Неизбежно правосдие

— Значи всичко е наред — кимна тя. — Май днес правя само глупости. Така ли е, Арт?

Драйсдейл сви рамене и се съгласи, че може и да е така, после добави многозначително:

— Е, не е като да нямаш сериозни причини.

— Не ме е грижа за причините. Те са само оправдания за това, което човек не би трябвало да прави, стига да е спрял за минутка-две и да е помислил, а аз не помислих. Или пък можех да бъда малко по-силна. Съжалявам.

Глицки кимна рязко.

— Е, както кажеш.

Драйсдейл се възползва от момента.

— Говорихме си за… за смекчаващите вината обстоятелства. Защо хората вършат разни щуротии, защо понякога имат лоши дни. И защо Кевин Ший е постъпил така, за всички онези гадости в миналото му…

— Всеки има по нещо черно в миналото си.

— И аз това казвам, Ейб. Днес стоварих неприятности и на двама ви, но не искам да си търся оправдания… Оплесках се, просто и ясно.

— Ха, аз пък си въобразявах, че сега е мой ред да се извинявам — подхвърли Глицки и напрежението в стаята поизчезна. — И наистина вече се налага да тръгвам, но я ме чуй… — Подаде й папките си и ги посочи. — Точно за същите истории ти говорех днес, могат да те съсипят по време на процеса, ако не си подготвена. Дори още не знам какво означава тази особеност, но според съдебномедицинския доклад на Страут, Уейд е умрял от задушаване. Това е окончателното му заключение.

— Добре, вече знаехме. Нали от това умират хората, като ги обесят.

Илейн разтвори папката и Драйсдейл надникна през рамото й, загледа се във втората снимка.

— Ъхъ, така каза и Страут…

Драйсдейл се изправи.

— Ейб, какво ти е хрумнало?

— Напомням ви за историята, която вие съчинихте за Кевин Ший и която тези снимки уж потвърждаваха недвусмислено. Неведнъж дърпал тялото надолу… — той млъкна за секунда, — … което би оставило жертвата със счупен врат. И тогава Уейд нямаше да е починал само от задушаване, както твърди Страут. Можете да се хванете на бас, че адвокатът на Ший ще спомене този факт, влезе ли делото в съда, а тогава ще е добре да имате убедителен отговор на въпроса му. Само това исках да ви кажа. Както и двамата знаете, дребните камъчета обръщат колата.

Драйсдейл извади втората снимка от папката и напрегнато се вторачи в нея.

— Това пък какво е?

Илейн охотно им предложи своя отговор. Веднага се впусна в обяснения как Ший извадил ножа, за да наръга Артър Уейд, който пък се опитал да му го грабне, за да се опази.

Глицки и Драйсдейл я изслушаха с пресилена вежливост, което я принуди да се прехвърли на втората си теория за ножа в джоба на Уейд, с който той искал да среже въжето и да се освободи. Този път нетърпението надделя. Глицки не желаеше да се впуска в спор, но смяташе, че няма избор… длъжен беше да говори.

— Значи ме уверяваш, че Артър Уейд бяга от разярена тълпа, онези му нахлузват примка на шията, опъват въжето и той чак тогава си казва: „Ей, ама аз съм имал швейцарско ножче в джоба, ей сега ще срежа въжето“. Не ми се вярва. И съдебните заседатели няма да повярват. Отгоре на всичко, няма и час, откакто говорих с очевидка — мила възрастна женица, преселила се от Литва, тя няма никакви подбуди да ме лъже. Сторило й се, че Кевин Ший _повдигал_ Уейд, а не го дърпал надолу. После подал ножа на Уейд, опитвал се да накара обесения да пререже въжето, защото не можел твърде дълго да го задържи така.

— Не е възможно — отсече Илейн.

— Но ще стане доста неловко, ако е — отбеляза Драйсдейл.

Работата му беше да печели делата като прокурор, а от стратегическа гледна точка тези свидетелски показания можеха да разбият и най-желязното обвинение. Кой би допуснал и мисълта, че подобно нещо ще се случи…

Изпсува под носа си. Глицки пак погледна часовника.

— Вече сериозно закъснявам.

— В града вероятно има над двайсет свидетели, които могат да потвърдят, че Ший е дърпал Артър надолу…

Той забеляза как Илейн настръхна, как се взираше непреклонно в него. Не беше готова да отстъпи и сантиметър.

