Денят след утре

С обляно в кръв лице, Аврил яростно опитваше да се освободи. Но съпротивата само укрепи и без това твърдата решителност на Вера. Дърпайки с всички сили, тя изтегли в коридора цялата ръка. Когато усети, че Аврил е притисната към външната стена, Вера опъна още по-жестоко. Раздаде се неясен пукот, после пронизителен писък и раменната кост изхвръкна от ставата. Едва сега Вера пусна шнура и Аврил бавно се свлече под прозореца, продължавайки да крещи от болка.

— Коя си ти? — запита Вера, когато излезе и заобиколи покрай стената.

Пистолетът в ръката й бе насочен право към повалената дългокрака жена с тъмен костюм, подвила неловко под себе си изкълчената ръка.

— Отговаряй. Коя си? За кого работиш?

Аврил мълчеше. Вера предпазливо пристъпи напред. Тази жена беше професионалистка. През последните пет минути бе застреляла хладнокръвно трима мъже.

— Протегни настрани здравата си ръка и се завърти така, че да те виждам добре — заповяда тя.

Аврил не помръдна. После Вера видя алена струйка кръв да попива в земята под шията й. Пристъпи напред и ритна крака на Аврил.

Нищо.

Разтреперана и готова за стрелба, тя направи още една крачка. Бавно се приведе, хвана Аврил за рамото и я обърна по гръб. Изпод брадичката бликна кръв по бялата блуза. Лявата ръка бе стисната в юмрук. Вера внимателно коленичи и се опита да разтвори пръстите. Когато успя, тя изкрещя и отскочи назад. Върху дланта лежеше ножче от самобръсначка-еднодневка. За кратките секунди докато Вера вземе пистолета и заобиколи къщата, Аврил Рокар си бе прерязала гърлото.

91.

Берлин, 11:00

Русата сервитьорка с баварски костюм се усмихна на Озбърн, сложи върху масата димящ кафеник и излезе. След пристигането в Берлин четиримата веднага се бяха отправили към това ресторантче на Вайзенщрасе, което се славеше като едно от най-старите в града. Собственикът Герд Еплеман, дребен плешив човечец с колосана бяла престилка, незабавно ги отведе в служебното сепаре под общата зала, където чакаше Дитрих Хониг.

Хониг имаше черна чуплива коса и грижливо подстригана прошарена брада. Беше висок почти колкото Ремер, но с по-крехко телосложение, а прекалено късите ръкави на сакото около костеливите му китки сякаш го правеха още по-висок. С маниера си да стои прегърбен, свил шия между раменете, той поразително приличаше на Ейбрахам Линкълн в модерен германски вариант.

— Хер Маквей, хер Нобъл, искам добре да обмислите риска — каза Хониг, крачейки напред-назад из сепарето, без да изпуска от поглед събеседниците си. — Ервин Шол е един от най-влиятелните хора в западния свят. Ако се захванете с него, ще бръкнете в змийско гнездо, каквото не можете дори да си представите. Рискувате да предизвикате ужасни неприятности. За себе си и за своите служби. Ще бъдете уволнени или принудени да подадете оставка. И няма да се отървете само с това, защото излезете ли изпод крилото на полицията, цяла армия от адвокати ще се заеме да ви съди за нарушаване на закони, които не сте и сънували. Ще ви стрият на прах. Ще намерят начин да ви отнемат колите, къщите, всичко. Невероятен късмет ще е, ако си запазите поне пенсиите. Такава е властта на подобни хора.

След тия думи Хониг седна на дългата маса и си наля от силното черно кафе, което бе донесла сервитьорката. Бивш директор на берлинската полиция, той беше непрестанно ухажван от най-богатите и могъщи хора в германската промишленост. Краят на студената война не бе повлиял ни най-малко върху жестоката решителност на международните терористи. Поради това всеки висш европейски чиновник държеше преди всичко да осигури безопасност за себе си и своето семейство. В Берлин със защитата на най-видните финансови особи се занимаваше Хониг. Тъй че ако някой можеше да знае как се държат всемогъщите богаташи при схватка без правила, особено пък в Берлин, това бе тъкмо Дитрих Хониг.

