Тринадесетият сдебен заседател

Този въпрос като че ли отрезви всички. Харди не искаше да си навлича неприятности още отсега. Вилърс бе предупредила, че не желае да разговарят с журналисти и би било безразсъдно да постави на карта всичко тази сутрин, ако докато обмисля решението си, тя го види да позира пред телевизионните камери като Пауъл или Фримън.

Тръгна отново. Съжалявам, без коментар. Някъде в тълпата зърна Дейвид Фримън — би трябвало да изпита облекчение, че вижда съюзник, но вече и към него бе охладнял достатъчно. Все пак беше добре, че старецът е решил да дойде — да демонстрира солидарност, да разговаря с репортерите, ако се наложи. Харди реши да се възползва.

— Ето го Дейвид Фримън. Обърнете се към него.

Тълпата се юрна нататък, а той в това време изкачи стъпалата, прекоси фоайето, качи се с празния асансьор на третия етаж, покрай сейфовете за веществени доказателства, докато най-накрая се скри в една празна стая за подбор на съдебни заседатели.

*

Денят беше особен. Двамата с Пауъл бяха облечени еднакво — черни костюми, бели ризи, червени вратовръзки. Тази на Харди бе с едва забележими ромбчета. Каква волност!

Залата вече беше пълна. Харди мина през прохода между редовете, поздрави Фримън и Лайтнър, които бяха седнали един до друг. Подаде на психотерапевта клетвената декларация, която му бе подготвил и започна да бъбри за незначителни неща с Фримън, докато онзи я прочете. Лайтнър нанесе няколко поправки и я подписа.

Харди кимна на Пауъл, който тази сутрин беше сам. Вероятно бе преценил, че не е нужно да присъства и помощникът му Морхаус. Процедурата не би отнела много време.

Въведоха Дженифър. Беше облечена простичко — тъмни ниски обувки, синя пола, бяла блуза с малка яка. Когато приставът я остави на мястото, тя се огледа назад в залата и вдигна ръка. Харди видя, че Лайтнър кимна. Лицето на Дженифър се проясни.

— Майка ми е тук — каза тя. — И Том.

Беше истина. Нанси тъкмо влизаше. Том я подкрепяше. Когато й се обади, му бе казала, че са погребали Фил през почивните дни. Не бе имала време да отиде на свиждане с дъщеря си, но отново бе в добри отношения със сина си. Той пак се бе превърнал в неин син. Децата й се завръщаха. По какъв повод само, помисли си Харди.

Обявиха влизането на съдия Вилърс и откриха заседанието.

Всички бяха на местата си и чакаха.

— Добре — започна Вилърс и намести очилата си. — Добро утро на всички. Господин Пауъл, ще направите ли изявление?

— Не, ваша светлост. Съдът се произнесе достатъчно ясно и категорично. Обвинението се отказва. — Той погледна часовника си. Явно не очакваше да се забави дълго.

— Господин Харди?

Харди стана и й подаде документите си.

— Ваша светлост, връчвам на съда два иска. Съгласно параграфи 1179–1181 от Наказателния кодекс на щата Калифорния, иск за насрочване на ново дело. Същевременно, съгласно параграф 190.4 (е) съм подготвил иск за смекчаване на присъдата на доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване.

Вилърс кимна. Явно го бе очаквала.

— Разполагате ли с нови факти, които да представите в подкрепа на исковете си, господин Харди?

— Да, ваша светлост, разполагам. — Пауъл се обърна към него и го изгледа. Харди продължи: — Разлагам с две клетвени декларации. Разрешете да ви ги връча.

Приближи се до Вилърс и й ги подаде. Тя намести очилата си, прочете ги и погледна Харди.

— Господин Пауъл — каза след това и направи знак с малкия си пръст на прокурора да се приближи. Когато той застана до Харди, Вилърс се изправи и нареди да отидат в кабинета й.

— Десет минути прекъсване.

Вилърс мина преди тях и седна зад бюрото си. Харди и Пауъл придърпаха напред два стола и седнаха. Докато прокурорът прочете клетвените декларации, Вилърс гледаше ядосано пред себе си. Когато свърши и ги остави пред нея, тя погледна Харди и заговори:

— Господин Харди, няма да приема иска за ново дело. Вече обявих решението си по този въпрос и съм сигурна, че апелативния съд ще го уважи.