— Но те не дойдоха да заявят това, а ние не успяхме да ги открием — добави Глицки. — И ако са били в тълпата, значи са съучастници. Точно затова не ги намерихме. — Глицки вдигна ръце, за да предотврати разгорещения сблъсък. — Вижте какво, хора, аз съм на ваша страна, но огледайте по-добре какви карти държите. Това е.

— На Алън Рестън никак няма да му хареса — Драйсдейл отново седеше зад бюрото, срещу Илейн. — Може би вече трябва да отида и да се запозная с него. Значи казваш, че го познаваш?

— Покрай майка си. И не мисля, че изобщо можеш да го накараш да те изслуша.

— Само че става дума за подготовката на процес, което ми е работата. Длъжен съм да повдигна въпроса.

— Няма да те чуе дори.

— Значи добре го познаваш?

Тя сви рамене.

— Нагледала съм се на такива неща. Щом толкова бързо го назначиха, значи и майка ми е дърпала конците, а Кевин Ший е част от програмата й. Така ще бъде и с Алън Рестън.

— Не и ако делото се разпадне.

— А кой казва, че ще се разпадне? Каквито и доводи да изтъкнеш _ти_ пред Алън, той ще ги приеме като увъртане и измъкване, а не като загриженост за самия процес. Въпреки всичко, аз не се съмнявам във вината на Ший, но Ейб е прав — трудничко ще я докажем в съда.

— Ето какво би трябвало да изясня на Рестън и ще го направя…

— Арт, моля те. Остави на мен. Когато съберем още малко факти. Може би майка ми ще…

Не довърши изречението и Драйсдейл се облегна назад на стола.

— Илейн, пред съда трябва да представим доказателства. Това ни е работата.

— Известно ми е, Арт.

— Независимо дали на празноглавците им харесва или не…

— Знам.

— Ако не смяташ, че _това_ е първата и основна цел на Рестън — а каквото и да говорим за Крис Лок, той така си разбираше работата — по-добре е да проличи скоро. Не ме интересува, че е чернокож и майка ти си го държи в малкото джобче. — Драйсдейл направи недоволна гримаса. — Извинявай за израза.

Илейн махна с ръка.

— Арт, просто не съм наясно какви са целите му.

Драйсдейл надигна дългото си тяло от стола.

— Да ти кажа право, по-досаден от всички тези скрити цели ми е само фактът, че твърде много хора ги таят в главите си. Как ще работим заедно, да не споменавам пък как ще живеем заедно, ако тази гнусотия продължи?

— Аз не…

— И аз, Илейн. Само се моля Богу да не ме погледнеш някой ден и първо да си помислиш, че пред тебе стои бял човек, защото съм бял мъж не повече и не по-малко, отколкото ти си черна жена. Преди всичко съм стария, простоват Арт Драйсдейл. — Той поспря до вратата. — Надявам се, че вече си по-добре и знам, че трябва да се обаждаш по телефона, а и аз имам работа.

— Арт…

— Не се притеснявай. Ще те оставя да обсъдиш затрудненията с господин Рестън. Само помни, че ти се занимаваш с делото. _А не майка ти._ Толкова по въпроса.

Илейн набра номера на фотографа Пол Уестбърг и остави съобщение на телефонния му секретар, че би искала да говори с него отново, възможно най-скоро.

Седеше и се взираше във втората снимка, когато осъзна смисъла на чутото преди малко. И беше принудена да си зададе въпроса как така лейтенант Ейб Глицки познава майка й достатъчно добре, за да го моли тя да предаде съобщение на милата й дъщеря колко се тревожи за нея.

— Заедно следвахме.

— Какво означава „заедно“?

Лорета Уейджър си позволи да въздъхне в слушалката. Илейн си я представи ясно — сама в малкото кабинетче без табела на вратата, събула обувките и метнала крака на издраното старо бюро.

— Миличка, според мен можеш и сама да се досетиш. Той ми беше… гадже.

— Ейб Глицки ти е бил гадже? А сериозна ли беше връзката ви?

— Бих казала да, за тогавашната ни възраст.

— А сега как е?

Майка й се поколеба.

— Сега сме приятели.

Илейн не прие леко думите й.

— Мамичко, изобщо не помня да си споменавала името му.