— Моите уважения, хер Хониг — настръхна Маквей. — Бил съм заплашван и преди, но както виждате, все още кретам. Същото се отнася до господата Нобъл и Ремер. Затова нека оставим празните приказки и да се заемем с онова, заради което сме дошли. Убийства. Цяла поредица от убийства, започнала преди трийсет години и продължаваща до днес. Едно от тях стана в Ню Йорк преди по-малко от двайсет и четири часа. Убитият беше дребничък евреин на име Бени Гросман. Освен това беше ченге и мой добър приятел. — Гласът на Маквей бе натежал от гняв. — От доста време работим по случая, но едва от един ден насам започнахме да се ориентираме. Колкото повече ровим, толкова по-често се натъкваме на името Ервин Шол. Платено убийство, хер Шол. Почти навсякъде по света за това се полага дългосрочна, дори смъртна присъда.

Над главите им се раздаде смях и подът заскърца под стъпките на голяма компания, идваща за обяд. Из въздуха се понесе апетитният аромат на наденички с кисело зеле.

— Искам да разговарям с Шол — каза Маквей.

Хониг се поколеба.

— Не знам дали е възможно, хер детектив. Вие сте американец. В Германия нямате никаква власт. Освен ако разполагате с категорични доказателства за извършено престъпление, в което се съмнявам.

Маквей не обърна внимание на възраженията.

— Ще го направим така. Заповед за арест, издадена на името на инспектор Ремер, според която Шол трябва да се предаде на германската полиция за екстрадиране в Съединените щати. Обвинява се в организиране на наемно убийство. Американското посолство ще бъде уведомено.

— За човек като Шол подобна заповед е пълна нула — спокойно каза Хониг. — Адвокатите му ще я изхрупат за закуска.

— Знам — кимна Маквей. — Но все пак я искам.

Хониг кръстоса ръце върху масата пред себе си и сви рамене.

— Господа, мога само да обещая, че ще сторя каквото е по силите ми.

Маквей се наведе към него.

— Ако не можете да го уредите, кажете си направо и намерете някого, който ще може. Трябва да стане още днес.

92.

Фон Холден напусна гранд хотел „Берлин“ в 7:50. В 10:20 частният реактивен самолет вече се спускаше над летище Клотен край Цюрих.

В 10:52 лимузината му прекоси входа на Анлегеплац, а точно в 11:00 Фон Холден чукаше на вратата на Джоана. Трябваше да я гали, да я утешава, да стори всичко необходимо, за да й възвърне предишното настроение на отзивчивост и неуморни грижи за Елтон Либаргер. Тъкмо затова носеше малкото черно санбернарче, което бе наредил да осигурят до пристигането му.

— Джоана — високо изрече той, след като не получи отговор. — Аз съм, Паскал. Знам, че си разстроена. Трябва да поговорим.

— Нямам за какво да говоря с теб или с когото и да било! — кресна тя иззад вратата.

— Моля те…

— Не, дявол да го вземе! Махай се!

Фон Холден посегна към дръжката на вратата.

— Заключено е — дрезгаво се обади дежурната Фрида Фослер.

Фон Холден се завъртя към нея. Беше сурова и властна, с масивна челюст и също тъй масивна фигура. За да предизвика в който и да било мъж нещо повече от погнуса, би трябвало да поне да се усмихне и да стане малко по-женствена, ако изобщо бе способна на това.

— Можете да си вървите — каза Фон Холден.

— Имам заповед да…

Погледът му стана суров.

— Можете да си вървите.

— Да, хер Фон Холден.

Фрида Фослер изключи радиостанцията на колана си, изгледа го накриво и се отдалечи. Фон Холден се навъси. Ако не беше жена и ако бяха в Спецназ, би я застрелял на място за този поглед.

Кученцето в ръцете му заскимтя и той пак се обърна към вратата.

— Джоана. Имам подарък за теб. Всъщност за Хенри…

— Какво е станало с Хенри?

Вратата изведнъж се разтвори и Джоана застана на прага боса, по джинси и тениска. Беше ужасена от мисълта, че някой може да е сторил зло на кучето й в Таос. После видя какво държи Фон Холден.

Пет минути по-късно Фон Холден вече бе пресушил сълзите й с целувки и я остави да си играе на пода с невръстния санбернар. Обясни, че видеозаписът на унизителната сексуална игра с нейно участие всъщност е бил жестока проверка, срещу която той енергично протестирал, но с нищо не можел да промени заповедта на управителния съвет, издадена поради сериозни съмнения дали Либаргер ще бъде в състояние отново да поеме ръководството на своята международна корпорация с капитал петдесет милиарда долара. Застрахователните им партньори се страхували от нов удар и настоявали за недвусмислена проверка на физическата му издръжливост при максимално натоварване. Обичайните тестове не ги удовлетворявали, тъй че партньорите настояли техният главен лекар и доктор Залетл да организират ново изпитание.