Харди въздъхна и се приготви за най-лошото. Долавяше радостната възбуда на Пауъл до себе си. Вилърс сложи двата листа един до друг пред себе си, прегледа ги пак, намръщи се. Харди се надяваше, че може би търси някакво друго основание да изпълни желанието му.

— Лайтнър е психиатърът, с когото е спала, нали? — попита тя накрая.

Що за начало? Харди веднага реагира:

— Ваша светлост, това не беше установено категорично.

Пауъл се надигна.

— Как така да не е било установено? Ваша светлост, тези клетвени декларации трябваше да бъдат представени, когато му беше времето, за да можем да се занимаем с тях…

— Господин Пауъл, моля ви. Тук въпросите задавам аз. Господин Харди?

— Всичко говори само за себе си, ваша светлост. Доктор Кен Лайтнър ще представи неизвестна досега информация за сутринта преди убийството. Съпругът й я е биел. Ако го е убила, било е за да спаси собствения си живот. Не е имало предумисъл…

— Ваша светлост, моля ви! — Пауъл не смяташе да допусне това, не и в последната минута.

— Самоотбраната е позволен мотив за убийство, господин Харди. След като положението е било такова… С Фримън имахте възможност да защитите клиентката си по тази линия, но не го направихте. Защо?

Харди очакваше това и бе готов.

— Отговор на този въпрос дава втората клетвена декларация, ваша светлост. Тази, която получих от Дейвид Фримън. Аз нямах неговата възможност да реагирам по-рано. Той предпочете да не го прави. В първата фаза аз не представях госпожа Уит. Клиентката ми не бива да бъде наказана несправедливо заради стратегията на адвоката си. — Това беше малко прекалено, защото с Фримън бяха действали заедно и Вилърс го знаеше. Пауъл също. Но формално не беше неправ.

Вилърс го изгледа с каменно лице.

— Ваша светлост — обади се Пауъл. — Въпросът за побоищата над Дженифър Уит не е част от това дело. Такова нещо няма в протокола.

Харди отвори уста, за да отговори, но Вилърс го спря.

— Знам, господин Харди, не е нужно да ми напомняте. — Тя погледна ръката си и се обърна към прокурора. — Господин Пауъл, би трябвало да помните, че лично господин Харди включи този въпрос в протокола изрично.

— Но това беше, когато се гледаше първия пункт на обвинителния акт. Няма никакво отношение към престъплението, за което беше осъдена.

Вилърс не смяташе така.

— Решението да обедините трите пункта на обвинението в един процес беше ваше, господин Пауъл. Ако нещо премине от едната част в другата, проблемът е изцяло ваш. Но — тя се обърна към Харди, — тук не става ясно каква е същността на новата информация, която може да разкрие доктор Лайтнър.

Харди знаеше.

— Същността ще стане ясна от показанията му.

— О, за Бога!…

Вилърс вдигна пръст към прокурора.

— Внимавайте с изразите, господин Пауъл. Както знаете, аз съм старомодна и няма да търпя богохулства.

— Извинете, ваша светлост, но не виждам какво се мъчим да постигнем. Вие вече заявихте, че няма да допуснете исканията на господин Харди…

— Само относно насрочването на ново дело. — Вилърс също не одобряваше всичко това, но познаваше задълженията си отлично. Ако съществуваше каквато и да било причина Дженифър да не бъде осъдена на смърт, тя трябваше да я разгледа. — По иска за смекчаване на присъдата, мисля, че ще изслушам каквото има да ни каже доктор Лайтнър. Ако става дума за факт, ако господин Харди успее да докаже, чрез показанията на психиатъра, че Дженифър Уит е била физически и психически малтретирана, съм длъжна да преценя още веднъж справедливостта на присъдата.

— Ако става дума за факт, ваша светлост. Само че господин Харди с нищо не показа, че е така.

Вилърс се замисли.

— Господин Харди, можете ли да ни кажете каква е същността на показанията, които ще даде доктор Лайтнър?

Това беше неговият коз и не биваше да го изиграе, преди да му е дошло времето.