Тайната на Ескалибур

— Да вървим!

Нови енергийни потоци се забиваха в стените, докато те се придвижваха през трюма. Останалите живи техници в контролната зала бяха изчезнали; очевидно сирената беше сигнал за евакуация. Един от магнитните пръстени се откъсна от подпорите си и рухна на пода, като разтърси цялата зала. По пода се посипаха и други компоненти, цяла секция от поддържащата рамка се срина.

Една особено ярка светкавица беше последвана от ужасяващото скърцане на метал.

— Ох, това не е добре — каза Нина, поглеждайки назад към водата, която бликаше през процеп в единия край на трюма.

Чейс я стисна здраво за ръката и ускори крачка към изхода.

— Мисля, че ще се понамокрим малко.

— Ох, пак ли!

Процепът се разтвори под натиска на морската вода, металът се огъна, хиляди галони ледена арктическа вода нахлуха през новообразуваната дупка. Въздухът се изпълни с електрически избухвания и генераторът даде на късо.

Огън над главите, вода под краката — висока вълна се устреми след Чейс и Нина, които тичаха към изхода. При всяка стъпка болка пронизваше крака на Нина, но тя стискаше зъби и продължаваше да тича напред. Надигащата се зад тях водна маса бучеше като цунами, което всеки миг щеше да ги отнесе…

Стигнаха до люка. Чейс успя да тласне Нина през него в мига, когато вълната се блъсна в херметичната преграда и ги обсипа с ледени пръски. След това самият той премина от другата страна и се облегна гърбом върху люка, затръшвайки го с всичка сила. Капакът издрънча върху рамката. Нина се довлече до него и дръпна ръчката, за да го заключи. После се наведе към пода запъхтяна.

— Извинявай, скъпа — каза Чейс, отново я прегърна през кръста и я поведе по коридора, — но не можем да си позволим да си почиваме. — Той кимна към меча. — Защо не зарежеш това нещо, нека си потъне с кораба.

— Защото когато тръгнат да изваждат кораба, пак ще го намерят.

— Ясно. Защо тогава не ми дадеш аз да го нося? Така няма да се притеснявам, че може случайно да ми отрежеш крака.

Тя му подаде меча тъкмо когато стигнаха до стълбите, водещи към палубата. Въпреки всички усилия, които полагаше, за да не натоварва ранения си крак, Нина присвиваше очи от болка при всяка стъпка.

— Оох! Проклетият Мичъл! Ако вече не беше мъртъв, пак щях да го убия!

— Между другото, забравих да ти благодаря за това — каза Чейс.

— Няма нужда.

— Напротив! Не трябва да свиквам непрекъснато да ми спасяваш живота.

— В такъв случай и аз ти благодаря за това, че ме спаси — отново! Колко пъти станаха вече, десет?

— Общо, или само този път?

— Знаеш ли, повечето двойки всъщност не си водят точна сметка за тези неща… — тя направи измъчен опит да се усмихне, въпреки, че вече й призляваше от болка, нерви и умора.

Те продължаваха да се изкачват по стълбата. Скърцането на кораба се засилваше, откъм трюма се разнесоха нови взривове. Освен това се промъкна и един нов звук, на двигател…

— По дяволите! — изруга Чейс. — Изпуснахме хеликоптера.

— Така или иначе не можем да го управляваме. Освен това нямаме оръжия, щеше да ни е трудно да го отвлечем.

— Проклетият меч е в нас! Дано поне са останали някакви лодки.

Най-после стигнаха до главната палуба. Вече беше очевидно, че корабът потъва, носът му почти се скриваше под водата. Чейс отвори един люк и излезе навън на студения вятър, оставяйки Нина облегната на преградата. Мястото на спасителната лодка беше празно, привързващите я въжета висяха отпуснати във водата. Една голяма оранжева лодка се отдалечаваше от кораба, върху покрива от фибростъкло на кабината просветваше сигнална лампа.

Той изтича до другия край на палубата. Другата лодка все още висеше на въжетата, почти във водата. Той можеше да се хване за най-близкия кабел и да се спусне по него в лодката, но Нина нямаше да успее, не и с този крак.

— Какво има? — попита Нина, когато той се върна при нея.

— Нали си гледала „Титаник“?

