Неизбежно правосдие

— Не се притеснявам, стига за вас да не е проблем.

Глицки сви рамене и вдигна поставената пред него кафява чаша в паяжина от пукнатини, същата като на Фаръл.

— Достатъчно си бъбрихме за мен — отсече адвокатът. — Искам да ви разкажа една история.

— Затова съм тук.

В тихия говор на Фаръл вече не се долавяше никакво фъфлене.

— Това е _неговата_ версия — каза Глицки, просто за да не премълчи, да не изглежда прекалено доверчив, но и да изстискаше от себе си целия цинизъм, на който бе способен, пак беше склонен да повярва на чутото.

Въоръжен с истината, Фаръл не изпитваше желание да го притиска прекалено.

— А имате ли изобщо доказателства, опровергаващи твърденията му, поне едничко от тях?

— Ами снимката, поне на пръв поглед.

— Имате ли я в момента?

Глицки не носеше копие, но зад бара бе оставен вестник, Фаръл се пресегна и го разгъна върху плота.

— Да поразгледаме малко, какво ще кажете?

Не за първи път Глицки се сблъскваше с това втръснало му свойство на човешкото възприятие — виждаш онова, което очакваш предварително. Взираше се в снимката, превърнала Кевин Ший в престъпник за цялата страна, но сега беше настроен различно и виждаше само онова, което Фаръл му описа. Ший бе сгърчил лице от усилието да вдигне Уейд по-нагоре. Не го дърпаше надолу, а се опитваше да му спаси живота.

Имаше и още дребни особености, видими за всеки желаещ да ги забележи, стига да не е предубеден. Например, гънките по ризата на Уейд. Ако Ший е висял на него с цялата си тежест, не би ли трябвало ризата да е изпъната по тялото на жертвата? А въжето, бе ли видял досега Глицки въжето? На снимката личаха само десетина сантиметра, но не изглеждаше отвесно изопнато спрямо тротоара, както щеше да бъде, ако понасяше тежестта на двама мъже.

Убедиха го и раните от ножа. Тази информация не се бе промъкнала във вестниците. Никой не си признаваше, че е пострадал (Глицки още не бе научил за Карл Грифин и Колин Девлин). Официално тези рани не съществуваха, само Глицки се опитваше някак да ги вмести в картината. Бяха една от тайните му, пазеше ги за момента, когато щяха да свършат най-добра работа. Но Фаръл го изпревари и му разказа за тези рани, обясни му какво означаваха.

Кевин Ший бил принуден да си пробива път през тълпата с нож в ръка. Удрял хората, застанали най-близо до Артър Уейд. Бил уверен, че е намушкал и порязал поне неколцина. Видял кръвта.

А Артър Уейд бе умрял от _задушаване_, както Глицки научи от съдебния медик. Вратът му не е бил счупен.

Чаят отдавна беше изстинал.

— Е, господин Фаръл, страхотна история ми разказахте.

— Не е история, лейтенант. _Това_ се е случило. Отгоре на всичко Кевин Ший е истинският герой в цялата бъркотия.

Глицки мислеше усилено, без да показва с нещо, че позволи да бъде убеден. Ако се занимаваше с обикновен случай, ако всяко средство за осведомяване в щата, дори в страната, не бе разтръбило гнусното минало на фанатичния расист Кевин Ший, двамата с Фаръл щяха кротко да пресекат улицата и да си поговорят с районния прокурор или полицейския началник Ригби…

По дяволите, та той ръководеше отдел „Убийства“. Блазнеше го мисълта да разпита подробно Ший, а после да посъветва прокуратурата да прекрати тази щуротия. Незабавно. Стига невинността на заподозрения да бъде потвърдена, а осведомеността на Фаръл за раните от ножа почти се вписваше в изискването…

Стига случаят да беше обикновен…

— Какво смешно има?

Глицки го погледна косо.

— Почти нищо.

— Стори ми се, че се развеселихте.

— А, да. Често ми се случва. Имате ли представа колко хора се бъхтиха до премала, за да стане виновен вашият клиент?

— Донякъде. Все пак той е затънал, а не аз.

— И къде е той?

— Не знам.

Глицки се вторачи в него.

— Не знам — повтори Фаръл. — Обажда ми се. Момчето си е недоверчиво по природа, внимава да не се изкуша от наградата.

