Дяволският квадрат

След броени секунди беше започнал да издава заповеди. Всеки от тях трябваше да съблече ризата си, да увие ръцете си с нея и да блъска здраво телената стена, пред която стоеше. Оказа се, че това е спасителният изход. Вратата на клетката отскочи със звучно изщракване. Инструкторите дадоха висока оценка на лидерските му качества, но единственото му желание в онзи момент беше да ги избие до крак.

Спомените преминаха през главата му за секунди. Сега не можеше да повярва на това, което виждаше.

— Анабел?

Тя беше в клетката, здраво овързана и със запушена уста.

Стоун се приближи, оглеждайки се внимателно за скрити капани.

Вратата на клетката беше отключена и той рязко я отвори. Анабел лежеше със затворени очи, напълно неподвижна. За миг се уплаши, че е мъртва. Но кой би запушил устата и вързал крайниците на мъртвец? Докосна с пръст шията й и веднага усети пулса й. Клепачите й бавно се повдигнаха.

Той я развърза и й помогна да излезе от клетката.

— Господи, колко е хубаво, че те виждам — замаяно прошепна тя.

— Дрогираха ли те?

— Май да. Но вече ми минава.

— Ще можеш ли да ходиш?

— Ако не мога, ще пълзя, само и само да се махна от тук.

Стоун се усмихна. Духовитостта й очевидно се завръщаше.

— Сам ли си? — попита тя.

— Да.

— Някаква следа от Кейлъб?

— Все още не. А ти видя ли Мариса Фрийдман?

Анабел поклати глава.

— Добре, да вървим.

Внезапно се разнесе глухото бръмчене на включеното луминесцентно осветление.

— Оливър! — изкрещя Анабел.

Стоун смъкна очилата за нощно виждане и рязко се завъртя, но вече беше късно.

Руснакът стоеше на изхода на лабораторията, насочил пистолет в главата му. Стоун блъсна Анабел на пода и светкавично измъкна оръжието си. Тресна изстрел. В челото на изненадания руснак се появи малка кръгла дупка, която приличаше на част от татуировката му.

Той рухна на пода.

Осветлението изгасна.

Стоун с недоумение погледна пистолета си. Изобщо не беше успял да натисне спусъка. Откъде, по дяволите, дойде този изстрел? Сграбчи ръката на Анабел и рязко я изправи. Миг по-късно прескочиха мъртвеца и се шмугнаха през отворената врата.

Четирима мъртви руснаци. Остават още двама. Плюс Фрийдман.

100

Скоро стигнаха до края на цилиндъра.

Килиите.

Ако Кейлъб не е в някоя от тях, ще трябва да започна от другата страна, помисли си Стоун. Но ще трябва да взема и Анабел.

После на лицето му се изписа учудване, бързо сменено от облекчение. Под слабата светлина зърна Нокс, Фин и Кейлъб, които ги чакаха.

— Хей, как се добрахте до тук? — попита Стоун, след като се оттеглиха в ъгъла. Анабел прегърна Кейлъб, без да обръща внимание на вонята и калните му дрехи.

— Благодарение на Чапман — отвърна Нокс и накратко му описа премеждията им. — Тя ни обясни как да се измъкнем от лабиринта. Беше направила предварително проучване.

— Вероятно е тръгнала наляво, нали? — предположи Стоун и се озърна.

— Точно така. Имаш ли представа къде се намира?

— Някъде зад мен. Току-що ми спаси живота.

— Елиминирахме един от руснаците, който пазеше на входа. Всъщност и това беше дело на Чапман.

— Значи е останал само един.

— Не е останал нито един — разнесе се глас зад гърба им.

В кръга светлина се появи Чапман.

— Един тип се опита да ми скочи в момента, в който проникнах в първата секция — поясни тя. — Или той не беше много добър, или аз съм по-добра, отколкото си мислех.

На лицето на Стоун се изписа любопитство.

— Някаква следа от Фрийдман? — обърна се Фин към Чапман.

— Не.

— Предлагам да изчезваме, и то по най-бързия начин — обади се Нокс. — Намерихме онова, за което дойдохме. А Фрийдман да върви по дяволите. — Очите му се спряха върху неподвижната фигура на Стоун. — Добре ли си, Оливър?

— Руснаците.

— Какво? — присви очи Фин.

— Руснаците — повтори Стоун.

— Какво руснаците? Вече са отстранени, всички до един.

