Музей на страха

— Доктор Кели — рече по-ниският, Финистър, който за хиляден път погледна в книжата си, — вече сме към края.

— Слава на Всевишния.

Забележката й бе посрещната с кратка пауза. След това О’Грейди се върна на мястото си и се зачете в изписан на ръка лист, който току-що му бяха подали.

— Познавате ли господин Уилям Смитбак?

Раздразнението й изведнъж се разсея и тя застана нащрек.

— Да.

— Какви са отношенията ви с господин Смитбак?

— Бивши гаджета сме.

О’Грейди завъртя листа в ръцете си.

— Имаме тук рапорт, че по-рано днес господин Смитбак се представил за служител по сигурността и получил неоторизиран достъп до някои строго секретни документи в музея. Имате ли представа защо?

— Не.

— Кога за последен път сте разговаряли с господин Смитбак?

Нора въздъхна.

— Не помня.

Финистър се облегна назад и скръсти мускулестите си ръце.

— Моля ви, опитайте се да си спомните.

Имаше лъскаво кубе с доматеночервен цвят, върху което сгърчеше кичур толкова гъста и остра коса, че приличаше на остров по средата на плешивата му глава.

Това вече бе непоносимо.

— Може би преди седмица.

— При какви обстоятелства?

— Той ме обезпокои в кабинета ми.

— Защо?

— Искаше да ми съобщи, че агент Пендъргаст бил намушкан с нож. Охраната на музея го изгони. Сигурно са регистрирали инцидента.

Какво, по дяволите, е търсил Смитбак отново в музея? Този човек беше непоправим.

— Имате ли представа какво е търсил господин Смитбак?

— Мисля, че вече ви отговорих.

Последва кратко мълчание, докато О’Грейди преглеждаше записките си.

— Тук пише, че господин Смитбак…

Нора го прекъсна нетърпеливо.

— Вижте, защо не се заемете с търсене на истински улики? Като онези бележки, написани на машина от убиеца — онази, която ми изпрати и другата, която беше на бюрото на господин Пък? Очевидно убиецът е човек, който има достъп до музея. Защо са всичките тези въпроси за Смитбак? Не съм разговаряла с него цяла седмица. Не знам какво е бил замислил и, честно казано, пет пари не давам за това.

— Ние трябва да зададем тези въпроси, доктор Кели — отвърна О’Грейди.

— Защо?

— Те са в списъка ми. Това ми е работата.

— Господи! — Тя избърса с ръка челото си. Целият този епизод бе типичен за Кафка. — Давайте.

— След като бе издадена заповед за задържането на господин Смитбак, намерихме взетата от него кола под наем, паркирана в горната част на „Ривърсайд драйв“. Знаете ли защо му е потрябвало да наеме кола?

— Колко пъти трябва да ви повтарям? Не съм говорила с него от седмица насам.

О’Грейди обърна листа.

— Откога познавате господин Смитбак?

— От почти две години.

— Къде се запознахте?

— В Юта.

— При какви обстоятелства?

— По време на археологическа експедиция.

Нора вече изпитваше затруднения да вниква във въпросите. „Ривърсайд драйв“? Какво, по дяволите, е търсил Смитбак там?

— Каква археологическа експедиция?

Нора не отговори.

— Доктор Кели?

Нора го погледна.

— Къде точно на „Ривърсайд драйв“?

О’Грейди се сконфузи.

— Моля?

— Къде на „Ривърсайд драйв“ е била намерена колата на Смитбак?

О’Грейди обърна листа.

— Тук пише „в горната част на «Ривърсайд»“. На пресечката на „Ривърсайд“ със сто тридесет и първа улица.

— Сто трийсет и първа? Какво е правел там?

— Точно това се надявахме вие да ни кажете. А сега за онази археологическа експедиция…

— Казахте още, че идвал тук сутринта и получил достъп до някакви документи. Какви документи?

— Стари секретни документи.

— Кои?

О’Грейди прелисти няколко други страници.

— Тук се казва, че е било старо лично досие.

— Чие?

— Не се посочва.

— Как го е направил?

— Ами, не се казва и…

— Не можете ли да разберете, за Бога?

Лицето на О’Грейди порозовя от гняв.

— Нека се върнем към въпросите, моля.