— Ще се радвам да си поговорим с него.

— Вероятно ще успея да уредя това.

— Би трябвало да се предаде.

— Може да има някои мръсни изненади. Твърдо вярва, че ако се предаде, преди всичко да се е изяснило, няма да живее дълго.

— Но това вече е маниакална подозрителност, длъжен сте да го убедите. Ще го отделим в единична килия, ще го охраняваме…

— Лейтенант, извинете ме. Досега добре се разбирахме, не започвайте да ме подхлъзвате на динени кори. И двамата знаем, че поиска ли някой да го убие, а все някой ще поиска срещу сто хилядарки, момчето вече е труп. Както ще да го пазите в затвора. А и той не иска да го пъхнете зад решетките. Не е направил нищо лошо. Напротив. Иска само да го изслушат. Чул ви да казвате по телевизията, че имате нужда от още доказателства и решил, че вие сте човекът.

Глицки съзнателно не позволи на лицето си да трепне.

— Човекът за какво?

— Да внушите на районната прокуратура, че трябва да са обективни, да го отървете.

Глицки се сети за Илейн и кимна.

— Мога да пробвам, но все пак съм длъжен да го разпитам.

— Значи се налага да го арестувате, нали?

— Ами, нали предявиха обвинение срещу него…

— Не сте ли в състояние да уредите оттегляне на обвинението?

— Не и на този етап. И без това правата ми не се простират дотам. Районният прокурор трябва да оттегли обвинението, което на свой ред… Вижте сега, докарайте го незабелязано, през задния вход, а аз лично ще го заведа при прокурора. Ще бъде изслушан, ще обсъдим известните ни факти.

— Няма да стане. Вече не фактите са важни. Вече не.

Глицки нямаше какво да отговори. Фаръл беше прав.

Лу дойде да попита искат ли още нещо. И двамата отказаха. Зад тях залата се пълнеше до пръсване, хората се бутаха лакът до лакът.

— И междувременно — промълви Глицки, — градът си гори.

— Лейтенант, моят клиент не носи вина за това. Стига да можеше, веднага би спрял този хаос. Той е добро момче.

Разговорът зави в неочаквана посока.

— Тъй ли? Добре ли го познавате?

— Заедно слушаме лекции в университета — обясни Фаръл. — Съвсем нормален човек, като вас и мен.

— А какво стана с разбитото семейство, фанатичната нетърпимост на южняка, нежеланието да се приспособи към света?

— Това, драги ми господине, най-вероятно се дължи на една млада дама, с която Ший е имал лошия късмет да преспи и после да я зареже. Нали знаете — каквото човек сам си направи…

Глицки вдигна вежди.

— … или журналистите са търсили с какво да запълнят ефирното време и празните страници.

Глицки бе чувал твърде често и двете обяснения в най-различни варианти, за да се учуди сега, но точно в този случай пасваха като ръка в ръкавица… Тръсна глава и едва не се задави с чая.

— Как да поддържам връзка с вас? — попита той.

— Не знам кога Кевин ще ми се обади, но веднага ще ви потърся. После ще видим как да подкараме нещата.

Глицки стана.

— И аз ще направя каквото мога.

— Да знаете, лейтенант, май ви вярвам.

— Илейн!

Алън Рестън излезе иззад бюрото си — до вчера бюрото на Крис Лок — и тръгна към нея с протегнати ръце. Тя пусна кожената чанта до краката си и вдървено се изправи. Позволи му да я прегърне, вдигна ръце да го докосне, иначе щеше да стане още по-неловко. Обаче той не я притисна към себе си, само хвана раменете й и след миг я пусна, като стар приятел. Натрапваше й внушението, че са стари приятели. Напомняше.

— Това е ужасно.

— Да, така е.

— Да загубим Кристофър Лок… — Изглежда не знаеше как да продължи и думите сякаш увиснаха в стаята между двамата. Още нещо общо. Крис Лок. Лицето му трепна — от нерви или преумора? — Радвам се, че дойде. Исках да се отбия при теб по-рано, да те видя, но… — посочи купищата хартии на бюрото си, — сама виждаш…

— Няма нищо, Алън. Мога ли все още да те наричам Алън?

— Илейн… стига де! Разбира се, за тебе съм Алън. — Пак се ухили и протегна ръка към нея, но се спря. — Искаш ли нещо освежително, каквото и да е?