— Не бяха особено добри — каза Стоун. — А би трябвало да бъдат.

Всички се втренчиха в него.

— Отстранихме ги твърде лесно — поясни той. — Според мен слабото им представяне беше умишлено.

— Но защо Фрийдман би наела некачествена охрана?

— Защото не се е нуждаела от А-отбор. Б-отборът й беше достатъчно добър.

— Достатъчно добър за какво? — попита Чапман.

— Да ни подмами тук. Точно на това място. Те са били за еднократна употреба. Изобщо не й е пукало дали ще бъдат убити, или не. Всъщност поправям се: тя е искала да бъдат убити.

— Но след като са убити, значи не са успели да ни ликвидират — обади се Нокс. — Тя какво печели от тази работа?

— Опитва се да се откупи от Карлос Монтоя и да компенсира първия си провал. А сега ще премине към резервния си план.

— Какъв резервен план, за бога? — възкликна Нокс.

— Винаги има резервен план — въздъхна Стоун. — И за съжаление аз попаднах в клопката му.

— За какво говориш? — вдигна вежди Чапман.

— Ще ни пипнат тук с помощта на друг екип руснаци… — Стоун замълча за миг, после добави: — В лабораторията видях ново оборудване. Мисля, че вече се досещам за какво ще го използват.

Чапман беше първата, която започна да разбира.

— Не ми казвай, че става въпрос за наноботи! — сепна се тя.

— Именно за наноботи става въпрос — потвърди Стоун.

— Но нали вече установихме, че руснаците нямат нищо общо с това?

— Какво ще си помисли светът, когато ни открият тук в компанията на куп избити руснаци и научноизследователска лаборатория за наноботи, вероятно доставена от Монтоя? — контрира с въпрос Стоун.

— Какво искаш да кажеш с това „когато ни открият тук“? — нервно преглътна Кейлъб.

— Че са ни подмамили — отговори Фин. — Умишлено са ни позволили да отстраним руснаците и да се доберем до тук.

— Но защо? — попита Анабел.

Отговорът беше мощна експлозия.

Толкова мощна, че подът под краката им се разтърси. Заваля дъжд от бетонни късове и назъбени парчета желязо. Всички подскочиха.

— Какво стана, по дяволите? — изкрещя Чапман.

— Затрупаха изхода — отвърна Стоун, хвана ръката на Анабел и решително добави: — Да вървим!

Насочи се обратно към главния коридор, а после пое по пътя, по който бяха дошли. Останалите покорно тръгнаха след него.

— Няма ли поне да се опитаме да се измъкнем през главния вход? — подвикна Нокс.

Отговорът беше нова експлозия, която вдигна във въздуха огромна земна маса на десетина метра зад тях и окончателно отряза пътя им към главния вход.

Всички затичаха.

Цялата планина се тресеше от прецизно поставените експлозиви, които се взривяваха един след друг.

— Проклетата планина ще ни засипе! — изпищя Анабел.

— Няма — отвърна Стоун, тичайки редом с нея. — Разбира се, нейната цел е да ни ликвидира, но същевременно да осигури достъп до доказателствата, които иска да бъдат намерени.

— Мръсна кучка! — процеди Чапман при експлозията на поредния заряд, който принуди Стоун рязко да свърне наляво.

— А не можем ли да използваме пътя, по който ти проникна в базата, Оливър? — извика Фин. — Може би тя не знае за него!

— Бъди сигурен, че знае — отвърна Стоун. — Но за съжаление нямаме друг избор.

Част от стената се срути и за малко не смаза Кейлъб. Фин и Нокс успяха да го дръпнат в последната секунда, но дребничкият мъж простена и се хвана за рамото, улучено от голям къс бетон.

Фин разтвори ризата му и насочи светлината на фенерчето си.

— Счупена ключица — констатира той. — Нищо ти няма. Ключиците се чупят, за да предпазят други, по-важни части от тялото.

— Е, сега вече ми олекна! — простена Кейлъб.

Добрал се пръв до кухненските помещения, Стоун спря и безпомощно се огледа. И тук Фрийдман го беше изпреварила. Задният вход беше затрупан от огромна купчина тухли и бетон, взривени от поредния експлозив. Той беше наясно, че дори да я прокопаят, оттатък ще ги чака още една, може би далеч по-голяма купчина отломки. Фрийдман не пропускаше нищо.