— Аз знам нещо по този въпрос — неочаквано се намеси Финистър. — Бях дежурен по-рано днес. Когато отиде за кафе и понички, О’Грейди. Спомняш ли си?

Нора изгледа О’Грейди с възможно най-ледения си поглед.

— Как мога да ви отговоря, ако вие не ми давате нужната ми информация?

Лицето на О’Грейди почервеня още повече.

— Не виждам защо…

— Тя е права, О’Грейди. Има правото да знае. — Финистър се обърна към Нора, лицето му грейна в угодническа усмивка. — Господин Смитбак е подмамил по телефона единия от охранителите да отиде в отдел „Човешки ресурси“. А после, представяйки се за служител на същия този отдел, накарал другия охранител да отключи някои шкафове от картотеката. Казал, че извършва някаква проверка на досиетата.

— Така ли? — Въпреки безпокойството си, Нора не можа да се сдържи да не се усмихне. — И какви точно досиета?

— Стари разрешителни за достъп, отпреди сто години.

— И затова е загазил, така ли?

— Това е най-малкото. Охранителят мисли, че го е видял да взема някакви книжа от един от шкафовете. Тъй че може да се добави и кражба към…

— Кой точно шкаф?

— Мисля, че беше шкафът с лични досиета от 1870 година — спомни си с нескрита гордост Финистър. — А след като възникнали подозренията на охранителя, проверили досиетата и открили, че на едно от тях липсвали първите страници. Буквално е било опразнено.

— Чие е било това досие?

— На онзи сериен убиец от деветнайсети век, как му беше името? Онзи, за който писа „Таймс“. Очевидно това е търсел, повече информация за…

— Енок Ленг?

— Аха. Той беше.

Нора бе поразена.

— А сега, бихме ли могли да се върнем към въпросите, доктор Кели? — намеси се О’Грейди.

— И колата му е била намерена на „Ривърсайд драйв“? И на 131-ва улица? Откога е там?

Финистър сви рамене.

— Той я е наел веднага след като откраднал досието. Тя е под наблюдение. Веднага щом отиде да я вземе, ще разберем.

О’Грейди се намеси отново:

— Финистър, след като вече успя да разкриеш всички поверителни подробности, може би ще млъкнеш за минутка. А сега, доктор Кели, тази археологическа експедиция…

Нора бръкна в чантичката си потърси клетъчния си телефон и го извади.

— Никакви обаждания, докато не завършим, доктор Кели — обади се отново О’Грейди с все по-яден тон.

Тя мушна телефона обратно в чантичката си.

— Извинете. Трябва да си вървя.

— Ще си тръгнете веднага щом свършим с въпросите. — О’Грейди бе пребледнял като платно. — А сега, доктор Кели, за онази археологическа експедиция…

Нора не чу края на въпроса. Мислите й препускаха другаде.

— Доктор Кели?

— Но не можем ли… ъ-ъ-ъ… да довършим по-късно? — Нора се опита да се усмихне, да създаде най-приятно впечатление. — Възникна нещо наистина много важно.

О’Грейди не отвърна на усмивката й.

— Това е криминално разследване, доктор Кели. Ще приключим, когато свършим с въпросите, не и преди това.

Нора се замисли за миг. След това погледна О’Грейди в очите.

— Трябва да вървя. Имам предвид — в тоалетната.

— Сега ли?

Тя кимна.

— Съжалявам, но се налага да ви придружим. Такива са правилата.

— В тоалетната ли?

Той се изчерви.

— Не, разбира се, а до нея. Ще ви чакаме отвън.

— Тогава да побързаме. Наистина трябва да отида. Болни бъбреци.

О’Грейди и Финистър се спогледаха.

— Бактериална инфекция. Пипнах я при разкопки в Гватемала.

Полицаите се изправиха пъргаво. Прекосиха голямата зала „Рокфелер“, минаха покрай десетки маси, до които пред полицаите рецитираха показанията си други служители на музея, и влязоха в главната библиотека. Нора изчака, дебнеше сгодния момент, докато вървяха към входа. Нямаше смисъл да вдига повече тревога от необходимото.

Самата библиотека бе потънала в тишина, изследователите и учените отдавна си бяха заминали. Голямата зала вече беше зад гърба им, не се чуваха задаваните въпроси и получаваните отговори. Пред тях бе двойната врата, която водеше към коридора и стаите за почивка. Нора приближи вратата, следвана по петите от двете ченгета.