сте споменавали за думите на господин Бомонт пред съпруга или пред приятелките си?

Тя се взираше в него, мъчейки се да сподави яда си. В очите й отново напираха сълзи. Една се изтърколи от дясното й око.

— Обещах — повтори тя. — Дадох му дума.

Скот извърна поглед към заседателите. Изчака един миг и въздъхна.

— Така да бъде, госпожо Харди — каза той. — Не ми оставяте друг избор.

Към четири и половина районният съдия Мариан Брон вече бе уморена от тежкия си ден като председател на състав по необикновено потискащ процес за убийство. Членове на един цигански род убедили няколко заможни възрастни граждани, че са им приятели. Принудили ги да им припишат имотите си и ги отровили с „вълшебната сол“ — с напръстниче*. Вълшебната сол предизвикала гръмки смехове — подсъдимите се кискали, докато я наръсвали. Мариан Брон бе свикнала с хора, извършили гнусни престъпления, но изнесеният факт я вбеси.

[* Вълнест напръстник — силноотровно растение. — Б.пр.]

Днешният ден бе особено отчайващ, защото десетина и повече доста яки на вид роднини на подсъдимите бяха показали мускули, появявайки се в съдебната зала тъкмо навреме, за да сплашат главната свидетелка на щата, също член на рода, която не устояла на угризенията на съвестта си и на която бяха обещали имунитет срещу съдебно преследване в замяна на свидетелските й показания. Но главорезите в залата успяха да й въздействат — жената внезапно забрави да е свидетелствала, че който и да било от обвиняемите е ръсил сол където и да било. Сега вече бе възможно безжалостните убийци да се озоват на свобода.

Когато съдебният пристав дойде в кабинета й да съобщи, че Скот Рандъл иска призовка за обида в края на един и бездруго отвратителен ден, тя грабна съдийската си тога и бълвайки огън и жупел, раздразнено закрачи по коридора към залата на разширения състав от съдебни заседатели.

— Не, госпожо. Както вече ви е обяснил господин Рандъл, нямате друг избор, освен ако не се позовете на Петата поправка. Но вие ми казахте, че свидетелските ви показания няма да ви навредят, така че тази възможност се изключва. Трябва да му кажете какво знаете.

Франи Харди поклати глава. Цялата тази история траеше толкова дълго, че търпението й бе на изчерпване.

— Не мога да повярвам, че това се случва в Съединените щати. — Погледът й се плъзна по лицата на съдебните заседатели, после по Скот Рандъл и накрая се спря върху Мариан Брон. — Какво ви става бе, хора? Не ви ли е срам? Не водите ли поне някакъв истински живот? Не съм направила нищо лошо.

Речите в тази насока се оказаха тактическа грешка. Съдия Брон нямаше намерение да оставя някаква си нищо и никаква свидетелка да поставя под въпрос реалността на живота и работата й. И рязко отсече:

— Преди всичко в тази зала ще се обръщате към мен с ваша светлост. Второ, що се отнася до правенето на нещо лошо, вие отказвате да сътрудничите на разследване за убийство. Харесва ли ви, или не, но това е престъпление. А сега за последен път, млада госпожо — или отговаряте на въпроса, или отивате в затвора.

— Не съм ви млада госпожа. — И след кратко мълчание: — Госпожо.

Брон удари по масата.

— Добре тогава, ще заповядам да ви задържат в областния затвор, докато не решите да отговаряте на въпросите на господин Рандъл. — Съдия Брон се извърна настрана: — Пристав…

Но в този миг Франи скочи на крака и викна високо със зачервено лице:

— Обвинявате ме в неуважение към съда ли? Аз ви обвинявам в неуважение. Господ да е на помощ на съдебната система, ако я ръководят кретени като вас!

Брон обърна стоманения си поглед към нея.

— Току-що получихте четири дни, преди още тези съдебни заседатели да са започнали истински работата си. Ако ви се иска още затвор, млада госпожо, продължавайте да говорите. Приставът.

Охраната пристъпи напред.

4

Харди се чу с Франи в шест и двайсет и взе половинчасовото разстояние до Съдебната палата в центъра за седемнайсет минути. Пътем спря, защото, както кипеше от гняв вече доста време, не бе помислил да позвъни на Ейб Глицки в колата му и да разбере дали той не би могъл да стори някакво чудо. Областният затвор и Съдебната палата се намираха един до друг. Може би Глицки щеше да задвижи нещата.

Но лейтенантът го чакаше откъм задния вход на палатата, пред вратата на затвора. И не си бе надянал щастливата физиономия.

Харди се приближи почти тичешком, по риза, без палто, схванал, още преди да попита:

— Още ли е вътре? _Наистина_ ли е там? — Макар и за миг да не се бе усъмнил в това. Едва ли бе забавна шега, която Франи му е спретнала за рождения ден.

— Ъхъ.

Почти без да забавя крачка, Харди изруга и се насочи към входа на затвора. Глицки се пресегна и го хвана за ръкава да го спре.

— Ей!

— Остави ме да вляза, Ейб. Ще я измъкна оттам.

— Само със съдия, а ти не си такъв. Аз не можах.

Щом Глицки пусна ръкава му, Харди застина на място, втренчен в здрача. Вечерта бе ветровита и студена. Юристът у него съзнаваше, че приятелят му има право: не бе въпрос да събере цялото си упорство. Трябваше да намерят съдия, дежурния през нощта магистрат, изобщо някого. За да улеснят нощните гаранции и другите късни дела, съдиите на ротационен принцип поемаха правораздавателните си задължения, та всяка вечер да има по един съдия на повикване.