Нищо друго освен истината

Френските прозорци гледаха към балкон. Той ги отвори и излезе, съглеждайки червена теракота, малка кръгла маса за веранда и столове, няколко саксии. Балконът не бе нито голям, нито малък, но гледката, която се откриваше от него, му придаваше великолепие — откриваше се право на север, невъзпрепятствана от нищо на стотици километри, особено в нощи като сегашната, когато режещ бриз разчистваше небето от мъгла и изпарения.

И внезапно го осени: ето оттук бе хвърлена Брий Бомонт. Отиде до края на балкона, приведе се през масивния парапет от ковано желязо и погледна надолу към нещо, което оттук приличаше на правоъгълник светлина — вътрешната градина, където очевидно бе останала да лежи, преди да я открият. Отстъпи назад и по-скоро долови, отколкото усети реално някакъв лек полъх пред себе си — той дори не раздвижи растенията на перваза, ала косъмчетата по врата на Харди се изправиха.

Но тук само си губеше времето, наслаждавайки се на изгледа. Трябваше да открие нещо, което би го отвело при Рон, и после да се маха, ако иска да помогне на Франи, ако тази нощ вече не бе отишла на вятъра.

Върна се през завесите в кътчето за сядане отсам трапезарията. След миг прекоси кухнята и попадна в коридор, който не бе забелязал преди. Той водеше покрай всекидневната с по-нисък под към друго крило и пристъпвайки там, Харди запали лампите.

В стаята отляво имаше мигащо екранче, което привлече вниманието му. Върху едно бюро бе поставен телефонен секретар. Това бе кабинет и сигурно в него щеше да намери каквото му трябва. Докато прекосяваше стаята с намерението първо да прослуша съобщенията, след това да прегледа визитника, а после и компютъра, чу проскърцване.

Замръзна на мястото си и се ослуша. Пристъпи към преддверието. Ето и един несъмнен шум: отваряше се входната врата. Усети промяна в светлината, проникваща от дневната към коридора.

Имаше си компания.

6

Нямаше друг избор. Харди гръмко се прокашля и излезе, за да се изправи лице в лице с дошлия, който и да бе той.

— Стой на място!

— Стоя.

Бе се изправил във входното антре с разтворени ръце, с дланите навън на височината на гърдите. Видя мъж с почти същия ръст като неговия, с черни панталони, спортни обувки и зелено яке. Мъжът държеше пистолет така, сякаш знаеше как да борави с него, и това ангажира цялото внимание на Харди.

— Ти Харди ли си?

— Виновен. — Продължи да държи ръцете си вдигнати. Не му бе сега времето да прави внезапни криворазбрани движения. — Обикновено оставям човека с пистолета да говори пръв, но може би трябва да обясня защо съм тук. Ти Рон Бомонт ли си?

Мъжът погледна пистолета си, а после го прибра в кобура под мишницата си.

— Не. Аз съм Фил Канета, сержант от Централния участък. — Пристъпи напред. — Ти си приятелчето на Глицки. — Това не беше въпрос.

Харди кимна.

— Бях в участъка, когато той звънна и каза, ако някой иска, да те държи под око. Че си на път за насам и може да ти потрябва помощ. — Хвърли му нахакан поглед: — Не очаквах да те намеря вътре.

— Вратата не беше заключена. Проверих и тя се отвори. Трябва да намеря човека, който живее тук. Познаваш ли го? Бомонт.

— Ами видях го в деня на убийството и толкова. Нея съм я срещал няколко пъти. — Изражението на Харди, изглежда, се промени, тъй като Канета продължи с обясненията си: — В свободното си време работя като охрана — по сбирки и купони. В „Калоко“ често си ги устройват.

— И Брий е ходила по такива мероприятия?

Той кимна.

— Ъхъ. — И добави: — А появеше ли се тя, човек нямаше как да не я забележи.

— Видях снимката й във вестника. Хубава жена.

Канета поклати глава едва ли не ядосано:

— Не съм я приближавал. — Харди се позачуди на яростната му реакция, но Канета продължи: — И тъй, къде са останалите?

— Не зная. Надявам се да не са избягали.

— Да не са се канели да го арестуват — съпруга де?