— Ох…

„Аврора“ потрепери и двамата залитнаха. Наклонът на палубата ставаше все по-очевиден и се увеличаваше.

— Добре, добре — каза Нина, разсъждавайки на глас, — намираме се на кораб без спасителни лодки. Тук трябва да има още нещо, което да се задържа на повърхността. Кое друго може да плава?

— Вещицата — отвърна Чейс. Нина го погледна изненадано. — Какво? Никога не съм казвал, че не гледам Монти Пайтън.

— Страхотно, но освен ако не разполагаш с вещица и то най-вече с нейната метла, това по никакъв начин не може да ни помогне!

— Няма метла — отвърна Чейс с внезапен блясък в очите, — но знам, къде можем да намерим нещо, което лети. Чакай тук! — Той хвърли Екскалибур в краката й и се втурна към вътрешността на кораба, плъзгайки се по парапета на стълбите.

— Еди, къде тръгна… Еди! — извика Нина, но той вече беше изчезнал. Тя го зачака да се върне. След миг Екскалибур бавно започна да се плъзга по палубата и се блъсна в парапета.

— Два потъващи кораба за три дни — промърмори тя, докато тромаво се наведе, за да вдигне меча. — Еди! Каквото и да си намислил, сега е моментът да го направиш!

Чейс се появи на стълбите.

— Да, идвам!

Нина видя, че носи нещо, наподобяващо голям куфар с ремъци.

— Какво е това?

— Нашето средство да се измъкнем от тук. Може би. Хайде, трябва да се качим на горната палуба.

Още няколко стъпала и Нина се отпусна разтреперана до преградата. През страничния отвор се виждаше антенната решетка, сребърните им цветчета блестяха на светлините на кораба… а отвъд тях вълните се разбиваха във фалшивите контейнери на носа. Ситуацията беше същата като в Тайфуна — само че този път не се намираха в близост до брега.

Тя погледна към Чейс, който затягаше ремъците около тялото си.

— Какво е това нещо, парашут ли?

— По-скоро е нещо като джетпак.

— Джетпак ли?

— По този начин Джак успя да стигне до Васюкович — остава ми само да се надявам, че наистина се управлява толкова лесно, колкото твърдеше той. Донеси меча, отзад има едно отделение, прибери го там. Само гледай да не пробиеш дупки.

Нина докуцука до него и откри отделението, отвори го и внимателно плъзна Екскалибур вътре. Щом го остави, блясъкът веднага изчезна и острието полегна спокойно върху поликарбонатната материя. Докато Чейс трескаво бързаше, затягайки ремъците, тя затвори отделението. Корабът отново потрепери, корпусът му издаде тъжен метален стон.

— Добре — каза Чейс, като посочи към външния люк, — излизай навън.

Нина все още не разбираше какво е намислил, но излезе навън, куцукайки, и се озова на мостика. Някъде в далечината забеляза една от спасителните лодки. Кърмата на „Аврора“ продължаваше да се надига, огромният контейнеровоз потъваше с носа надолу в черния океан.

Чейс й подаде края на едно въже.

— Овържи го около мен и след това се привържи и ти. Омотай го няколко пъти и го затегни колкото можеш по-здраво. Довери ми се — добави той, забелязвайки изражението на лицето й.

— Добре — каза тя несигурно и прекара въжето около кръста му, докато той затягаше каишката на някакъв малък уред около китката си. — Знаеш ли как работи това нещо?

— Донякъде. Джак ми показа. Добре де, по-скоро го описа, отколкото показа, но общо взето схванах същността.

— Ще се доверя на думите ти — отвърна нервно Нина. Тя уви въжето около себе си и Чейс още веднъж, стегна го здраво и го завърза.

Той я обгърна с ръце и я придърпа към ръба на мостика.

— Трябва да се качим на перилата. Ще се справиш ли?

— Налага се да го направя, нали? — Чейс я вдигна и тя уви левия си крак около едната подпора на парапета, за да запази равновесие. Той я последва. Нина едва не изплака от болка, когато той се притисна в раната на десния й крак, но стисна зъби и замълча.

— Добро момиче — каза Чейс, докато двамата се опитваха да балансират върху парапета. — Така, да видим дали ще успея да подкарам това нещо.