Тайната на Ескалибур

— Но преди това… — каза Нина.

— Какво?

Тя го целуна.

— За всеки случай, ако нямам възможността да го направя отново.

Той се усмихна.

— Хей, най-после определих дата за сватбата — и нямам намерение да я пропусна! — Той й върна целувката, след което огледа панела за управление, а тя се притисна към него. — Така. Да видим…

Той натисна един бутон. Двете страни на раницата се разтвориха като хитинова черупка на бръмбар, който се кани да излети, и черните делта-крила от карбонови нишки се разпериха встрани.

Чейс беше впечатлен от скоростта и прецизността на разгръщане, общата дължина на крилете достигаше десет фута.

— Доста добре. Сега двигателите. — Той насочи пръст към следващия бутон. — Дръж се много здраво — предупреди той Нина. — Защото когато натисна този бутон, усещането ще бъде като ритник в задника и ще се изстреляме нагоре.

Нина затвори очи и ги стисна здраво.

— Давай!

Чейс се наведе напред и натисна бутона.

Четирите миниатюрни реактивни турбини оживяха, горещината от изпускателните им тръби нагърчи боята върху парапета и Нина и Чейс скочиха. Крилата уловиха вятъра и набраха скорост…

Надолу. Те падаха край едната страна на кораба, а покрай тях прелитаха палубите.

Чейс смени позицията си, протегна ръце и изви гръб, опитвайки се да заеме хоризонтално положение. Ако успееше да набере достатъчно скорост, за да могат крилете да ги издигнат нагоре…

Черната вода се приближаваше към тях, върху нея блещукаха отраженията от лампите на кораба. Продължаваха да падат надолу твърде бързо…

Изведнъж отраженията се плъзнаха под него двигателите бяха достигнали пълна мощност и започнаха да ги отдалечават от „Аврора“ с нарастваща скорост.

Но това все още не беше достатъчно. Току-що бяха прелетели край горната палуба и падаха право надолу към океана…

Най-после успяха да заемат хоризонтално положение, крилата се вдигнаха нагоре, сякаш изведнъж оживели. Нина изпищя, когато въжетата рязко я дръпнаха нагоре. Чейс отчаяно се изпъна назад, колкото се може повече, лицето му пулсираше от ледения вятър, който стържеше по кожата му.

Екранен ефект, досети се той. При много ниски височини низходящата струя се отблъскваше от повърхността на водата, в резултат на което се получаваше много по-голяма подемна сила.

Но дали тя щеше да бъде достатъчна, за да ги държи далеч от вълните?

Очите му сълзяха от силния вятър. Нещо прелетя от едната им страна: спасителна лодка, едва зърнато размазано цветно петно, което бързо изостана назад…

И надолу.

Вече набираха височина!

Чейс се изпъна напред, за да запази позицията си, а Нина висеше зад гърба му. Ускорението от двигателите, комбинирано с ъгъла на крилете беше достатъчно, за да ги вкара в режим на постепенно, но стабилно издигане. Той погледна към панела за управление и видя как цифровият висотомер бавно, но постепенно се покачва. Припомни си какво му беше казал Мичъл за количеството гориво, което глайдуингът можеше да носи, и се опита да изчисли до каква височина биха могли да се изкачат, преди да свърши. Знаеше много добре, че Нина щеше да го сметне за секунди, но ревът на вятъра и двигателите щеше да му попречи да й предаде информацията — освен това я усещаше как трепери и му беше ясно, че в главата й се въртят съвсем различни неща от температура и гравитация.

Около три хиляди фута, изчисли го най-накрая той. Щеше да има видимост до над шейсет мили — ако въобще имаше какво да се гледа. Мичъл едва ли би искал наблизо да има други морски съдове, които да видят когато стреля с оръжието. Въпросът беше дали ще успеят да прелетят достатъчно разстояние, за да достигнат до някой кораб в района.

Глайдуингът продължи да се издига. Хиляда фута и нагоре. Чейс усещаше как сърцето на Нина тупти — бързо, уплашено… но ритъмът му постепенно се забавяше.

Но не защото се успокояваше. Защото беше започнала да замръзва от ледения вятър.

— Не ме оставяй! — извика той. Ръката й се вкопчи в него. Но студът така или иначе щеше да вземе своето — дори той не би могъл да издържи вечно. Години бяха изминали от времето, когато беше тренирал оцеляване в такива условия.