— Струва ми се, че им минава през ума. Ти подпомагаш ли следствието по някакъв начин?

Бе го настъпил по мазола.

— Майтап ли си правиш с мен! Участъковите ченгета не разследват убийства. Просто това ми е в участъка. В деня на убийството аз приех обаждането и се качих тук, за да охранявам местопрестъплението, докато дойдат хората на Глицки. Професионалистите. — Тази дума прозвуча едва ли не подигравателно от устата му, но навярно си спомни, че Харди е приятел на Глицки, и продължи делово: — Сигурно са на кино или на вечеря, нещо такова.

Стенният часовник показваше почти единайсет. Харди поклати глава:

— Става късно за деца, които утре са на училище. Но не ми се ще да допусна, че Бомонт просто се укрива, щом съществуват толкова други възможности. Може би този дом стряска децата му. Може би са отишли при роднини.

— Че той има ли роднини?

Харди съжали, че не е ксерокопирал папката, която му бе показал Глицки. Там може би се съдържаха някои от тези подробности. Имаше още едно средство, но Харди се чудеше как да го предложи.

— Знаеш ли — каза накрая, — в кабинета ей там има телефонен секретар.

— Осем обаждания — отбеляза Харди.

— Търсено момче.

— Или пък отдавна не се е прибирал.

Канета кимна.

— Тъкмо това се канех да добавя. — Посочи апарата. — Да го включим и да видим какво ще ни каже.

Харди натисна копчето.

Каквото и да се е случило, Рон Бомонт или не бе прослушал съобщенията, или не ги бе изтривал от 13:07 часа във вторник, тоест отпреди два дни. Механизмът бе от ония, които съобщават датата и часа на обажданията, така че Харди и Канета можеха да ги определят с точност. Първото бе от човек на име Бил Тилтън, който молеше Рон да му позвъни за застраховката и съобщаваше номера си.

Канета приближи до Харди, взе една химикалка от поставката на бюрото и се зае да записва в бележник със спирала. Харди си помисли, че това е малко странно, но може би сержантът искаше някой ден да стане инспектор, да се издигне по-високо от службата в участъка. А може би просто искаше да разкрие едно убийство, за да натрие носовете на ония от „Убийства“.

Секретарят продължаваше да говори. Жена с азиатско име — Коджий Сасака? — звънеше да напомни на Рон за уговорената им среща, макар да не остави номера си, да не спомена часа и мястото или пък повода за нея.

Джеймс Пиърс от „Калоко“. Молеше Рон да му се обади. Имало някакви въпроси около някои книжа на Брий и би искал някой път да намине и да…

Пак женски глас: Мари. Просто се обажда да каже „Здрасти“.

И нататък във вторник следобед. Ал Валънс. Нещо за папките на Брий, за някакви нови данни, над които работела.

— Двете страни на барикадата.

Харди натисна клавиша за пауза.

— Какво значи това?

— Ами предишният, оня Пиърс, и този сегашният — Валънс. Той работи за Деймън Кери. — Това беше кандидатът за губернатор. — Ръководител е на кампанията му.

Харди се обърна към Канета.

— За участъково ченге много добре се ориентираш в тоя случай, а?

Отбранително свиване на рамене.

— Чета вестници. Каквито и да ги разправят горе, нито в един устав не пише, че ни се забранява да мислим.

— И какво мислиш за тия типове, сержант — за Пиърс и Валънс?

Канети се подвоуми за миг, преценявайки дали Харди му се подиграва, но реши, че не е така.

— Нещо, свързано с работата на Брий, предполагам. Те са на двете враждуващи страни във войната за бензиновите добавки.

— И какво искат от Рон?

Канета се позамисли.

— Сигурно знае нещо.

— За работата й ли?

— Нямам представа. Възможно е. Това прочетох. Такава й е била работата.

— И заради това ли са я убили? Значи по всяка вероятност не е Рон.

— Нямам представа. Може да не е. — Канета сви рамене с преувеличено, както се стори на Харди, равнодушие. — Което ни връща на изходната точка. Възможно е Рон да знае нещо.

— Чудя се дали е наясно какво е то.

Канета кимна.

— Или пък най-накрая е съобразил. Ако става дума за работата й. Сигурно затова е избягал, ако изобщо е избягал.