Минутите минаваха, висотомерът продължаваше да се покачва, двигателите виеха. Не оставаше много гориво. Чейс избърса очите си и разбра, че сълзите му замръзват на лицето. Дори едва усети докосването, нервите му бяха станали безчувствени.

Три хиляди.

На китката му проблесна червена светлина. Предупреждение за горивото. Оставаше една минута или трийсет секунди, или десет? Не знаеше. Но с издигането беше свършено, предстоеше дългото плъзгане надолу, към черната неизвестност…

Светлини!

Някъде далеч напред, малко съзвездие в синьо и жълто. В почти непрогледната тъмнина беше трудно да се прецени разстоянието, но Чейс се съмняваше, че ще е повече от двайсетина мили. Дали глайдуингът щеше да успее да ги отнесе до там?

Нямаше друг избор, освен да го разбере по трудния начин. Той направи вираж и се изравни с кораба.

Двигателите се закашляха и спряха. Единственият шум, който се чуваше, беше воят на вятъра.

Той усети как ръцете на Нина се отпускат.

— Нина, не заспивай! — изкрещя той. — Пред нас има кораб, ще успеем! — Не беше сигурен в това, но дори и да лъжеше, тя нямаше как да го опровергае.

Висотомерът вече отчиташе снижаване. Той се изпъна назад колкото можеше, опитвайки се да запази височината, но без двигателите спускането беше неизбежно.

Две хиляди фута. Светлините все още бяха надалече, но се приближаваха, съзвездието вече приемаше желаната форма.

По-малък от „Аврора“, корабът може би се намираше и по-близо, отколкото бе предполагал. Траулер?

По-близо. Хиляда и петстотин фута. Нина се беше от пуснала съвсем върху въжетата, хватката й отслабваше, ритъмът на сърцето се забавяше. Неговото лице бе станало абсолютно безчувствено, същото беше на път да се случи и с протегнатите му ръце.

Хиляда фута. Разстоянията между светлините започнаха да се изпълват с по-плътни цветове, корабът изникна от мрака като във филм. Петстотин. По-близо. Четиристотин, три…

Нина се отпусна съвсем. Той се опита да запази позицията си, но ръцете и краката й се подмятаха от вятъра и ги забавяха. Двеста, сто, продължаваха да падат бързо…

Корабът се устреми към тях, право напред една мачта изскочи от мрака. Чейс зави встрани, губейки височина. На палубата се виждаше нещо, купчина мрежи с нещо блестящо сред тях. Той се насочи към тях, последен шанс, преди да ги прелетят и да паднат във водата…

Блъснаха се в мрежите. Крилата изтрещяха и се счупиха, но Чейс вече беше обгърнал Нина с ръце, за да я защити от удара в голямата купчина риба, разпръсквайки току-що уловената треска по цялата палуба. Другият край на мрежата беше захванат в една лебедка; те се плъзнаха към нея, преди отново да се озоват сред пляскащите с опашки риби.

— Боже всемогъщи! — изпъшка Чейс. Може и да не усещаше нищо, но обонянието му си беше наред. — Каква смрад! — Той се огледа и забеляза група рибари, които го гледаха втрещени.

Нина се размърда в прегръдката му.

— Нина! Добре ли си? Нина!

— Еди… — прошепна тя замаяно, като отново се размърда — този път, за да облегне глава на гърдите му с изражение на задоволство, със затворени очи. Но това не трая дълго. Носът й се сбърчи и тя се намръщи. — Каква е тази миризма?

Чейс се засмя облекчено и я прегърна. Погледна към рибарите, които се събираха около мрежата.

— Здрасти, момчета — рече той. — Случайно да имате път към Англия?

36

Англия

— … Така че за мен е чест да стоя тук до откривателката на гробницата на крал Артур, жената, която още веднъж пренаписа учебниците по история… доктор Нина Уайлд.

— Благодаря ви, господин премиер — каза Нина, изчервявайки се от аплодисментите, които съпровождаха куцукането й до микрофона. Бяха се погрижили добре за раната й и я бяха уверили, че с времето ще се възстанови напълно, но от случката бе минала по-малко от седмица и кракът все още я болеше.